Драконът

107.

Беше предобед, когато Йоаким се заклатушка към спалнята в апартамента на улица "Хофсвайен" и легна по гръб на леглото. Загледа се в тавана – безсънно, развълнувано и преуморено.

След като многократно през същата нощ не беше успял да се свърже с Далайла, остави всички карти на масата. Страхуваше се и помоли полицията за помощ. Те незабавно се свързаха с датската полиция, която изпрати патрул до апартамента, докато Йоаким все още се намираше в полицейското управление. Полицейският патрул в Копенхаген откри, че апартаментът бе празен. Нямаше и следа нито от Далайла, нито от лаптопа му или някакви документи. Всичко липсваше. Имаше единствено две възможности – или Далайла е била принудена да избяга и е взела със себе си лаптопа и документите, или е била отведена от хората на Дракона. По един или друг начин трябва да бяха открили адреса на апартамента за укритие, но Йоаким нямаше представа как. Единствената сламка, за която той можеше да се улови, беше, че Далайла е трябвало да избяга, после е забравила къде си е оставила мобилния телефон и затова не е имала възможност да се свърже с него. Тя сигурно не си спомняше номера на мобилния му телефон. Но Йоаким не вярваше в това. И още по-малко вярваше, че датската полиция малко по-късно е съобщила, че банята на апартамента в Копенхаген е била омърсена с кръв и че ще бъде започнато пълно разследване.

Йоаким разказа за заплахите срещу Хенрик, които са го накарали да мълчи по време на съдебния процес, за доказателствата срещу Ферен, които той беше събрал и запазил по време на излежаването на наказанието в затвора, за срещата с Далайла и всичкия материал, който тя беше събрала, но който е изчезнал, когато нейният адвокат е починал при автомобилна катастрофа, за контакта с Мартин и за плана те с Хенрик и Далайла да потънат вдън земя, докато не отмъстят на Дракона.

– Дракона ли? – беше се зачудил онзи, който провеждаше разпита с него с усмивка на уста. – Така ли го наричахте?

– Не – бе отговорил Йоаким. – Той сам се наричаше така.

– А тя... Далайла – бе казал той, – ти разчиташе ли на нея?

– Да.

– Можеше ли да се смята, че тя е била в някакъв вид тандем с този... Дракона и може би е избягала с всичко?

– Не.

Хенрик бе отведен от Анжелика, докато все още бяха до футболното игрище. Йоаким не размени и думичка с нея и не можа да се сбогува както трябва с Хенрик. Потеглиха с автомобила на Анжелика след кратък разговор с полицая. Майката на Мартин също се появи много бързо. Йоаким имаше възможност да поговори малко с нея и тя, и полицаите многократно го увериха, че доведеният баща няма да получи разрешение да докосне момчето. Преди да потеглят, разбраха, че ако трябваше да се съди по предположенията на лекарите, нямаше опасност за полицая, когото Мартин беше прострелял. Куршумът го беше улучил в рамото.

След това Мартин и майка му бяха откарани с полицейска кола.

Веднага след това отведоха и Йоаким в полицейското управление.

Йоаким се изпоти, докато беше там, и си мислеше за Хенрик и Далайла. Беше болезнено, тревожеше го. Анжелика със сигурност щеше да издейства забрана за посещение за дълъг период, а щеше да бъде по-трудно от когато и да е било, преди да се получи разрешение за свиждане с Хенрик. Можеше ли тя да успее да му попречи да вижда собствения си син завинаги? Можеше ли?

А и какво се беше случило с апартамента в Копенхаген?

Йоаким закри очите си с длан и разтърси глава, докато другият хеликоптер се задаваше над него.

Най-лошото възможно се беше случило. Дракона беше убил човек с история, толкова изпълнена със страдание и мизерия, че едва ли можеше да се проумее.

Всичко беше приключило. Дракона бе победил.