Загадъчни ухания

Петдесет

Холът в къщата на Л’Етоал досега никога не се бе струвал на Жаки толкова прекрасен. Старите избелели дамаски и протрити черги, музиката на Прокофиев и уханието на сладък чай я посрещнаха вкъщи.

Малакай се изправи, когато влязоха.

— Какво стана? Добре ли сте? Роби добре ли е?

— Да, брат ми е добре. — Поклати глава, като се сети за спора им. Роби бе настоял да остане в катакомбите и я увери, че знаел поне сто скривалища. Бяха се уговорили да се срещнат след два часа, което щеше да даде на Грифин достатъчно време да отиде до будисткия център и да се опита да уреди на Роби срещата, за която беше готов да рискува живота си. — Но не иска да излезе.

Докато Грифин разказваше за премеждията им в катакомбите, Жаки уморена седна на дивана. Докосна неволно книгата, която Малакай четеш — един от подвързаните с кожа томове от библиотеката на дядо й: „Истории за магия в Древен Египет“, част от голямата му колекция, посветена на магията.

Докато тя растеше, двамата имаха ритуал. На първо число всеки месец той й избираше нова книга и й я даваше след вечеря с тържествена церемония. Сякаш беше поредната стъпка от процес по встъпване в тайно общество.

Добросъвестно, всяка вечер след като си напишеше домашните, Жаки слизаше в библиотеката и четеше откъс заедно с него.

Някои от книгите бяха изключително стари и трябваше много да внимава да не скъса страниците. Дядо й бе забелязал колко е предпазлива. „Да, тези книги са редки, Жасинта — казваше той. Само той и баща й използваха цялото й име. — Но стойността им е в знанието, което съдържат.“

Тя четеше, седнала на изящно махагоново бюро, на светлината на ръчно рисувана стъклена лампа — розови цветчета на светлозелен фон. После с дядо й пиеха горещ шоколад в старинните порцеланови чаши от семейния сервиз и обсъждаха прочетеното.

Дядо й се отнасяше твърде сериозно към знанията, съдържащи се на онези страници. Той вярваше, че в египетските текстове са заровени важни научни факти, които трябва да бъдат преоткрити.

В любимата й книга, която бе поискала да прочете отново, се разказваше за Джеди — древен египетски магьосник, прочут със способността си да съживява мъртвите. Книгата е написана през 1920 г., когато всички били вманиачени по египтологията и откритията на великия археолог Хауърд Картър. В полетата на страници имаше купища бележки. Освен текста, Жаки четеше внимателно и тях. Дядо й беше отбелязвал всички споменати билки, масла, подправки, цветя — сякаш можеше сам да възстанови формулата за връщане към живота на жреца.

Жаки си спомни и още нещо: подвързания с черна кожа бележник на дядо си. В него бяха описани не само възможните вълшебни формули на Джеди, но и всевъзможни алхимични вероятности, формули от всички епохи на древността. На бюрото стоеше тежка стъклена мастилница. Жаки почти го виждаше как пълни писалката си с катраненочерното мастило. Как ръката му пълзи по страницата и описва фини като паяжина възможности. Къде ли е този бележник?

Грифин още обясняваше случилото се в подземния лабиринт.

— Жената и съучастникът й мъртви ли са? — попита Малакай.

— Не, дори не са ранени — отвърна Грифин. — Е, като изключим едно извадено рамо.

— Били са готови да ви убият — подчерта Малакай сериозно.

Жаки потрепери.

Малакай се обърна към нея и каза:

— Голямо облекчение е, че сте добре. — После, сякаш чак сега се сеща, попита: — А какво стана с керамичните парчета?

— Роби отказа да ги даде — отвърна Жаки. — Все още са у него.

Малакай се наведе към Жаки и постави ръка върху китката й. Напипа пулса й и се съсредоточи. Докосването му й бе приятно. Нямаше нищо против, че някой е загрижен за нея и иска да я успокои. Още усещаше как Ани се опитва да се измъкне изпод нея, още виждаше случайни моменти от пътя им през тунелите. Мърдащите под краката й кости. Стената с имена.

Малакай пусна ръката й и каза:

— Все още си напрегната. — Стана и се отправи към кухнята. — Ще ти направя чай с малко от превъзходното бренди на брат ти.

— Брендито е на баща ми. Роби обича вино.

— В такъв случай баща ти има чудесен вкус за бренди.

Жаки не отвърна.

Когато Малакай излезе от хола, Грифин се намръщи.

— Какво има? — попита Жаки.

— Нищо — поклати глава той.

— Не биваше да оставяме Роби сам долу. Сигурен ли си, че няма как да се измъкнат от кладенеца?

— Не виждам как биха могли. Но дори да успеят да излязат, Роби вече е далеч и се крие в някоя затънтена пещера. Там е в по-голяма безопасност откъдето и да било другаде.

— И е в безопасност заради теб. Ти спаси живота ни.

Жаки още изпитваше болка там, където Ани я беше стискала. Жената нямаше да се поколебае да я убие. Жаки не се съмняваше. Разбра го от начина, по който я гледаше и й говореше. Необяснимо защо, но и от начина, по който миришеше. В Ани нямаше човечност. Миризмата й беше студена. Миришеше точно като изнасилвача.

Съучастникът на монахинята също щеше да ги убие. Като се сети за него, Жаки си спомни и още нещо. Сбърчи вежди и вдигна раницата си от пода. Взе салфетката от чинийката на Малакай, бръкна в раницата и внимателно извади пистолета с дръжката далеч от нея, все едно оръжието беше живо и щеше да се обърне срещу нея и да нанесе удар.

— По пистолета има отпечатъци. Полицаите могат да идентифицират нападателите.

— Полицаите ли? — попита Малакай, който тъкмо влизаше с чая и бутилка бренди. — Ще се обадиш в полицията ли?

— По пистолета има отпечатъци, от които ще разберем кои са нападателите. — Жаки стана и отиде до скрина край камината. Отвори най-горното чекмедже и прибра пистолета вътре.

— Ако Роби се съгласи да ми продаде парчетата, можем да сложим точка на това приключение.

— След случилото се днес съм убедена, че нищо няма да го накара да размисли. Колкото по-близо е до целта си да предаде останките на Далай Лама, толкова по-малка вероятност има да размисли. Безрезервно вярва в онова, което прави — отвърна тъжно Жаки. — Опасявам се, че си бил целия път напразно.

— Дойдох да ти помогна.

Тя се канеше да възрази, но в гласа му долови искреност, която я слиса.

— Знаеш ли какво не разбирам? — обърна се Грифин към Малакай. — Нали вече има метод за регресивна хипноза на пациенти? Дори парчетата да са напоени с достатъчно парфюм, за да върнат спомените от предишни прераждания, защо е толкова важно да разполагате и с този метод?

— Прилагаме хипноза, но в повечето случаи не сме напълно наясно как действа — отвърна Малакай. — Реликвите на спомените не са просто средство за регресивна терапия. Те са част от историята на прераждането. Част от легендите. Точно ти би трябвало да разбираш в какво се състои притегателната им сила.

— Но да знаеш миналото си, да знаеш кой си бил… може да се превърне в мания, нали? — попита Жаки.

— Мания ли? Живеем в тъмнина. Препъваме се и падаме. Не знаем по кой път да поемем. Спомените от миналото ще осветят пътя към бъдещето…

Докато Малакай говореше, Жаки виждаше лъкатушещите тунели, които кръстосваха цял следобед. Надушваше мрачните ъгли и прашните купчини кости. Влажният свят на мъртвите, фалшивите изходи. Срутванията. Пропасти, спускащи се в мрака.

— Ако някой ти каже: „Ти си бил този и този, това е грешката, която си допуснал тогава“, ще имаш възможност да не я допускаш отново — продължаваше Малакай. — А като не допуснеш същата грешка пак, ще си свободен от бремето й в следващия си живот. Ако някой ти предложи шанса да намериш покой, няма ли да се възползваш?

Гласът му действаше успокояващо. Жаки си спомни как двамата разговаряха в клиниката, колко й беше помогнал. Тя не вярваше в прераждането. Не я бе грижа за кармата от минали животи. Но искаше Малакай да й помогне, при това отчаяно. Може би, ако му признаеше, че пристъпите на психоза са се възобновили, още веднъж щеше да я спаси. Да й помогне да разбере какво символизират халюцинациите. Но признаеше ли какво става, за сетен път щеше да се превърне в обърканото момиче, различно от всички останали, което все не можеше да си намери място. Момичето, което живееше в изолация.

Малакай я гледаше изпитателно.

— Жаки, имала си видения от миналото, нали?

— Значи според теб сме обречени да повтаряме миналите си грешки, така ли? — отговори тя на въпроса с въпрос, вместо да си признае.

— Не. Имаме свободна воля, но и избор. Ако разполагахме с карта, щяхме да взимаме по-разумни решения. Ще ни е по-лесно да решаваме по кой път да поемем. Бихме могли да ставаме все по-добри с всеки следващ живот.

На връщане през подземията, докато още беше с брат си и Грифин, образите бяха залели Жаки. Докосваха кожата й с призрачните си криле.

Тя затвори очи.

— Сигурно си изтощена — отбеляза Малакай. — Това може да отключи пристъпите.

Тя погледна към Грифин. Чул е забележката. По дяволите.

— Проблем ли има, Жаки?

— Не — отвърна тя, преди Малакай да успее да каже каквото и да било.

— Какво имаше предвид Роби, когато те попита дали си видяла нещо в тунела?

— Видяла си нещо в катакомбите ли? Какво се случи, Жаки? — попита нетърпеливо Малакай. Когато тя не му отговори, той се обърна към Грифин. — Какво стана долу?

— Когато Жаки взе парчетата от Роби… получи някаква реакция. Очите й се изцъклиха. Не чуваше какво й говоря за трийсет-четирийсет секунди. Просто се взираше с празен поглед все едно виждаше някой, който не е там.

— Спри! — изкрещя Жаки и стана, като стресна всички. — Нищо не ми се е случило! Не съм по-различна от теб — Обърна се към Малакай. — Или от теб! Добре съм. Просто се уплаших. Роби е свикнал, изследва подземията още от тийнейджър. Ти пък пълзиш из египетски гробници от години. — Премести поглед от Грифин към Малакай. — А ти гледаш на начина, по който мозъка ми работи, като на някакви следи в загадка, която се опитваш да разбулиш. Нищо не става. Няма ми нищо, като изключим ужасния факт, че животът на брат ми е в опасност. Преди пет дни тук умря човек, когото не могат да идентифицират, а преди малко двама души ни нападнаха и се опитаха да откраднат парчета от счупени грънци, които Роби намерил сред бъркотията, в която баща ни превърна нашия живот.

Грифин и Малакай загрижено се взираха в нея. Жаки се ядоса на напрегнатите им, изпитателни погледи. Така я гледаше баща й като малка. Когато виждаше неща, които не съществуваха. Когато беше, както майка й казваше за тях двете, „попревъртяла“. Одри се смееше, когато изричаше тази дума. Сякаш е прекрасно да си различен, а различността не е трагедията на живота й.

— Ще се изкъпя — заяви тя и допи чая си на един дъх. — Довечера трябва да отидем в будисткия център. Роби ни каза името на ламата, при когото се обучава. Той се е заел с уреждането на срещата. Несъмнено ще успее и после ще можем да се върнем към нормалния си живот.

Жаки излезе от хола и тръгна към стълбището. Беше си съвсем добре, повтаряше си тя. Владееше положението. Просто не знаеше защо гласът й се бе пречупил, докато изричаше думата „нормален“.

Докато изкачваше стълбите, краката й тежаха и всяка стъпка изискваше неимоверно усилие. Гърбът я болеше. Стисна парапета като старица.

В банята пусна водата и сипа във ваната щедра порция ароматни соли. Реши, че не са достатъчно и добави още. Искаше да заличи вонята на катакомбите и парфюма на керамичните парчета от кожата си.

Когато кристалчетата цопнаха във водата, уханието им бавно се надигна и я обгърна като в прегръдка. Не се наложи да поглежда към бутилката. Солите бяха с аромата на „Руж“. Майка й предпочиташе „Ноар“. Но Жаки обожаваше „Руж“. Първият важен парфюм на „Л’Етоал“. Създаден от Жил Л’Етоал. Вдъхновен, както й бе разказвала баба и, от пътуването му до Египет в края на XVIII в. Роза и лавандула, смесени с едно от най-екзотичните ухания на света — цибетин.

От хиляди години мускусното вещество се добиваше от дребното животно цибет. Неотдавна защитниците на правата на животните бяха организирали протести и парфюмерийните компании преминаха към използването на негов синтетичен заместител. Повечето хора не усещаха разликата. Жаки я усещаше, но не и в солите за вана.

И тогава й хрумна нещо интересно. В халюцинациите й Жил Л’Етоал бе загинал в Египет. Мари-Женвиев беше безутешна. Затова нейният баща й е уредил нов брак. Затова тя е избягала. Затова е станала монахиня. Как тогава Жил е създал този парфюм, ако е умрял в Египет?

Жаки седна на ръба на ваната и събу обувките и чорапите си. Защо се опитваше да открие логика във виденията? Тя беше болна. Симптомите се проявяваха отново. Не вярваше на нищо от видяното, както когато беше четиринайсетгодишна. Събу панталона. Съблече блузата. Свали бельото. Събра дрехите на купчина, натъпка ги в раницата, закопча я, метна я в ъгъла и подуши въздуха.

Още усещаше миризмата. Под мириса на прах, камък, уханието на хвойна от Ани, под плесента и калта, още полъхваше древният парфюм от керамичните парчета.

Тя облече халат и грабна раницата. Отвори вратата, излезе в коридора и се сблъска с Грифин.

— Какво правиш? Какво има? — попита той.

— Трябва да разкарам тези мръсни дрехи от тук. Ще ги занеса в кухнята. Не издържам на вонята им. Миришат на тунелите. Миризмата е полепнала по кожата ми, по косата…

Грифин взе раницата от ръцете й и се запъти надолу по стълбите.

— Изкъпи се… аз ще ги занеса.

Жаки се върна в банята, изпълнена с пара от горещата, благоуханна вода. Тя вдиша дълбоко и се потопи във ваната. Отново вдиша. Вече усещаше ароматите на солите. Вдъхна ги — нотки смирна, обагрени с бензой, и рози — пищни цветове на неизмерима чувственост.

Водата щеше да й се стори твърде гореща, ако не бе толкова уморена и воняща на пръст и мръсотия.

Жаки затвори очи и се отпусна в полубудното състояние, често предизвиквано от топла вана след изтощително преживяване. Не отвори очи, дори когато чу вратата на банята да се отваря и усети ръката му върху кожата си да насапунисва косата и, да масажира главата й, после врата и раменете. Да изкарва с лек натиск напрежението от мускулите й.

Усещаше ръцете на Грифин като коприна върху тялото си. Мокра коприна, която я гали. Заменяше изтощението с възбуда. Усещаше само мириса на рози. Виждаше само пара. Сякаш Грифин не беше от плът и кръв. Той бе мъгла, спомени, ухание и магия.

Той не бе един мъж, който я люби, а няколко. Той беше Грифин, но и мъжете от халюцинациите й. Младият френски парфюмерист, в когото е влюбена Мари-Женвиев. И Тот, силният египетски жрец, който работеше в парфюмерията на Клеопатра.

Жаки не беше сигурна чии ръце точно усеща, чий дъх играе по шията й. Просто се наслаждаваше на усещанията, на опияняващата смесица от умора, удоволствие и смазващ копнеж. Изпитваше отчаяна нужда да остане с него по-дълго. Нямаше значение дали съдбата или обстоятелствата ги разделяха отново и отново — те бяха пълноценни само заедно. Както сега, в този прекрасен миг.

Той се потопи във водата при нея. Хвана я за ръце. Преплете пръсти с нейните. Тя нямаше да го пусне. Никога вече. Нищо не можеше да ги раздели. Жаки се разтапяше от топлата му прегръдка, от горещата вода. Щяха да са едно цяло завинаги. Животът им — смесен в кръвта им. Можеха да умрат така: прегърнати, преплетени един в друг…

Сред вълните на удоволствието тя изведнъж видя египетския жрец и любовницата му в гробница, прегърнати, борещи се с обгръщащия ги сън. Видя как заедно изпиха отровата. Двойно самоубийство. Как умираха в обятията си и как се целунаха за последно, защото Тот бе обещал… беше й обещал… че в следващия си живот отново ще се срещнат. И в по-следващия, и в другия след него.

— Жаки… — прошепна Грифин.

Името й прозвуча като нещо чуждо и я извади от бляна, изпрати тръпки по гръбнака и запали искри в тялото й.

— Жаки… — повтори той името й и изведнъж между тях не остана нищо, нито вода, нито въздух. Отново се впуснаха в безкрайния танц, който телата им знаеха добре, и душите им пак се прегърнаха. Винаги бе така, дори това да водеше до трагедии. Или до смърт. Бяха заедно и си струваше. Това беше най-важното.