Драконът

102.

Всички налични патрулиращи автомобили бяха изпратени в зоната, където полицаят беше прострелян. Аварийната служба беше мобилизирана. Бяха поставени контролни постове на голямо разстояние от мястото, което спираше, регулираше и пренасочваше целия трафик. Два кучешки патрула и един хеликоптер също бяха включени в търсенето на Мартин Тьонесен.

Момчето не можеше да е стигнало далеч през последните четиресет минути, които им бяха необходими, за да подсигурят района, да изведат сержант Ерик Ларсен и да започнат издирването. Беше почти сигурно, че момчето все още се движеше пеша, но те не можеха да пренебрегнат факта, че имаше вероятност то да е откраднало кола и да се опита да избяга по този начин. Хеликоптерът силно остветяваше и систематично претърсваше, а и кучешки патрули бяха започнали издирването от мястото, където полицаят беше прострелян.

Но бяха принудени да продължат изключително внимателно. Всички, които претърсваха района, бяха екипирани с каски и бронежилетки. Не можеха да си позволят да рискуват. Момчето можеше да реши да стреля отново.

Мартин хлипаше, беше се запъхтял и силно крещеше на себе си, докато тичаше през тревата.

– Не исках да става така! – викаше той, – по дяволите, не съм искал да става така!

Той държеше пистолета в ръката си. Единственото, за което можеше да мисли в момента, беше, че трябваше да избяга колкото се можеше по-надалеч. Скоро щяха да тръгнат след него – огромна група.

Той тичаше по една тясна, асфалтирана пътека, но спря, огледа се, отново сложи пистолета в джоба си, докато дишането му се ускоряваше. Наблизо нямаше жива душа.

Затова младежът за пореден път плътно затвори очи и захълцука. Усети топлината на сълзите, които се стичаха по бузите му. Продължи по-нататък, докато се оглеждаше около себе си. Хлипането престана, но сълзите продължиха да се стичат.

В далечината дочу звука от много сирени, а стомахът му се сплете. Просто продължи да крачи.

Във всички посоки имаше жилищни блокове. Той не беше идвал в този район от много време насам.

Трябваше да си намери място, където да легне и да се скрие за известно време, може би за много дни, докато не се откажеха и повече не искаха да го търсят. Едва тогава можеше да продължи по-нататък. Защото единственото, което той знаеше, беше, че искаше да изчезне – някъде надалеч, много, много далеч – и никога повече да не се връща. Те щяха да го търсят усилено, докато не сметнеха, че е мъртъв. И едва след като го бяха оплакали достатъчно и бяха сигурни, че повече никога няма да го видят отново, той щеше да се върне.

Мартин потръпна, когато отново усети дъждовни капки да падат. Само секунди по-късно дъждът повторно се заизлива.

Внезапно му хрумна една идея. Зад блоковете наблизо имаше футболно игрище, а точно до него пък имаше една будка, в която обикновено, когато се играеха мачове, продаваха бакалски стоки, футболни екипи и други подобни. Беше играл на това игрище няколко пъти, когато все още беше в отбор "А", докато преди две години не се отказа. Там можеше да остане колкото му беше нужно. Сигурно не беше трудно да се промъкне вътре.

Тийнейджърът продължаваше да чува сирени, но не звучеше да идват в неговата посока.

Два автомобила се канеха да напуснат паркинга малко по-нататък. Той последва двете предни светлини с поглед, премести се от едната страна на пътя и извърна лице, докато колите минаваха покрай него. След това продължи да върви.

Вътрешно Мартин се надяваше, че малката къщичка не е махната. Може би дори вътре имаше някакви останали стоки. Видя светлините на една кола, която беше на няколкостотин метра зад него. Затича се, зави наляво, надалеч от пътя, прескочи една канавка и пое по един терен с дълга трева, продължи да тича под сипещия се проливен дъжд. Пое по посока към блока вляво, дочу звука от обувките си върху мокрия, пльокащ килим от трева, стигна до ливадата пред блока и отиде до задната му част. Точно преди да изчезне зад ъгъла, момчето спря и се обърна. Автомобилът, който се беше задал, зави към паркинга в далечината, спря и изключи светлините.

Мартин отново се забърза. Повечето прозорци на блока светеха. Когато зави на следващия ъгъл, пак се спря.

Имаше изглед към футболното игрище. Задиша с облекчение, когато видя, че нямаше никого на игрището, осветлението наоколо беше изгасено, а мъничката къщурка все още си седеше там – точно така, както си я спомняше.

Когато изтича по тревистия хълм към футболното игрище, го чу в далечината – звука от роторите на хеликоптер. Но той все още беше далеч, а нали нямаше как вече да са изпратили хеликоптер след него?

Мартин се засили надолу по тревистия хълм, претича цялата чакълеста пътека по ръба и наближи павилиона.

Беше малък, много по-малък, отколкото си го спомняше. По предната част на будката имаше много прозорци. Мартин се придвижи към задната страна, където се намираше вратата, и се помъчи да я отвори. Но тя, естествено, беше заключена.

Чуваше хеликоптера много по-ясно. Дъждът се стичаше по краката му. Но не му беше студено, не и сега, беше прекалено развълнуван.

Мартин се огледа. Всичко, което можеше да види, бяха колони от осветени прозорци на блоковете, които стояха като гигантски, мълчаливи наблюдатели и го следяха от всички страни. Дърпаше дръжката колкото можеше, но ключалката изглеждаше солидна. Затова удари три последователни пъти с рамо вратата. След това се засили и използва цялата си тежест, удряйки с лявото си рамо. Но вратата не помръдваше. Опита още веднъж, но единственият резултат беше пареща болка, която започваше от рамото и слизаше надолу по цялата му ръка. Вратата трябва да бе направена от някакъв материал, твърд като камък.

После забеляза рамката – вратата беше поддала.

С прозорците отпред той не се осмели да се захване, защото те гледаха към игрището и хората наоколо много по-лесно можеха да надникват през тях. Освен това един счупен прозорец бързо би бил забелязан. Оставаше му само една алтернатива.

Мартин извади пистолета от джоба си. Криеше го между своето тяло и вратата, направи една крачка назад, стисна здраво дръжката на оръжието с две ръце и насочи дулото към ключалката.

Дъждът не спираше да се сипе. Гръм удари покрива на колибата.

Мартин направи гримаса и натисна спусъка с показалец. Куршумът се изстреля. Раменете му отскочиха назад. Той отново видя пред себе си двамата полицаи в униформи. Онзи, който падна.

Мартин се наведе напред. Куршумът беше минал през ключалката, но един болт все още крепеше касата. Вратата не се отваряше. Младежът още веднъж вдигна пистолета. Този път улучи между касата и вратата, точно там, където болтът влизаше в рамката. Мартин потърка очи и дръпна спусъка. Раменете му отново болезнено отскочиха назад, а куршумът прокънтя в ушите му.

Хвана дръжката на вратата. Този път подейства. Вратата се отвори.