Париж, Франция 23:15 ч.
Това му бе нещо като ритуал. През първата си вечер в Париж Малакай винаги ходеше в бар „Хемингуей“ в хотел „Риц“. На осемнайсетия му рожден ден баща му го бе довел тук за първото алкохолно питие и първата пура. Това беше един от малкото хубави спомени, останали от резервирания мъж, който все не беше доволен от най-малкия си син. През онази вечер баща му някак се сдържа да не споменава името на другия син, светец, умрял твърде рано, докато не стана време да си ходят: „На брат ти щеше да му хареса тук.“
Тази вечер барът бе по-празен от обикновено. Заради рецесията, помисли си Малакай, докато влизаше в помещението с дървена ламперия. Заведението бе малко и уютно, с атмосферата на елитен клуб. По етажерките бяха подредени книги на Хемингуей, а около тях по стените бяха окачени изрезки от вестници и снимки на Папа, както наричаха писателя. Един вид олтар, посветен не само на личността му, но и на любовта му към хубавия алкохол. Колин Фийлд, старшият барман, който работеше тук вече над две десетилетия, бе прочут с коктейла си от рядка марка коняк, който всъщност струваше повече от вечеря в тризвезден ресторант.
Малакай седна на един от черните столове на бара и поздрави Фийлд.
— Доктор Самюълс, радвам се да ви видя отново.
— И аз теб, Колин.
— Какво ще желаете?
— В хотела започнах с шампанско, тъй че ти избери.
След няколко минути барманът постави пред Малакай висока чаша. Той я поднесе към устните си и отпи.
— Сок от грейпфрут, шампанско и… не мога да позная.
Фийлд се усмихна:
— Няколко капки джин. — Подаде на Малакай чиния с маслини, ядки и картофен чипс. — Какво ви води в Париж? Работа или почивка?
През годините Малакай бе разбрал, че Фийлд е изключително начетен; освен че помнеше какви напитки предпочитат клиентите му, знаеше и с какво се занимават.
— Клиент.
— Дете?
— Момиченце със странни спомени.
— От минали животи ли? — попита Фийлд.
— Тя смята, че не са. Аз обаче не съм съгласен.
— Преди около две седмици се сетих за вас. Прочетох за забраната на преражданията в Китай. Какво мислите по въпроса?
— Абсурден закон. Политическо позьорство. Жажда за власт. — Малакай изяде няколко фъстъка. — Случващото се с Тибет и традициите му е трагедия, която само се задълбочава.
Малакай изпи питието, плати на Фийлд и си тръгна. Докато вървеше по дългия коридор със стъклени витрини, разглеждаше изложените скъпи антики, порцеланови изделия и модни аксесоари. Сред тях имаше копринени вратовръзки и златни копчета за ръкавели, най-нови модели мобилни телефони, луксозни ръчни часовници и писалки, дамски бижута, шалове, бельо и ръкавици.
Спря пред витрина със златни и платинени гривни. Някои бяха семпли, други с инкрустирани диаманти. На най-долния рафт съгледа една от потъмнено злато без камъни. Само големи брънки, почти пет сантиметра широки. Представи си я на ръката на Жаки, как подчертава крехката й китка.
Когато прекоси фоайето, долови миризма, която не бе забелязал преди. Спря и подуши. Беше пикантна и топла. Приканваща. Ха! Тя се оказа права. Колкото повече обръщаш внимание на миризмите, толкова по-добре започваш да ги описваш.
— Ароматни пръчици ли сте запалили? — попита той портиера.
— Не, мосю, това е запазеният аромат на хотела. Казва се „Амбра“. Продава се в галерията през деня.
Малакай му благодари и излезе.
— Желаете ли такси? — попита го портиерът.
— Трябваше да ме вземат с кола… — Сякаш по даден знак, черен мерцедес с тъмни стъкла спря пред хотела.
Портиерът се наведе към прозореца, попита шофьора за кого е дошъл и се обърна към Малакай.
— Доктор Самюълс?
Чак след като излязоха от площад „Вандом“ и шофьорът зави по улица „Де Риволи“, двамата мъже нарушиха тишината.
— Благодаря, че се отзова толкова бързо, Лео.
Погледна към огледалото за обратно виждане и срещна погледа на шофьора. Той беше облечен с черна униформа, бяла риза, черна фуражка, под която на тила се подаваше гъста, черна, чуплива коса. Носеше очила и изглеждаше към трийсетгодишен, но точната му възраст трудно можеше да се определи.
— Няма защо, господине — отвърна Лео с италиански акцент.
— Уинстън те оценява много високо. Работил си с него в Интерпол, така ли?
— Да.
— Откога не работиш за тях?
— От няколко години.
Лео не беше разговорлив. На Малакай не му пречеше, не държеше да води разговори. Интересуваха го резултатите.
— Успя ли да събереш нова информация?
— Да. Малко повече от това, което докладвахме на Уинстън сутринта.
Малакай се надяваше, че са успели да разберат къде е Роби.
— За Л’Етоал ли?
— Не. Полицията още не разполага със следи за местонахождението му и…
— Каква е новата информация? — прекъсна го Малакай.
— Идентифицирали са мъртвия мъж в парфюмерията на улица „Сен-Пере“. Не беше включено в доклада. Бил е уважаван джаз музикант.
— Защо се е представил за репортер?
— Като че ли е имал и друга професия.
Малакай го разбра.
— За кого е работил?
— За местния клон на китайската мафия.
Колко интересно, че преди малко Колин Фийлд бе споменал статията за забраната на прережданията без разрешително в Китай.
— Много лоша новина — отбеляза Малакай по-скоро на себе си, отколкото на агента. — Това означава, че са наясно какво е намерил Л’Етоал. Несъмнено няма да пестят средства, за да се доберат до него.