Драконът

37.

Далайла се чувстваше възможно най-готова. Беше си взела душ, бе изяла порция корнфлейкс за закуска долу в салона, бе изпила две чаши черно кафе и бе облякла най-представителните си дрехи.

Беше изключила мобилния си телефон, след като разговорът с Йоаким бе прекъснал. Освен това беше извадила батерията. Веднъж някой ѝ беше казал, че мобилните телефони могат да се проследяват дори когато са изключени. Защото Йоаким трябва да е знаел, че или той, или тя са подслушвани. Йоаким бе прекратил разговора заради подслушване. Така нещата се връзваха. А и тя бе започнала да става все по-сигурна, че Ферен и влиятелните му приятели по един или друг начин вероятно стояха зад злополуката с адвокат Кени Бидерман. Не можеше да има друго обяснение. Далайла не вярваше в случайностите, във всеки случай не и в такива. Ферен го е убил. А сега изникваше най-важният въпрос: Къде беше пощенският плик?

Дооправи грима си в банята и разгледа отражението си в огледалото. Външният ѝ вид беше възможно най-добрият след онова, което беше преживяла през последните дни.

Десет минути преди предварително поръчаното такси да дойде, тя слезе на рецепцията. Рецепционистът, която ѝ беше поръчал таксито, беше от Найроби и се казваше Нааман – това беше научила Далайла, след като бе разговаряла за малко с него.

Когато тя се появи на рецепцията, Нааман се усмихна с широка, приятелска усмивка.

– Таксито ви е вече тук – уведоми я той и я проследи с поглед.

Далайла също му се усмихна.

– Благодаря ви.

Черният "Мерцедес" със знак "Такси" на покрива я чакаше отвън. Далайла седна от дясната страна на задната седалка и извади визитната картичка на Бидерман от дамската си чантичка. Подаде я на шофьора.

– До този адрес, ако обичате – помоли тя и се облегна на седалката. Дишането ѝ стана тежко. Болезнените мисли се завръщаха. Видя шофьора да ѝ хвърля бърз поглед в огледалото за обратно виждане.

Минаха през множество дълги тунели. По много начини тя се чувстваше по-безопасно в полумрака, отколкото на силната слънчева светлина.

Не много след като излязоха от последния дълг тунел, шофьорът спря автомобила и леко се обърна към нея.

– В брой ли? – попита той.

-Да, моля. – Далайла хвърли поглед към брояча. Пишеше: "242". Тя извади две банкноти от по двеста и ги подаде на шофьора. Трябваше му много време, за да ѝ върне рестото. Далайла му даде колкото време му беше необходимо. Това беше често използвана техника, за да се накара клиентът да слезе. Но тя нямаше намерения да му дава повече от абсолютно необходимото. Всяка норвежка крона можеше да ѝ бъде от полза. С усилия той преброи рестото, монета по монета, след което ѝ върна визитната картичка. След това се обърна и остана така, изчаквайки я да излезе от автомобила.

Далайла се опита да се ориентира, когато таксито потегли с рев.

Името на улицата и номерът на сградата съвпадаха с тези от визитната картичка. Тя откри домофон с множество звънци. На предпоследното пишеше: Адвокатска фирма Бидерман & Дал. Далайла натисна бутона.

Веднага след това от високоговорителя се чу изпращяване, а след това женски глас, който каза нещо неразбираемо. След това ключалката на вратата забръмча. Далайла бутна вратата. Влезе във входа. Малко по-навътре вляво имаше врата с логото на адвокатската фирма. Почука и отвори вратата.

Масичка от тъмно дърво с голям персийски килим на пода я посрещна на влизане. Младо женско лице, увенчано от дълга светла коса изскочи иззад бюрото.

– Здравейте! – каза тя.

– Здравейте. – Далайла отиде до масичката и дружелюбно се усмихна. Името ми е Далайла Таха.

- Да?

-Аз съм... бях клиент на Кени Бидерман.

Две дълбоки бръчки се появиха между двете идеално симетрични извити вежди.

– А името ви е...?

- Таха. Далайла Таха. Т, A, X, А – спелува ѝ тя буква по буква.

– Момент, моля. – Секретарката се настани зад монитора и въведе името. Тя все още имаше угрижено изражение на лицето, докато гледаше екрана. След няколко дълги секунди вдигна очи. – Не виждам името ви в регистъра с клиенти.

– Възможно ли е той да не е имал време да ме регистрира?

– Да, може би. Кога се срещнахте?

Далайла забеляза, че скептицизмът на светлокосата жена, която седеше пред нея, растеше. Секретарката беше заела отбранителна позиция. Далайла не можеше да чака, трябваше просто да се възползва от шанса.

– Кени Бидерман получи от мен един пощенски плик – кафяв плик за писма, който съдържаше тесте с документи, карти памет и пари – петнайсет хиляди евро. Съдържанието е от изключителна важност за мен. Той го прибра в дипломатическото си куфарче, когато се срещнахме, и обеща да го съхранява в офиса...

– Петнайсет хиляди евро?

– Да, точно. Те бяха аванс. Но парите не са най-важното. Искам само да зная...

Секретарката я спря с дланта на ръката си и се изправи.

– Един момент, моля – отвърна тя и изчезна в първия кабинет в коридора. Тя говореше бързо на норвежки на някакъв човек вътре. След това вратата на кабинета се затвори.

След няколко минути вратата на кабинета отново се отвори. Мъж в костюм излезе отвътре със светлокосата жена. Мъжът се приближи. Не се представи.

– Коя сте вие? – попита той недружелюбно.

– Името ми е Далайла Таха, клиент на Кени Бидерман – отвърна тя и го погледна в скептичните, почти враждебни очи.

– Секретарката ми ме уведоми, че издирвате някакви документи... и пари.

– Да. Бидерман се погрижи за тях заради мен. Чудя се дали са тук, в офиса. Той каза, че ще сложи нещата в сейфа в офиса.

– Знаете ли, че Бидерман е мъртъв?

Тя кимна.

– Няма никакъв плик тук, нито с документи, пари или... – той хвърли поглед към секретарката – карти памет. Аз лично прегледах всички документи и лични вещи на Бидерман тук, в кабинета.

– Той ги сложи в дипломатическо куфарче от метал...

Мъжът се усмихна изкуствено и отново отиде до вратата.

– Съжалявам, но ние никога не сме чували името ви, нито от Бидерман или от някой друг, не сте регистрирана тук като клиент и ние не разполагаме с подобни вещи, каквито описвате в този офис. – Той отвори вратата. – За съжаление, трябва да ви помоля да си вървите.

Далайла усети пристъп на паника да я обзема. Те отричаха всичко и щяха да я изхвърлят.

– Мислите ли, че аз... лъжа?

Мъжът поклати глава.

– Нямам представа. Сега трябва да ви помоля да си тръгнете.

Далайла отиде към вратата.

– Дипломатическото куфарче. Знаете ли...

– Много ви моля – прекъсна я той с престорено дружелюбие, внимателно я хвана за ръката, отведе я през вратата и по-нататък до входната врата и до главния вход. Тя се остави да я водят, тялото ѝ беше вкочанено, не можеше да се възпротиви.

В момента, в който я отведе на тротоара отвън, той я погледна. Очите му се разходиха от голите ѝ колене до гърдите и след това по лицето ѝ.

Тя стоеше като вкаменена.

– Кени си е имал достатъчно проблеми – каза той. – Но сега е мъртъв. Не ни измъчвайте повече. Ние не искаме да имаме нищо общо с вас. Сега си вървете и си намерете други... клиенти.

Когато вратата се затвори, изведнъж ѝ просветна какво мислеше и имаше предвид този боклук. Не можеше да повярва, че е истина.

Колегата на Бидерман и светлокосата секретарка смятаха, че е уличницата на Бидерман. Това си мислеха те – че тя, Далайла Таха, е обикновена уличница.