Загадъчни ухания

Шестнайсет

Нандзин, Китай

Вторник, 24 май, 20:00 ч.

Митничар с мрачно изражение извади чифт джинси от куфара на Дзи, разгъна ги и методично пребърка джобовете.

Дзи, който стоеше до Кали от другата страна на пластмасова преграда, извърна очи. Макар много добре да знаеше, че понякога на излизане от Китай правят изненадващи проверки и в багажа му няма контрабандни стоки, беше нервен. Защо бяха избрали именно него? Дали Чун не се бе досетил, че Дзи има скрити мотиви да замине, и не бе уведомил властите?

— След този пропускателен пункт ще трябва да се разделим — каза Кали и посочи към следващото място за проверка.

Дзи си помисли, че ръката й прилича на цвете, полюшвано от вятъра.

— Ще си вземем довиждане и ти ще продължиш.

За негово облекчение бърборенето й отклоняваше вниманието му от митничаря, който го притесняваше все повече с всяка следващата дреха, която вадеше от куфара.

— Друг път пътувал ли си толкова надалеч? — попита Кали.

— Не. Никога не съм излизал от Китай. — Дзи се изненада колко лесно му е понякога да лъже, дори човек, към когото е толкова привързан. — Миналата година ходих в Хъфей на церемонията за връчването на наградата „Лантин“ на професор Ву. Наградата се присъжда за постижения В областта на калиграфията. Най-престижната награда от този тип в цял Китай.

Митничарят извади от чантата сив пуловер и го разтърси. Дзи се опита да не гледа втренчено.

— Нямах предвид пътуване до град на два часа и половина с автобус — рече Кали. — Този път ще излезеш от Китай. Ще летиш със самолет. Ще видиш други държави. Ще ядеш непозната храна. — Очите й блестяха.

— Трябваше да изберат и теб — каза Дзи. — Творбите ти са също толкова добри, колкото и на другите, които заминават. Дори по-добри от повечето.

— Но аз говоря твърде много. Почти подривен елемент съм — засмя се Кали. — Не ме е яд, задето не избраха мен. Съжалявам, че ти заминаваш зад граница, а аз не. Искам да видя картините, които ти ще видиш. — Въпреки преградата, тя сниши глас до тих шепот. — Искам да разговарям с хората, с които ще се срещнеш. Да им разкажа какво всъщност се случва тук.

— Знам.

Митничарят разви чифт черни чорапи и бръкна в тях.

— Аз ще им кажа.

В тъмнокафявите й очи проблесна гняв.

— Не, няма да го направиш. Няма да поемеш този риск. Познавам те, ще действаш предпазливо. Моля те, Дзи, не бъди предпазлив. Трябва да разкажем на хората колко силна е цензурата тук. Как се опитват да ни контролират.

На Дзи му бяха необходими две години, преди да се довери на Кали достатъчно, за да й признае, че има тайна. Когато най-накрая й я сподели, то пак беше само наполовина. „Искам да стана будистки монах.“ Каза й само толкова. Не знаеше как да изрече останалите думи, не знаеше как да изрази с цели изречения историята, стаена в сърцето му — че са го идентифицирали като лама, за годините в манастира, за пожара и отвличането.

Кали бе объркана от неговото желание да води подобен аскетичен живот и му се ядоса, когато той не успя да обясни защо е така важно да стане монах. Вместо това настояваше, че трябва да се присъедини към нея и приятелите й, към младите радикали, които искаха да променят Китай, да стане част от новото поколение, което настояваше да отвори нови врати пред себе си.

Дзи желаеше да поеме в друга посока, да се отдаде на съзерцателен живот в усамотение.

Кали не го разбираше, но с готовност се съгласи да му помогне. Благодарение на умението й да заобикаля ограниченията за ползване на интернет, тя изпращаше криптирани имейли до манастири в други части на света от негово име. Вярваше, че той моли за духовни напътствия. Така и не заподозря какво всъщност казва Дзи в писмата си и какво се опитва да направи.

И така стигнаха до тук. Кали искаше да промени света, но Дзи беше този, който щеше да го направи.

Гнетеше го, че не може да й каже как имат еднакви цели и как пътуването е част от тях, но поне беше в състояние да я утеши.

— И ти ще получиш своя шанс следващата година — каза той. — Второкурсниците и без това винаги имат най-големи шансове. Следващата година ще е твоята.

Сега митничарят проверяваше обувките на Дзи. Първо лявата, после дясната. Дори вадеше стелките. По гърба на Дзи се стичаше пот. Дали не е тактика да го забавят, докато пристигне някой по-висшестоящ да го задържи? Не, те не действаха по този начин. Нямаше нужда да разиграват театър. Ако го подозираха, просто щяха да го арестуват. Нали?

— Трябва да запомниш подробно всичко, което видиш — Кали беше преминала към друга своя страст. Сега страдаше заради произведенията на изкуството. — Всички онези картини и скулптури.

Картините и скулптурите бяха без значение. Лондон не беше от значение. Нито Рим. Париж е мястото, което го интересуваше. Трябваше да отиде в Париж, независимо колко препятствия го чакаха по пътя до там. Именно в Париж щеше да направи политическото изявление, което да накара Кали да се гордее с него.

Стига да успее да излезе от Китай. Стига властите да не разкрият плана му. Стига да не предизвика неволно подозрения у студентите, вербувани от Министерството на държавната сигурност.

Правителството имаше шпиони навсякъде — обикновени граждани, които работеха, членуваха в организации и следваха, но бяха обучени да наблюдават околните и да докладват за подозрително поведение.

Дзи подозираше, че вербуваните студенти ще са особено бдителни. Всяка негова крачка щеше да се следи. Всичко, което правеше, щателно щеше да се записва. Не внимаваше ли, лесно можеше да се поддаде на параноята и притесненията.

Точно това беше целта на агентите. Гражданите да знаят, че ги следят, и да се страхуват. Граждани, лесни за контролиране.

Дзи с всички сили щеше да се старае да е спокоен. Щеше да повтаря мантрата си и непрекъснато да е концентриран върху онова, което предстоеше, върху това колко важна е мисията му.

Заподозряха ли властите, че „превъзпитанието“ не му е подействало, никога нямаше да получи друга възможност. Откриеха ли, че си спомня отвличането, смъртта на учителите си и най-вече, че знае истинската си самоличност на Панчен Лама, който ужасно се страхуваха да не се появи отнякъде, никога нямаше да успее да се върне при Далай Лама.

В програмата им бяха включени екскурзии до Рим, Лондон и Париж. Дзи не мислеше за великите музеи в тези градове. Позволеше ли на мислите си да се зареят, те се насочваха към съвсем малък музей, разположен сред градина. Колкото и хора да имаше наоколо, колкото и шумна да бе галерията, това беше мястото, където всичко щеше да се промени. До края на живота си щеше да дели времето на събития преди и събития след посещението си.

Освен ако шпионите не забележеха и не го разкриеха. В такъв случай нямаше да стигне жив до Франция.

— Как ми се иска да можеше да ме вземеш в куфара си — рече унило Кали.

— И тогава къде ще си прибера дрехите?

— Ще си купиш нови от Лондон.

— И как ще те прекарам през митницата?

— О, я стига, на лондонската митница не проверяват багажа.

Сериозният й тон го разсмя, а това на свой ред разсмя и нея.

— Значи се разбрахме? След като приключат с проверката на куфара ти, скачам в него.

Както стотици пъти досега, на Дзи отново му се прииска да му е отредена друга съдба. Съдба, която да му позволи да прегърне това момиче, да я люби, да се включи в каузата й, да бъде удовлетворен от подобен живот. Но имаше кармичен дълг. Имаше път, който бе задължен да следва, независимо от цената.

— Господин Пин? — извика митничарят по микрофона. — Дайте ми билетите си.

Дзи ги пъхна през процепа в преградата и мъжът започна да ги преглежда. Изтръпна, щом забеляза как служителят се намръщва. Кали го хвана за ръка.