Загадъчни ухания

Трийсет и едно

Париж, Франция

Четвъртък, 26 май, 19:15 ч.

Залязващото слънце се отразяваше в Сена. Жълтото отстъпи място на тъмнорозово, което потъмня до виолетово. Всички цветове се плискаха по водната повърхност, сякаш някой импресионист използваше вечерта за платно.

— Не съм сигурна, че идеята е добра — каза Жаки.

— Да минем по моста ли? — попита Грифин.

— Да отидем на вечеря. — Беше забравила как той винаги си играеше с думите й. — Ами ако има напредък в разследването?

Той я хвана за лакътя и я спря.

— Марше има номерата на мобилните ни телефони.

Жаки усети натиска на пръстите му през сакото си. Внезапната топлина на дланта му я накара да се разтопи. Отврати се от реакцията си и дръпна ръка.

— А и Роби няма да ми прости, ако те оставя да гладуваш — допълни той.

Жаки се зачуди дали Грифин помни неделите, в които я изпращаше със сандвич в торбичка, или дали репликата от миналото е предизвикана на подсъзнателно ниво. Сети се за избелялата панделка в кутията за бижута в Ню Йорк, но не можеше да му каже. Признанието би намекнало за емоции, които не изпитваше. Пазеше панделката, за да й напомня, че трябва да е силна, а не че още има чувства към него.

Грифин се облегна на перилата и се загледа към катедралата „Нотър Дам“. Жаки се обърна в другата посока, към Гран Пале. Залязващото слънце блещукаше по стъкления му покрив. Сякаш викторианската сграда гореше.

Около тях други пешеходци пресичаха от единия бряг на другия. Жаки и Грифин не бяха единствените, които спираха по пътя, за да погледат пейзажа. От лявата им страна възрастна двойка стоеше сгушена, сочеше забележителностите и правеше снимки. Отдясно мъж и жена се прегръщаха страстно. Жаки извърна очи към реката.

— Срещаш ли се с някого? — попита тихо Грифин.

Не очакваше толкова личен въпрос. Не беше сигурна дали иска да му казва.

— Допреди няколко месеца — отвърна му, без да откъсва поглед от реката.

— Ти ли сложи край на връзката, или той?

— Странен въпрос.

— Нима? Съжалявам.

Жаки сви рамене и прехапа устни.

— Принудих го да скъса с мен.

— Какво означава това?

— Той искаше да се пренеса при него, а когато отказах… Всъщност не ми се говори за това.

Грифин постави ръка на рамото й и тя се обърна с лице към него.

— Ако пожелаеш да споделиш, ще те изслушам.

Жаки отново сви рамене.

— Става студено — рече тя и придърпа сакото си. — Да вървим.

Мълчаливо стигнаха до другия край на моста. Изчакаха на светофара. После минаха под голямата каменна арка на Лувъра и Грифин спря пред стъклената пирамида на Йау Мина Пей.

Около тях се разхождаха стотици хора, някои правеха снимки, други седяха около фонтана. Площадът бе пъстър почти като панаир. Много малко от околните разглеждаха архитектурата задълбочено като Грифин.

Последните слънчеви лъчи блестяха в очите на Жаки и тя примигна. Зави й се свят. За миг съзря карета, теглена от коне. Облечени в ливреи слуги отваряха вратите. Жена със златиста брокатена рокля и натруфена перука слезе по стълбичката. Миришеше на парфюм с цветни нотки и неизмита кожа.

— Има доказателства, че формата на пирамидата привлича микровълнови сигнали от ефира и ги превръща в електрическа енергия.

— Моля? — попита Жаки. Не бе чула и дума.

— Има доказателства, че формата на пирамидата привлича микровълнови сигнали от ефира и ги превръща в електрическа енергия. Затова разправят, че дори новопостроена пирамида действа като притегателна сила за магия.

— Е, не казвай, ме вярваш и в магии. Не си се променил чак толкова, нали?

— Аз съм най-големият скептик по въпроса. Но съм прекарвал цяла нощ в пирамида и усетих нещо, което не мога да опиша.

Жаки поклати глава.

— Аз съм по-голям циник от теб.

— А преди не беше. Когато ние… — Не довърши изречението и започна наново: — Какво е станало с теб, Жаки?

Тя за малко да отвърне: „Срещнах теб“, но се сдържа.

— Каквото става с всички. Само Роби е запазил невинността си. Още е щастлив като дете. — Жаки преглътна сълзите си. Не искаше Грифин да я утешава. Знаеше колко лесно ще я съблазни със загрижеността си. Толкова го биваше да успокоява, че бе вбесяващо.

Кафене „Марли“ беше сгушено под каменния свод на крилото „Ришельо“. Макар обикновено тук да се навъртаха туристи заради близостта до музея, ресторантът обслужваше предимно парижани.

— Роби ми довери, че това е едно от любимите му заведения — обясни Грифин, когато влязоха. — Шикозно, без да е префърцунено. Непретенциозно, но не и обикновено.

Салонният управител ги заведе до ъглова маса в една от вътрешните зали. Грифин поръча вино и сирена за ордьовър.

Тази част от старинния дворец беше пригодена за съвременен ресторант, но бе запазила царствената си и пищна атмосфера. Високият таван беше украсен с позлатени орнаменти. Мраморните подове бяха станали неравни от четиристотингодишна употреба. Столовете с пухкави седалки бяха тапицирани с тъмночервено кадифе.

— Искам да се отпуснеш. Пийни си вино. — Грифин намаза от мекото сирене върху парче хрупкава франзела и й го подаде. — И изяж това.

— Заповед ли е?

— Предложение. Подложена си на голям стрес. Просто се опитвам да помогна. Кога яде за последно?

Жаки се подразни, че той помни тази й особеност, и отхапа парченце от хляба по-скоро за да не изкоментира казаното от него. Изобщо не беше гладна.

— Струва ми се нередно да седим в ресторант, докато…

Грифин я прекъсна:

— Трябва да се храним и защо да не го направим на място, където храната и виното са превъзходни? И където никой не наблюдава входа.

— Какво имаш предвид?

— Марше е назначил хора да те следят.

— За да ме пазят, или за да ме наблюдават? — Жаки инстинктивно се обърна. Не забеляза преди, но залата беше странно празна. Всички останали клиенти седяха на терасата, привлечени от гледката.

— Надявам се, за да те пазят, но не съм напълно сигурен. Затова настоях да излезем — за да можем да говорим. Не съм убеден, че в къщата, магазина и работилницата е безопасно.

— Безопасно?

— Възможно е да подслушват.

— Откъде си така наясно?

— На моста забелязах, че един мъж ни следи. После зърнах отражението му в пирамидата. Затова мисля, че е пратен като охрана. Твърде лесно го забелязах. Не се опитваше да се крие.

Изведнъж в помещението стана страшно горещо. Жаки искаше да стане. Да избяга. Не можеше просто да си седи тук, докато Роби е в неизвестност. Луда бе да си помисли, че ще издържи.

Сякаш прочел мислите ѝ, Грифин сложи ръка върху нейната и лекият натиск бе достатъчен, за да я задържи на място.

— Всичко е наред, уверявам те.

С другата си ръка той вдигна чашата за тост.

— Да пием за Роби — каза той тихо и мило.

Жаки усети как в очите й напират сълзи, но ги преглътна.

Тя вдигна чаша до устните си. По навик, преди да отпие, вдъхна букета. Всички едва доловими аромати се събраха в една вълна от ухания: череши, виолетки и рози, съчетани с кожа и дъбово дърво. Отпи. Вкусът се разля игриво в устата й. Стори й се неприлично да се наслаждава на виното, докато Роби бе някъде в беда.

— Какво е станало с ръцете ти? — попита Грифин.

По кокалчетата й имаше драскотини със засъхнала кръв, получени, докато отваряше капака в центъра на лабиринта. Тя ги разтри, но така кожата само се зачерви още повече.

— Жаки? — В гласа му се долавяше тревога.

— Дори наоколо да няма никого, дали ни подслушват?

Той поклати глава:

— Едва ли.

Жаки се наведе през масата към него, без да осъзнава колко съблазнителна е позата, докато не видя въздействието й, отразено в очите му.

— Мисля, че знам къде е Роби — прошепна тя.

— Свърза ли се с теб?

— Не, но ми е оставил нов знак. Мисля, че знам къде е, но не мога да стигна там сама. — Протегна ръцете си като доказателство. — Опитах.

— Щеше ли изобщо да ми кажеш?

Жаки се намръщи.

— Нали сега ти казвам.

— Само защото попитах за раните.

Беше глупаво от нейна страна да смята, че миналото няма да й повлияе и ще успее да не му обръща внимание.

— Нека започнем начисто, става ли? Аз не съм същата жена, която изостави, Грифин.

По изражението му разбра, че не е очаквал тя да повдигне въпроса. За миг той се смълча. Пийна вино. Подреди наново приборите си.

— Така е.

— Тогава защо си ми ядосан?

— Не съм.

Жаки повдигна вежди.

— Нямаше да си щастлива с мен — каза тихо той.

— Това го реши ти, не аз.

— Бях убеден.

— Само така си мислиш. — Тя пак отпи от чашата си.

— През всички тези години… не успяхме да се забравим, нали? — Зададе го като въпрос, но прозвуча като признание.

Жаки се замисли дали да отговори. И как да отговори. Беше погребала чувствата си толкова дълбоко, толкова навътре в себе си, та й се струваше скверно да говори за тях.

Грифин се наведе напред. Жаки долови аромата му. Ухаеше на наказание.

— Този одеколон вече не се продава от години. Как още го ползваш?

— Така и не намерих друг, който да ми хареса, и брат ти ми предложи да анализира формулата и да ми направи от него. Снабдява ме, когато запасите ми свършат.

Смехът на Жаки прозвуча леко истерично дори на нея самата. Докато тя купуваше спомени — полупразни бутилки от пазари — Роби е поддържал връзка с Грифин и му е приготвял цели шишета.

— Кажи ми какво те разсмя.

Жаки вдигна ръце. Опита се да каже нещо свързано. Усети въздуха по пръстите си. Не можеше да подреди мислите си, нито да ги проумее и просто поклати глава.

Грифин придърпа стола си по-близо до нея и премести чашата си до нейната. И тогава се наведе, сякаш щеше да й каже тайна.

В следващия миг устните му се притиснаха в нейните и изведнъж тя не просто вдъхваше уханието му и усещаше вкуса на виното, но си спомни и какво е да са заедно. Спомни си как я прегръщаше, докато се целуваха, с длани върху двете й бузи. Как устните му се движеха върху нейните. Двамата заедно, преплетени в самата й същност. Споменът беше толкова дълбок, че сякаш, ако дръпнеше и една нишка от него и я последваше, щеше да стигне… къде? Усещането за дланите му върху бузите й, за дъха му, сливащ се с нейния, за косата му, гъделичкаща лицето й. Усещането й беше познато и по друг начин. Това си спомняше Мари-Женвиев, докато се давеше. Това си спомняше египетската принцеса на брега на реката, когато любимият й й бе казал, че ще го убият.

Убийство? Удавяне?

Жаки отблъсна Грифин много рязко и той се удари в облегалката на стола си. В първия миг по лицето му се изписа шок, но след това изражението му стана любопитно.

— Жаки, изглеждаш уплашена. Не исках да…

Тя поклати глава.

— Не става въпрос за мен, а за Роби.

— Не, нещо ти стана. Изписа се на лицето ти. Какво има?

— Забрави за мен! — почти извика тя. — Сега от значение е единствено брат ми.

Вечерята им пристигна. И двамата мълчаха, докато сервитьорът постави пред нея пилешка пържола, а пред него сандвич с шунка и топено сирене. През следващите няколко минути се храниха почти безмълвно, докато Жаки не остави приборите си. Беше хапнала съвсем малко.

— Не можеш ли повече?

Тя поклати глава.

— Когато дъщеря ми отказва да яде, я подкупвам.

— Аз не съм дъщеря ти и няма нищо, с което би могъл да ме подкупиш. — Жаки възнамеряваше отговорът й да е шеговит, но прозвуча огорчено.

Тя бутна чинията си.

— Ще дойдеш ли с мен да се опитаме да намерим Роби?

— Да — отвърна той без колебание.

Когато си тръгнаха от ресторанта, не забелязаха бледата жена, която седеше сама в ъгъла на терасата със слушалки на ушите, пиеше бяло вино и хапваше хляб с пастет. Щом излязоха навън, Валънтайн Лий остави няколко евро на масата и ги последва.

Също като „Шанз-Елизе“, дворовете на Лувъра винаги гъмжаха от хора. Без проблем тя се сля с тълпата, без да привлече вниманието на цивилния полицай, който наблюдаваше Жаки и Грифин.

Валънтайн си проправяше път сред потока от хора, които се шляеха из откритите пространства. Без да сваля очи от плячката си, тя се забави при група тийнейджъри пред пирамидата, които пушеха, пишеха съобщения и говореха по мобилните си телефони. Два пъти се дръпна, за да не попадне в кадъра на туристи, които снимаха забележителностите.

Не беше свалила слушалките от ушите си. Жена, която слуша айпода си, е обичайна гледка. Но в слушалките не звучеше музика. Устройството на колана й улавяше звуците от трафика и случайни шумове. Вече не чуваше разговора на Жаки и Грифин, но ги бе подслушала по време на вечерята.

Къде отиваха сега? Къде се криеше Роби Л’Етоал според Жаки? Тя така и не спомена мястото.

Докато прекосяваше моста, Валънтайн следваше двойката от безопасно разстояние. Светофарът светна червено, тя спря, извади фотоапарат и направи няколко снимки на Сена.

В Париж вече беше паднал мрак. Светлините на града блещукаха по водната повърхност. Туристическо корабче мина под моста, а от борда му долетяха струнните акорди на Джанго Райнхарт.

Познатата музика я обгърна и я стисна в обятията си. Валънтайн бе неспособна да се съпротивлява. Заля я вълна от емоции. Мелодията беше Франсоа. Това бе неговият ритъм, той се движеше ведно с музиката, живееше в нея, тя му вдъхваше живот. Свиреше я. Райнхарт беше идолът на Франсоа. Загубата, с която отказа да се примири, сега я блъсна изведнъж, свари я неподготвена. Част от нея приветства скръбта. Сгреши, като продължи с работата, след като разбра за смъртта на Франсоа. Той беше бащата, когото никога не бе познала. Трябваше още тогава да скърби, да седне и да поплаче, да тъгува за него, да позволи болката от загубата му да я обгърне. И сега, застанала на моста, под който долиташе музиката, не можеше повече да се преструва, че не страда.

Изглежда, никой наоколо не забелязваше жената, която плачеше, загледана в Града на светлините. Оказа се, че най-добрата маскировка са сълзите. Това беше първият урок, който научи от дванайсет години насам, без Франсоа.