Загадъчни ухания

Шест

Ню Йорк

Сряда, 11 май, 18:00 ч.

Роби се приближи към вилата в стил кралица Ан с триъгълен фронтон, обрулени каменни водоливници и вити парапети от ковано желязо. Зарадва се, че строителните предприемачи в Манхатън — които все събаряха старите сгради, за да разчистят място за нови, по-големи и по-високи, — изглежда, бяха пропуснали това ъгълче от Уест Сайд. Изящните детайли на постройките от XIX в. го караха да се чувства като у дома в Париж.

В сумрака на ранната вечер сградата на фондация „Феникс“ изглеждаше почти мистично. Сякаш всички проучвания на преражданията, които се провеждаха вътре — изследвания на синхроничности и паралели между животи, изживени, изгубени и намерени отново, както и сложните философски, религиозни и научни въпроси, които те пораждаха, — придаваха на сградата наситена окраска.

Сестра му познаваше д-р Малакай Самюълс, един от двамата директори на фондацията, от тийнейджърските си години и именно Роби бе запознал Малакай с Грифин Норт, но до момента не бе идвал тук. Сега, тръпнеш от вълнение, изкачи шестте каменни стъпала, всяко от които го приближаваше към разгадаването на документа, който бе открил в Париж сред книжата на баща си.

Роби се бе заел да търси формулите за „Руж“ и „Ноар“, за които го бе помолила сестра му, и се бе ужасил от бъркотията, която завари. Болестта, размътила съзнанието на баща му, изглежда беше намерила физическо изражение в хаоса, царящ в работилницата. Всички шкафове и чекмеджета бяха изсипани на пода. Книгите бяха свалени от рафтовете и натрупани на купчини. Всички масла, есенции и разредители бяха оставени отворени да се изпарят. Материали за стотици хиляди евро бяха съсипани. Бавно и методично Роби се бе опитал да внесе ред в останките… от колко години? Никой не знаеше със сигурност кога баща му се е разболял. Луи си бе ексцентричен по природа, а границата между ексцентричност и деменция не е особено ясна.

Тогава Роби се натъкна на купчина глинени парчета, пръснати на дъното на кашон. Първо си помисли, че рисунките в тюркоазено, коралово и черно върху бял фон са абстрактни. Но след като намери две парчета, които пасваха, осъзна, че са йероглифи. Наведе се и опита да подреди пъзела. Долови сладко ухание. Едва доловима следа от мирис, но тя бе всичко за него. Сестра му трябваше да я помирише. Жаки притежаваше най-остро обоняние от цялото семейство. Като деца баща им ги изпитваше върху комбинации от есенции и алкохолна основа, капнати върху ленени кърпички. Роби познаваше съставките само в половината от случаите, а Жаки никога не срешеше. С упражнения напредна, но не притежаваше вродената дарба на сестра си. Баща им твърдеше, че Роби притежава вярата, а Жаки — носа, и ако работят заедно, компания „Л’Етоал“ ще е в сигурни ръце още едно поколение. Да, но те не работеха заедно и фирмата беше в опасност.

Все пак, най-накрая, той беше в Ню Йорк. И беше сигурен, че моментът е удачен за неговия дзен подход. За спокойни, простички ухания, основани на естествени нотки. Всяко от тях с такова съчетание от съставки, та да извика усещане за духовност, медитация и единство. Някой със сигурност щеше да се влюби в новите парфюми.

А може би сега бе подходящият момент и да изпълни ролята си на член от семейството и да открие стар аромат, който да се окаже от изключителна важност за „Л’Етоал“.

Роби спря пред вратата и се взря в барелефа на голяма птица, издигаща се от огъня, стиснала меч в ноктите си. На едно от керамичните парчета имаше глиф, изобразяващ подобна птица. Роби внимателно разгледа митологичния образ. Изкуши се да извади снимките от куфарчето си, за да сравни двата феникса веднага, но се сдържа и натисна звънеца.

След няколко секунди се чу бръмчене и той отвори вратата. Прекрачи прага и сякаш се върна назад във времето. Обзавеждането беше от XIX в. Полилей „Тифани“ хвърляше меки зелени и сини отражения върху гладкия черно-бял мраморен под на вестибюла. Цвете в саксия с дълги пълзящи листа стоеше до гравирана дървена масичка със златно покритие.

— Мога ли да ви помогна? — повика го с жест рецепционистката.

— Имам среща с Грифин Норт.

— Да…, господин Л’Етоал. Сега ще го повикам.

Докато чакаше, Роби продължи да се любува на обстановката. Предположи, че пищните орнаменти по високия таван, обрамчващи тапетите в пастелни цветове в стил ар нуво, са оригинали — макар че в Америка никога не можеше да е сигурен. Семейната им къща в Париж датираше от средата на XVIII в. Не биваше да се руши миналото, за да се направи път за бъдещето. Така се губеха научените уроци. Изкуството да се продължи цивилизацията, също като приготвянето на парфюми, се основаваше на умелото смесване на различни съставки.

— Роби, много се радвам да те видя — Грифин приближи с бърза крачка.

Двамата мъже се прегърнаха и по френски маниер се целунаха по двете бузи.

Първото лято, след като Жаки тръгна с Грифин, той бе дошъл с нея в къщата на баба им и дядо им в Грас.

Роби, тогава тринайсетгодишен, бе възхитен от деветнайсетгодишния американец, който знаеше толкова много за археологическите находки и историята на региона. Тримата посетиха десетки римски руини и разглеждаха останките от миналото. Именно чрез легендите, които Грифин разказваше за катарите, обитавали околните хълмове през XII и XIII в. и по-късно изтребени от Инквизицията, момчето за пръв път се бе запознало с концепцията за прераждането. След време това го насочи към будизма и промени живота му.

Роби огледа приятеля си. Косата, падаща на вълни около лицето на Грифин, все още беше гъста, но тук-таме прошарена, а в ъгълчетата на устните му имаше бръчици, но сиво-сините му очи гледаха изпитателно, както обикновено.

Лама Йеше, при когото Роби изучаваше будизма, веднъж му бе казал, че самоувереността не е чувство за превъзходство, а за независимост. Грифин изглеждаше интелигентен, без да е снизходителен, и самоуверен, без да е арогантен.

Роби знаеше, че приятелят му е такъв, защото се бе борил за всичко, което е постигнал. Когато Грифин бил десети клас, баща му — закоравял комарджия — напуснал семейството си за последен път. Оставил след себе си само сметки и втора ипотека, която жена му със своята работа не можела да изплаща. Грифин работел и се издържал сам през цялото си следване, докато завърши археология. Скръбта му преминала в упоритост, самотата му прераснала в енергичност. Всяко откритие, всяка нова идея го отдалечавали все повече от съдбата на баща му.

— Прекалено отдавна не сме се виждали — каза Грифин и поведе приятеля си по коридор, осветен от фенери с изрисувани стъкла по стените. — Колко време стана, поне шест години, а?

— Девет. Трябва по-често да идваш в Париж.

— Несъмнено. Работя твърде много.

— Твърде много разум за сметка на душата?

Роби се тревожеше, че това е проблемът и на сестра му. Когато погледнеше другите хора, изучаващи с него дзадзен, когато участваше в групови медитации или наблюдаваше ламите, виждаше, че те са наясно със слабостите и страданията на света, но не са изгубили младежкото си чувство да се радват на живота. Умората не се отразяваше по същия начин, когато човек живее с будно съзнание.

— Аз имам много по-злободневни проблеми. Частното училище струва цяло състояние. А да не говорим за бракоразводните адвокати.

— Развод ли? — Роби вдигна ръка и спря Грифин. Двамата стояха под лампа, пръскаща топла светлина, и той видя тъгата в очите на приятеля си.

— Значи душата ти наистина страда. Съжалявам. Сигурни ли сте, че искате да се разведете?

— Всъщност, не. Юридическата процедура вече е в напреднал етап, но и двамата се притесняваме как това ще се отрази на дъщеря ни, затова решихме да изчакаме няколко месеца, преди да подпишем документите. Няма злъчност, само застой. Докато съм тук, живея на долния етаж в апартамента, който преди давахме под наем.

— Кога се връщаш на разкопки в Египет?

— Чак през есента.

Откакто завърши, Грифин работеше на парцел на 186 км западно от Александрия и търсеше гробниците на Клеопатра и Марк Антоний. Освен това бе написал книга и всяка есен преподаваше в Нюйоркския университет. Заради раздялата с жена си бе решил да забави връщането си в Египет и през следващите няколко месеца щеше да работи в библиотеката на фондация „Феникс“, за да проучва произхода на теорията за прераждането в Древна Гърция.

Египтяните, макар да вярваха в задгробния живот, не приемаха, че мъртвите се връщат отново на земята. И въпреки това йероглифите, открити при разкопките край Александрия, сочеха, че гръцката идея за трансформацията на душата се е разпространила и в Египет по времето на Птолемеите. Грифин се опитваше да проследи как тази философия се е развила и как е повлияла върху египетските религиозни практики.

— Значи с Терез сте по-близки сега, след като сте разделени, така ли?

Грифин се намръщи на въпроса на Роби.

— Какъв почитател на популярната психология се извъди само!

— Надявам се да намериш правилното решение.

Роби не можеше да му предложи съвет. Неговите връзки съвсем не бяха обичайни. Партньорите му — и мъже, и жени — винаги първо му бяха приятели, и след приключването на връзката запазваха добри отношения. Той не късаше с никого. Дори след като страстта изчезнеше, любовта му оставаше. Роби ценеше хората, които обичаше, и не губеше връзка с тях. Само една от аферите му — с жена, която срещна по време на почивка — не му даваше мира. Единственият партньор, когото бе изгубил.

Грифин спря пред една врата вдясно.

— Заповядай.

Роби огледа претъпканата стая. Всяко ъгълче, етажерка и маса сияеше в златисто и сребристо, медно и бронзово от меката светлина и искрящия кристал.

— Това да не е пещерата на Али Баба?

— Почти. Това е Кабинетът на любопитните неща на Талмадж. Любимата ми стая в института. Требър Талмадж основал клуб „Феникс“ през 1847 г. заедно с Хенри Дейвид Торо, Уолт Уитман, Фредерик Лоу Олмстед и други известни трансценденталисти. Първоначалната му мисия — търсенето на знания и просветление — го подтикнала да събира тази колекция. Реших да използвам стаята за свой кабинет, докато работя тук. — Посочи към бюрото, отрупано с купчини книги и лаптоп. — Библиотеката е огромна, но е в подземието и е твърде мрачна за мен, затова нося книгите тук винаги когато мога. Ще ти покажа най-интересните експонати.

Помещението бе облицовано с орехов фурнир, също като библиотеката в дома на Роби в Париж. Стените бяха обрамчени от изящно изработени стъклени шкафове. Той погледна към една от витрините, зад която бяха подредени сребърни и златни бокали. Всички бяха с формата на човешко лице, инкрустирани с твърде реалистични стъклени очи. В друга витрина се съхраняваше позлатена клетка за птици с бронзово дръвче и птички от тюркоаз, оникс, малахит и аметист, накацали по нефритените листа. Изглеждаха толкова живи, сякаш всеки момент щяха да литнат. В трети шкаф бяха натъпкани човешки и маймунски черепи, скелети на птици и гризачи, препарирани гущери и змии. В четвърти имаше само яйца: от миниатюрни небесносини яйчица от червеношийки до гигантски от щраус.

— Обожавам тези wunderkammers — каза Грифин. — Шкафове, пълни с любопитни предмети, излезли на мода през XVII в., когато хората били обсебени от темите за неизбежната смърт и мимолетността на живота. Колекционирането било проява на бунт. Предмети като тези доказвали, че някои неща могат да просъществуват много дълго. След двеста години поддръжниците на теорията за прераждането, като Талмадж и останалите членове на клуба „Феникс“, видели в тях пример за безкрайния, повтарящ се цикъл на живота и смъртта. — Грифин посочи към шкаф в ъгъла. — Ела да видиш.

Роби се приближи и видя, че е изработен от кехлибар — втвърдената смола, капала по кората на дървета преди три милиона години. Материалът сияеше като тлееш огън.

— Вълшебно — промълви Грифин.

Той отваряше едно по едно безупречно изработените чекмеджета, съдържащи безценна колекция от парчета кехлибар с уловени в тях за вечни времена насекоми и земноводни. Изглеждаха живи, готови да се размърдат всеки момент — от най-дребната буболечка до големия паяк, застинал, все едно чака насекомо да попадне в паяжината му.

— А това е гвоздеят на програмата — заяви Грифин и отвори най-долното чекмедже.

Всяко от десетината отделения бе застлано с кафяво като шоколад кадифе и беше вдлъбнато в средата. Във всяко от улейчетата, с изключение на последното, лежеше кристално флаконче с капачка от кехлибар и сребро. Стъклениците бяха пълни с летлива течност. Парфюм, сгъстявал се повече от сто години.

— Може ли да помириша?

— Разбира се.

Роби взе първия флакон, отвъртя капачката и подуши. Ароматът беше основен, праисторически. Силен дъх на тамян и — помириса отново — смесен с пореч, смола от сторакс и смирна.

За миг не успя да си поеме въздух. Уханието бе почти мъчително.

— Какво знаеш за тези парфюми?

— Плод на експеримент, финансиран от основателите на клуба „Феникс“, които неуморно търсели легендарните реликви на спомените. Една от тях уж била аромат, който спомагал за навлизане в дълбоко състояние на медитация.

— За да можеш да си спомниш предишни животи ли?

— На това се надявали, да.

— Като легендата за рода ми.

— Моля? — не схвана веднага Грифин.

— Не помниш ли? Един от предците ми уж намерил египетски парфюм на „сродните души“. И книга с формули…!

— От работилницата за парфюми на Клеопатра.

— Да, сега се сещам. Баба ти ми я разказа.

— Тя обожаваше тази легенда. — Роби замълча и вдъхна от следващата мостра. — Знаеш ли, това са варианти на един и същ аромат със съвсем малки разлики.

— Важно ли е?

— Нямам представа.

— Засипаха ли те спомени?

— Не и от минали животи. Уханията обаче са ми познати. Съставките се споменават в първите открити описания за правене на парфюми още в Древна Гърция, Египет и Индия. Всички до една продължават да се използват и днес. — Роби огледа флакона, обърна го в дланта си и се взря в гравираните знаци. — Знаеш ли къде са ги намерили?

— Според Малакай клуб „Феникс“ поръчал на френски парфюмерист да разработи формулата в началото на XIX в.

— Изработката на стъкленицата е като на френските шишенца за парфюми от тази епоха. — Роби вдигна флакона към светлината от лампата. Завъртя го бавно и заоглежда фасетите, докато накрая не откри нещо. Провери и другите флакони. — Никой не може да ме убеди, че това е просто случайност каза той, подаде шишенцето на Грифин и посочи към долния му край, близо до основата. — Виждаш ли?

— Драскотините ли? Чакай малко. — Грифин сложи очилата, които бе вдигнал на главата си, и се взря. — Виждам ги, но нищо не разчитам. Ще донеса по-мощна…

— Не, чакай, знам какво представляват. Това е клеймото на производителя. Трудно ще го разчетеш, ако не ти е познато. По онова време парфюмеристите използвали различни флакони, направени от стъклари. Клиентът си избирал шишенце и му го пълнели с парфюма, който искал. — Роби докосна капачката.

— Знаеш чий е знакът, нали?

— Да. Буквите „Е“ и „Л“, вписани в полумесец. Цифрите отдолу са годината: 1831 г. Това е клеймото на нашия род.

— Фирма „Л’Етоал“? Невъзможно! — поклати глава Грифин и се разсмя. — А като си помисля, че има хора, които се съмняват в синхроничностите и колективното подсъзнание.

— Ще се смаеш още повече, когато видиш какво донесох да ти покажа. — Роби отвори куфарчето си, извади папката със снимките на керамичните парчета, които бе намерил в работилницата на баща си, и му я подаде.

Грифин разгледа снимките и ги върна на Роби.

— Изглеждат късно египетски, но ще трябва да видя самите предмети, за да съм сигурен. Керамичните парчета обаче нямат кой знае каква стойност. Само няколко хиляди долара. Може би десет, в зависимост от надписа. — Грифин знаеше за финансовите проблеми на „Л’Етоал“. — Съжалявам.

Роби поклати глава.

— Pas de problem1. Не съм си и мислил, че са достатъчно ценни, та да спасим положението. Казах за парчетата на моя приятелка, куратор в „Кристис“, и тя в общи линии ми даде същия отговор. Ако са истински, ще представляват интересна находка, но парчетата керамика не са особено ценни.

— Тогава защо настояваш да ги видя?

— Искам да преведеш надписите.

— Сигурно е просто молитва за покойните.

— Трябва да съм сигурен.

— Защо?

— Намерих ги в работилницата. И съм убеден, че са свързани с парфюма на „сродните души“, за който ти споменах.

— И в такъв случай е възможно да имат връзка с течността в кристалните флакони ли? Нима наистина мислиш, че си открил древна реликва за възвръщане на спомените, Роби?

— Все пак вярвам, че всичко, независимо колко е тривиално, е свързано и в живота няма случайни съвпадения… нещо от този сорт… изглежда възможно, не си ли съгласен?