Драконът

21.

Мартин заключи колелото на общата рамка за велосипеди пред блока и се втурна към входната врата. Успя да измъкне ключа от джоба с цип на шушляковото си яке, без да се налага да разтваря куфара, и влезе вътре.

Никой не го бе видял. Сигурен беше. Беше учудващо празно и тихо по алеите между блоковете.

Качи се на тесния асансьор до четвъртия етаж. Избегна стълбите. Много хора можеха да го видят там.

Пред вратата на апартамента спря и се огледа. След това прилепи ухо към вратата и се заслуша. Телевизорът в дневната беше включен. Чу как майка му викаше нещо, но не разбираше какво. После някаква врата се затръшна и звукът от телевизора стана по-слаб. Затваряха вратата от коридора към дневната. Пъхна ключа в ключалката и внимателно го завъртя. Бутна вратата, видя сянката на майка му да се движи към дневната през неравното стъкло на вратата вляво. Съвсем тихо и внимателно той заключи вратата, без да я затръшва, както обикновено правеше и се шмугна в стаята си. След това разви куфара, хвърли крадешком поглед към него и го пъхна под леглото.

После излезе в коридора, отвори външната врата и я блъсна.

– Мартин, ти ли си? – дочу той как майка му викна.

– Да! – Той отиде и отвори вратата на дневната.

Руар, както винаги, седеше на черния кожен стол. Той се озърна назад и с изръмжаване отбеляза, че Мартин е там.

– Боже Господи, нали не си бил навън само по потник? – възкликна майка му и се приближи към него. Сграбчи го за ръката. – Ама ти си измръзнал!

Той откопчи ръката си. Майка му ухаеше силно на парфюма, който той не харесваше особено много. Освен това Мартин смяташе, че е започнала да се конти прекалено много напоследък – нова прическа и много повече грим, отколкото използваше преди. Самият Андреас го бе споменал. Може би тя си мислеше, че на Руар така му допадаше.

– Ще настинеш. Толкова си... загубен. – Тя се обърна към Руар, който седеше загледан във футболен мач на големия плосък екран. – Ама кажи му нещо, Руар. Аз вече не се справям.

Руар се извърна с раздразнено изражение на лицето. Носеше черната тениска, която винаги слагаше, без ръкави, така че татуировките по бицепсите му да се забелязват. На едната ръка имаше змия, ревящ тигър на другата. Мартин знаеше, че той имаше също и татуировка по врата под черната коса – някакво крило, което се показваше.

– Мамка му, Мартин! – само изкрещя той и отново се обърна към телевизора.

Изражението на лицето на майката се промени, стана по-меко.

– Гладен ли си? – попита тя. – да ти сготвя ли нещо?

Той поклати глава.

– Отивам си в стаята – отвърна и излезе. Затвори вратата добре след себе си.

Значи затова, мислеше си Мартин, затова навън почти нямаше хора. По телевизията даваха футболен мач. Интереса към това беше изгубил, след като спря да играе преди няколко години. Футболът беше едно от най-глупавите неща, за които можеше да се сети.

Затвори вратата, но не я заключи. Забраняваха му. След като веднъж той и Андреас бяха хванати да пушат и да пият бира в стаята при заключена врата, му взеха ключа. Майка му каза, че хората от "Закрила на детето" бяха преценили, че е необходимо да бъдат по-строги с него. Но той не вярваше и на думичка от това. След като Руар се нанесе при тях, майка му измисли хиляди проклети правила за всичко възможно.

С наострени уши извади куфара и грижливо го постави върху леглото. До всяка закопчалка имаше по две букви – едно "К" и едно "Б". "Най-вероятно инициалите на собственика" – помисли си Мартин. Започна да пробва различни числа по ключалките при буквите. Всяка ключалка имаше четирицифрена комбинация. Не му отне много време, преди да разбере, че нямаше никакъв смисъл. Ключалките трябваше да се разбият. Помисли за няколко отвертки, които държеше в чекмеджето и които, освен всичко друго, използваше, за да свали капаците на компютъра си, но те бяха прекалено тънки и деликатни. Вместо това той се прокрадна в коридора.

В дрешника Руар държеше комплект с инструменти. Отвори го внимателно и намери здрави железни клещи. Мартин знаеше, че Руар ще превърти, ако разбереше, но той само щеше да ги вземе назаем за няколко секунди, а после да ги върне на мястото им. Много по-лошо беше, че имаше револвер, който Руар беше заключил в нощното шкафче на спалнята. Ако знаеше, че Мартин е открил къде стои ключът и дори е показвал револвера и торбичката с патрони на Андреас, със сигурност щеше да яде бой. Откакто Руар го взимаше на стрелбището и в пълна тайна му даваше да пробва няколко изстрела, той се беше запалил сам да си вземе револвер. Само мисълта как го държи, го разтърсваше.

Телевизорът още кънтеше в дневната. Момчето чу развълнувания глас на един от коментаторите, а веднага след това възгласите на публиката. След това стана почти тихо.

Мартин се прокрадна обратно в стаята си. Затвори вратата, седна на леглото и усети, че трепери. Беше оставил куфарчето на леглото, докато отиде да донесе клещите. Ами ако изведнъж някой от тях сега дойдеше и го попиташе какво става?

Хвана дръжките на силните клещи и постави върховете им на всяка от ключалките. Мартин беше сред най-силните в класа и побеждаваше повечето на канадска борба. Металът се изви, когато той стисна клещите. Ключалката поддаде. След това той направи същото и с другата ключалка.

Остави клещите на земята, седна на леглото и отвори капака. Дишаше с отворена уста, докато се вслушваше за възможни шумове от коридора.

Първото, което видя, беше голям кафяв пощенски плик най-отгоре върху всичко останало. Погледна вътре. Имаше купчинка документи. Но той усети с пръсти, че има и издутини на дъното. Пъхна ръка вътре и извади едно от многото неща. Карти памет. По-късно можеше да провери какво имаше на тях. Върна обратно картата и остави плика настрана. Под плика имаше няколко вестника. Той ги махна. Първото, на което се спряха очите му, беше модерен калкулатор със сребриста рамка. Имаше и много химикалки, гравирани с букви в сребърно и златно в калъфче. По-нагоре в едно от многото отделения той намери тесте с визитни картички. Кени Бидерман, адвокат пишеше на всичките. "Притежателят на куфара" – помисли си Мартин, може би беше този, който бе изгорял.

Изведнъж дочу звук от дневната. "Мамка му" – изтръгна се от него. Хвърли всичко, затвори капака и прибра куфара под леглото, колкото можеше по-бързо.

Още седеше на колене, когато вратата се отвори.

Беше майка му. Седеше на вратата.

– С какво се занимаваш? – попита тя. – И защо тези клещи са там? Нали не са на Руар?

Мартин се изправи.

– Взех ги назаем само за малко. Тъкмо щях да ги върна на мястото им.

– О, не бива да се ровиш из нещата му – прошепна тя ядосано и поклати глава. – Знаеш го какъв става!

– Веднага ги връщам, нали ти казвам.

– Да – отвърна тя – направи го веднага.

Мартин взе клещите, изтича покрай нея и ги остави при другите инструменти.

Когато се върна в стаята, тя се усмихваше.

– Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш все пак?

Той ѝ позволи да се приближи и да го поглади по бузата, без да протестира.

Тя въздъхна тежко и го погледна с онези леко натъжени очи, които той добре познаваше.

– Ей, Мартин, Мартин...

Той се усмихна.

– Добре, две филии хляб тогава. С течен шоколад.

Тя бързо го прегърна и изчезна в другата стая.

Едва един час след като те си бяха легнали, Мартин стана и отново извади куфара. Първото, което направи, беше да извади съдържанието от кафявия пощенски плик извън чаршафа. Беше сложил завивката така, че бързо да може да скрие както себе си, така и всичко друго, в случай че чуеше как вратата на спалнята им се отваря.

Сред купчинката карти памет и всички документи неочаквано откри бял пощенски плик. Не го беше забелязал преди това. Опипа го. Беше дебел и мек. Отвори го и надникна вътре.

Втрещен и с пулсиращи слепоочия, той извади голяма пачка банкноти. Никога в живота си не беше виждал толкова много пари наведнъж! Загледа се в една от банкнотите. Евро. През лятната ваканция миналата година той и истинският му баща пътуваха с кораб от Осло до Германия. Там, в Германия, бяха използвали такива банкноти. На тази, която държеше, пишеше: "500". Петстотин евро. Колко беше това? Той не си спомняше. Може би петстотин крони, най-малко?

Върна обратно всичко в куфара, с изключение на банкнотите. Тях скри под възглавницата, легна и ги усети, докато се опитваше да заспи. Отново затвори плътно очи.

"Мамка му – помисли си той. – Мамка му, какво ще каже Андреас..."