Драконът

103.

Йоаким се върна при другите двама, които все още стояха до контейнерите за боклук.

– Какво... направи? – попита го Хенрик нервно.

– Исках той да се прибере вкъщи – каза Йоаким.

– Вкъщи ли?

– Ами, да, та той живее тук – Йоаким махна с ръка, – в апартамент в един от блоковете.

– Той избяга ли?

– Да. Успя да ми се измъкне.

– Не искаше ли да се прибере?

– Мартин се страхува от баща си. Доведения си баща.

Хенрик сведе надолу поглед.

– Но те сигурно са притеснени и искат да знаят къде е той. – Йоаким осъзна абсурда в изречението. Можеше да разкаже почти същата история за Хенрик.

– Но така стана. Той успя да се изплъзне. Познава района като петте си пръста. – Йоаким погледна Хенрик. – Какво, според теб, трябва да направим сега?

– Да продължаваме да търсим – отвърна Хенрик.

Йоаким погледна към Ингер. Тя кимна одобрително.

– Ако той казваше истината, то пликът трябва да е тук някъде – каза тя.

Йоаким клекна пред Хенрик.

– Съжалявам, Хенрик.

Хенрик вдигна очи и го погледна с изненада.

– Съжалявам, че трябва да те занимавам с това. Не трябваше да е така.

След това пак се заеха с търсенето. Преглеждаха системно всички контейнери за смет, първо тези за хартия, а след това тези за домакински отпадъци. Хенрик също помагаше. Те, разбира се, се натъкнаха и на някакви пощенски пликове този път, но повечето бяха празни. Двата, в които имаше нещо, бяха един пощенски плик с рекламни материали от "Хуманноетична асоциация" и един кафяв плик, пълен със стари сметки.

Междувременно Йоаким се опитваше да набере номера на Мартин, но той все така държеше телефона си изключен. Йоаким остави още едно съобщение на гласовата му поща, в което умоляваше Мартин да му звънне.

Когато почти бяха преровили всичко за втори път, Йоаким се изправи и постави показалеца си пред устата.

– Слушайте – каза той.

Другите двама също спряха.

В далечината се чуваха сирени от превозни средства за спешни случаи.

– Какво е това? – попита Ингер.

– Може да е какво ли не. – Йоаким усети ударите на сърцето си да бият в слепоочията му.

Хенрик се приближи и застана до баща си. Момчето погледна към Йоаким.

– Какво е това? – повтори детето.

– Не знам – отвърна Йоаким, – но предлагам да потегляме.

– Ще дойдат ли тук? – чудеше се Хенрик.

– Може би.

Поеха по посока към автомобила. Звукът от сирените се приближаваше. Сега те долавяха също и шума от хеликоптер. Леко се затичаха. Когато стигнаха до колата, спряха. Звукът от сирените заглъхна. Тракането от перките на хеликоптера отслабваше, но не изчезваше. Хеликоптерът безшумно кръжеше във въздуха.

Ингер отключи вратата на колата, влезе вътре и отключи и останалите врати, за да влязат другите двама. Йоаким седна отпред, а Хенрик – отзад.

– Какво ще предприемем сега? – поинтересува се тя.

Йоаким тихо изруга и удари чело с ръката си.

Тогава заваля. Не след дълго отново се сипеше пороен дъжд.