Загадъчни ухания

Шейсет и четири

Понеделник, 30 май, 14:00 ч.

Стаята беше светла и слънчева, пълна с мебели, книги и произведения на изкуството от къщата на улица „Сен-Пере“. Баща й седеше на стол под прозореца. До него седеше Клеър.

Жаки се изненада колко хубав е малкият апартамент. Колко красива и зелена е гледката от прозорците. Колко сладко мирише въздухът и колко спокоен изглежда баща й.

Той се обърна да види кой е. Разгледа я внимателно, сякаш се опитваше да си спомни коя е, но не успя. В очите му не се виждаше знак, че я познава.

— Здравей — каза тихо Клеър. — Хубаво е, че реши да дойдеш. Роби тук ли е?

— Навън в колата е.

— Ще отида да го поздравя и ще те оставя с баща ти.

Жаки за малко да я спре. Не беше сигурна, че иска да остава насаме с него.

Седна на стола, от който бе станала Клеър. Баща й не беше толкова крехък, колкото очакваше. Изглеждаше си както преди. Нямаше вид на изгубен, макар тя да го бе изгубила. Но с това беше свикнала. Откакто майка й почина, той не знаеше как да се държи с нея. Един психолог предположи, че Жаки му напомня твърде много за жената, която не е успял да предпази. Жаки не се интересуваше каква е причината. Фактите й причиняваха прекалено много болка.

— Татко, аз съм, Жаки — каза тя.

— Жаки? — отвърна той така, сякаш за пръв път чуваше това име. — Съжалявам, вече не помня добре хората. Откъде се познаваме?

Жаки отвори чантата си. Извади пакетчето и го разопакова. Беше казала на Роби какво възнамерява да направи. Той се бе съгласил. Двамата бяха разгледали свитъка. Всичко нужно на брат й за работата му върху парфюма, беше написано там — включително имената на съставките. След кратко търсене в интернет установиха какъв е най-големият проблем. Една от основните съставки отдавна беше изчезнала.

Древните овощни градини с райски ябълки на Клеопатра били толкова ценни, че египтяните ги изгорили, за да не допуснат римляните да печелят от тях. В момента група ботаници изследвали мястото в пустинята, където някога се намирали дърветата, с надеждата да намерят семена и да успеят да посадят и отгледат древното растение. Може би ако успееха, Роби би могъл да създаде наново парфюма. Той мириса многократно бурканчето, което Жаки намери, но получаваше единствено главоболие.

Обонятелен дразнител, отключващ пристъпи на психоза или реликва за извикване на спомени? Роби не успя да й помогне да разбере истината. Тя се обади на Малакай и го попита дали всеки може да си спомни минали пререждания.

— Не — отвърна той с такава тъга в гласа, че се усещаше дори по телефона. — Защо питаш?

Жаки не му каза истината. Малакай щеше да поиска бурканчето, а тя и Роби бяха решили, че то не е тяхно, за да решават какво да правят с него. Бурканчето принадлежеше на друг човек. Дори това да означаваше, че ще се наложи да продадат „Руж“ и „Ноар“. Роби й каза, че не прави жертва, това е миналото, а те трябва да се погрижат за настоящето.

Жаки коленичи до стола на баща си и го погледна в очите с надеждата да я чуе.

— Ти си го намерил, нали? — попита тя.

Той погледна да види какво държи тя.

Позна го и кимна:

— Да, в органа, където беше скрито.

— С Роби искаме да стои при теб.

Той го взе. Наведе се и вдиша дълбоко.

Когато вдигна глава, погледна право към Жаки, а сините му очи се усмихваха.

— Съжалявам — прошепна той.

— За какво?

— Не успях да те опазя, нали?

Жаки не разбра какво имаше предвид. Да не би да имаше предвид случаите, в които я бе водил по лекари в Париж? Или когато я изпрати в „Бликсер Рат“?

— Какво искаш да кажеш?

— Трябваше да видя, че още си влюбена в Жил и да не ти уреждам друг брак. Ако бях послушал майка ти, нямаше да избягаш в манастира. Нямаше да те измъчват… Казаха, че си се удавила… — От окото му се отрони сълза и се търкулна по бузата.

Той хвана ръката й, вдигна я към устните си и я целуна.

— Мое задължение беше да те закрилям, дъще, но се провалих.

— Не, тате — отвърна Жаки и някак си знаеше, че така Мари-Женвиев се е обръщала към баща си. — Не, тате, не си се провалил. Не виждаш ли? Аз съм добре. Опитаха се да ме удавят, но оцелях. Омъжих се. Имам деца.

— За Жил ли си омъжена?

— Не. За друг мъж. Кръстихме голямата си дъщеря на мама.

Баща й се усмихна при спомена за неща, които всички останали, освен тях двамата, отдавна бяха забравили.

И тогава тя положи глава в скута му и докато плачеше, той я галеше по косата, а тя стори онова, което Роби й бе казал, че ще направи един ден. Прости на баща си.