Драконът

88.

Йоаким седна на една маса до прозореца, където някакъв мъж на около петдесет, облечен в шушляково яке и риза на райета, вече беше седнал и сложи червената табла с "Биг Мак" пред себе си. Мъжът огледа Йоаким с раздразнение, докато отхапваше от бургера си. Йоаким се правеше, че не забелязва нищо. Той разгърна дневния "VG" и го хвана, насочвайки го към прозореца. Остави бургера си недокоснат. Острата миризма на изпарения от пържене и мазнина тук, вътре го отврати. Той извади мобилния си телефон и го остави на масата.

Внезапно крака на стол гневно се забиха линолеума. Мъжът се беше изправил и се канеше да премести наполовина изядения бургер на таблата, където вече имаше препълнена хартиена опаковка с мазни пържени картофки, купчина салфетки и опаковка с някаква бяла смес, която Йоаким нямаше представа какво представлява. С ядосан поглед мъжът притисна към себе си таблата и изчезна навътре в заведението.

Йоаким вдигна рамене. Беше принуден да седне там.

Минутите минаваха бавно. Нивото на шума беше високо и Йоаким подскачаше всеки път, когато доловеше мобилен телефон на някоя от масите да звъни. Снимки и текст от страниците на вестника трептяха пред очите му. От време на време той снишаваше вестника и поглеждаше навън през прозореца.

Както се бяха разбрали, Хенрик беше заел позиция в ъгъла отвън, от другата страна на улицата. Той стоеше там под чадъра и си играеше с дръжката, докато погледът му се движеше от едната страна на другата. Беше нервен и неспокоен. Йоаким започна да си мисли, че може би идеята да замесва и Хенрик, беше много лоша. Беше го помолил да се опита да види кое момче щеше да звънне.

В момента, в който вдигна вестника пред лицето си за четвърти или пети път, мобилният му звънна. Йоаким го сграбчи.

– Аз съм.

Йоаким усети, че главата му се загрява, когато чу гласа ѝ.

- Да.

– Как върви?

Йоаким стисна зъби. Той нямаше време.

– Далайла, моля те. В момента се занимавам с нещо. Ще ти се обадя по-късно.

– Възможно ли е повече хора да знаят за това място?

Йоаким беше оставил вестника на масата пред себе си.

Беше се вторачил към пешеходната улица отвън, за да се опита да потърси с очи младеж, който гледа в неговата посока с мобилен телефон на ухото. Може би в момента той се опитваше да звънне на Йоаким.

– Не. Слушай, ще ти се обадя по-късно. ОК?

– Да, звънни ми веднага щом можеш.

Сякаш аларма се задейства в главата му. Но той незабавно се сети да мисли за нещо друго. Мобилният му телефон звънна отново.

Беше той.

– С кого говореше?

Гласът му беше нервозен, разтревожен. Дишаше така, сякаш беше тичал.

– Една приятелка – отвърна Йоаким. Той сложи мобилния между бузата и рамото си и вдигна отворения вестник. – Една моя приятелка ми се обади.

– Ако сега си играеш игрички, то...

– Не, не. Можеш да си напълно спокоен. – Йоаким плъзна погледа си по улицата навън, но не го виждаше. Хенрик беше напуснал мястото си. – Какво да правим сега?

– Ще отидеш до площада, който се намира от другата страна на магазина за дрехи, който е съвсем наблизо.

Йоаким се изправи.

– Добре. Тръгвам.

– Недей да се оглеждаш, докато вървиш. Не се ебавай.

– Няма. – Йоаким си проправи път през ресторанта за бързо хранене и излезе на улицата отвън. – Ще гледам право пред себе си и ще вървя към площад "Стурторге". Пред катедралата, нали? – Той зави наляво и закрачи със спокойни стъпки. Все още валеше. Надяваше се, че Хенрик е спокоен, или поне се намира на достатъчно разстояние, но не смееше да се обърне, за да види. Момчето, което му се обади, беше изключително изнервено и не оставаше още много, преди нервите да му изиграят лоша шега и той да изчезне. – Всичко ще мине добре – заяви Йоаким, докато чуваше дишането на момчето в слушалката. – Ще получиш плика, който държа във вътрешния си джоб, а аз ще взема онова, което ти носиш. В плик ли си го сложил?

– Да.

– На какво са записани клипчетата?

– На карти памет – отговори младежът. – Освен това има много листове.

– Документи ли?

Момчето не отговори. Гласът му се успокои. Йоаким видя част от площада "Стурторге" точно пред себе си. Чадъра си беше оставил в ресторанта. Косата и раменете на якето бяха на път да подгизнат.

– Всеки момент съм там. Какво да правя сега? – Йоаким спря на тротоара до ръба на площада. Малко по-нататък имаше няколко преносими сергии, които продаваха цветя. Няколко самотни души бързаха по площада с отворени чадъри. Иначе той беше празен.

– Имам револвер – заяви момчето.

Йоаким усети как потреперва. Хенрик беше съвсем наблизо. Най-вероятно той блъфираше. Но нямаше как да бъде сигурен.

– Няма да ти е необходим – успокои го Йоаким. – Ще разменим двата плика и след това никога повече няма да се видим, нали така? Освен ако ти не се ебаваш, защото аз не. – Йоаким внимателно се огледа наоколо, но не виждаше нито него, нито Хенрик. Водни капки се стичаха от косата му и надолу по лицето. – Нося ти десет хиляди крони. Тук – Той потупа джоба на гърдите си със свободната ръка, докато продължаваше да се озърта около себе си.

– Отиди на площада.

– Да, добре. – Йоаким се насочи със спокойни стъпки към площада и застана на няколко метра навътре. Бавно се завъртя на 360 градуса. – Ти къде си?

– До сергията за цветя.

Йоаким обърна поглед в тази посока. Едно момче, подгизнало колкото него самия, стоеше до едната от сергиите за цветя на около трийсет метра по-нататък с телефон до ухото и бяла торба в другата ръка. На гърба си носеше нещо, което изглеждаше като ученическа раница.

– Ще оставя торбата тук, на земята – заяви момчето и преви колене. Младежът остави торбата до едното колело на сергията. – А ти ще оставиш плика под дървото, което е точно зад теб. След това ще направиш голям завой надясно към мен, докато аз правя дълъг завой надясно към мястото, където ти стоиш. Ще си разменим местата едновременно.

– Откъде да съм сигурен, че си донесъл онова, което казваш? – попита Йоаким.

– Ако ти разчиташ на мен, аз ще разчитам на теб – обясни момчето.

– Тогава първо аз ще отида до дървото – предложи Йоаким. Той бавно се обърна, докато не се оказа под пълните с листа клонове на дървото. След това извади един дебел плик от вътрешния си джоб и го остави до ствола на дървото. Правеше всяко движение пресилено бавно, за да не стряска хората. Две жени с отворени чадъри минаха между тях. – Сега отивам надясно, ще опиша голям кръг до мястото, където ти стоиш, докато ти правиш обратното.

Поеха с бавни стъпки, и двамата подгизнали, с мобилните телефони до ухо, докато не се изпускаха от очи.

Минаха пет метра, десет. Скоро и двамата бяха наполовина стигнали. Когато оставаха пет-шест метра, момчето неочаквано ускори темпото. Той притича последните метри, притисна плика, който седеше под дървото, до себе си и продължи да бяга колкото се можеше по-бързо по улицата, от която Йоаким беше дошъл.

Йоаким изтича, бързо вдигна найлоновата торба и продължи да бяга. Бързаше колкото имаше сили след момчето.

Младежът тичаше по трамвайните линии, после зави наляво по пешеходната улица и се забърза по посока към ресторанта на "Макдоналдс". Раницата танцуваше по гърба му и малко му пречеше на тичането. Йоаким тичаше по-бързо. Когато и той зави зад ъгъла, разстоянието помежду им се скъси с много метри. Малко по-напред, до стената на една къща той внезапно забеляза Хенрик. Той стоеше там и здраво стискаше с две ръце кормилото на един велосипед.

Йоаким дочу, че момчето изкрещява нещо на Хенрик, докато тичаше с всичка сила към него и размахваше ръце като обезумял.

Йоаким бягаше колкото го държаха краката му, докато гледаше как Хенрик придърпа колелото на улицата и се качи.

Момчето наближи, сграбчи с две ръце Хенрик за дрехите и започна да го дърпа. Но Хенрик стискаше здраво, отказваше да пусне колелото.

Йоаким бързо ги настигна. Той улови момчето, дръпна му ръцете и го изтегли настрани от Хенрик и колелото. С четиригодишните тренировки на Йоаким по четири-пет пъти в седмицата, момчето нямаше шанс. Лицето му излъчваше уплах. То се опитваше да се движи, но седеше вцепенен – като забит пирон.

– Недей... – хълцаше той. – Мамка му...

Хенрик се отдръпна назад и ги загледа. Той наблюдаваше как дъждовните капки се стичаха надолу по паникьосаното лице на момчето, което баща му здраво държеше, и се примесваха със сълзи.