Драконът

28.

– Как се чувстваш сега? – попита Лисбет Дал.

Йоаким седеше в кабинета на адвокат Дал на улица "Стуртингсгатен", един час след като трябваше да е взел Хенрик. Тя бе настояла той да дойде – след като усети реакцията му, когато му се обади и му каза за отпадналата уговорка.

Йоаким седеше със скръстени ръце. Все още се чувстваше ужасно.

– Не съм сигурен дали...

– Това е най-чувствителната област, която съществува. Това е твоята плът и кръв. Знам каква каша от чувства бушува в теб точно сега.

– Знаеш ли?

– Да – отвърна тя.

Внезапно той я погледна с някакво любопитство. Напълно неочаквано тя бе дала нещо от себе си, нещо лично.

– И ти ли имаш...? – беше всичко, което той успя да попита. Тя кимна и стисна устни, не ѝ се говореше повече.

– Съжалявам за това.

– Най-важното е да не губиш кураж – заяви тя, извади химикалка и я завъртя между пръстите си. – Имам много клиенти, които се бунтуват като теб, макар че знам, че това не е особено успокоение. Но ние не трябва да се предаваме. Ти имаш толкова право да бъдеш заедно със сина си, колкото и майка му. И е най-вече за доброто на детето да има двама родители, които да са до него. Точно за това няма никакво съмнение, дори за професионалистите – усмихна се тя. – И независимо че имаш малко... тъжна история, Хенрик се нуждае от теб. Никога не е прекалено късно.

Йоаким кимна.

– Мога ли да ти предложа нещо, Йоаким? – Обезпокоен поглед се изписа върху тясното женско лице. – Нещо за пиене?

– Не, благодаря.

– Обещаваш да се свържеш с мен, ако мога да ти бъда полезна с нещо, нали? Или ако просто се нуждаеш от някого, с когото да поговориш. Обещай ми, Йоаким. Аз съм тук, за да ти помагам.

Той стана, беше неспокоен, не можеше да стои на едно място.

– Опитай да уговориш нова среща, моля те. Това е всичко, което желая. Нищо друго не би ми помогнало повече.

– Наясно съм с това – уведоми го тя и прехапа долната си устна. Също стана, заобиколи бюрото и му отвори вратата.

– Благодаря – каза Йоаким и ѝ стисна ръката на излизане.

Взе асансьора за надолу и продължи към паркинга във Вика, където бе оставил колата. Вървеше замислено по тротоарите с ръце, дълбоко бръкнали в джобовете на якето, и едва забелязваше какво се случва около него.

На ъгъла до кино "Клингенберг" мобилният му телефон звънна. Той застана с гръб към един от киноплакатите и погледна към дисплея. Този, който звънеше, бе скрил номера си. Той вдигна.

Доколкото разбираше какво му казва шепнещият женски глас от другата страна, той чу:

– Джо ли е?

– Джо ли? – изуми се той и забеляза, че стана студен и дистанциран.

– Джо? Ти ли си? – попита тя отново.

– Да – отговори той едва доловимо. – Аз съм.

– В Осло съм – каза тя. – Трябва да се срещнем.

Йоаким притисна силно телефона към ухото си.

– В Осло? Тук ли си?

– Да. Всъщност не ми се искаше да ти се обаждам, но вече нямам друг избор. Ти излезе ли от... затвора?

– Да. – Ръцете и краката му бяха леденостудени.

– Трябва да ми помогнеш.

– Да ти помогна? Аз...

– Забрави случилото се, Джо. Дойдох в Осло, за да се срещна с един адвокат, но той току-що е починал при автомобилна катастрофа, а аз...

Гласът ѝ избухна. Нещо ужасно трябва да се бе случило. Тя беше на ръба да се срине.

– Аз не мога да... – започна той. – Не става. Съжалявам.

– Изслушай ме! – извика внезапно тя. – Трябва да ме чуеш, Джо! Разполагам с информация!

Йоаким направи гримаса и бързо приключи разговора, а после изключи мобилния си. Облегна гръб към стъклената витрина, докато дишаше тежко.

По дяволите, Далайла, помисли си той, трябва да си държиш устата затворена. Подслушват ме. Нищо ли не разбираш?

Затвори очи за миг, след това се изправи и бързо се запъти към паркингите.

Едва когато седна в колата, го осени една мисъл. Адвокатът ѝ бе загинал, както бе казала тя, при автомобилна катастрофа. Възможно ли бе да е той, онзи адвокат, за когото бе прочел в "Афтенпостен"? Автомобилна катастрофа?

Дали го бяха убили?