Драконът

12.

Обикновено Арве Магне Ферен ставаше в пет часа сутринта, но днес беше 17-и май и не се работеше, затова реши да се поизлежава още няколко минути. Лежеше в полубудно състояние под шума от постоянното бръмчене на климатика в ушите му.

Докато лежеше така полузаспал, мислите му отново се насочиха към Далайла.

Никой все още не се беше чувал с нея. Джон беше констатирал, че малкият ѝ апартамент бе заключен и опразнен, беше разпитвал и всички съседи дали знаеха къде можеше да е тя. Но те само бяха поклатили отрицателно глави и разказаха, че нямат и най-малка представа накъде беше заминала. Далайла я нямаше от два дни. А мобилният ѝ телефон беше изключен.

Това тревожеше Ферен, силно го тревожеше.

Когато мислите му станаха прекалено обезпокояващи и натрапчиви, той повече не можеше да лежи, затова реши да стане, внезапно напълно буден. Усети пристъп на болка в бедрата, когато стъпи на пода и се изправи.

Съпругата му Луси, която по произход бе от Чад, със сигурност вече беше станала. Така беше най-добре. Двете деца от първия му брак бяха пораснали и се бяха изнесли преди много години. Луси никога не се сдоби с деца. Сега бе преминала трийсет и пет и беше изгубила надежда. Срамуваше се от липсата си на плодовитост.

След един бърз душ и лека закуска, състояща се от пресни плодове, която беше приготвена за него и прибрана в хладилника, той намери черния си костюм. Не му се налагаше често да го използва, само при тържествени събития и в някои случаи, когато щяха да се провеждат важни срещи. Последният път всъщност беше преди няколко дни, при успешната среща с Африканската банка за развитие.

Най-много му харесваше да се облича небрежно – жълтокафяв панталон и яке с тениска отдолу. В допълнение към кръглата, широка шапка, която му беше за жаркото слънце. Но не и днес.

След като си облече една изгладена риза и костюм и си сложи червена вратовръзка, а после си закачи дългата лентичка, символизираща празника, на левия ревер, той застана пред голямото огледало и се погледна. Далеч не беше недоволен от образа, който видя. А и гърбът му беше по-добре. Приглади тънката си прошарена коса назад, махна няколко косъма и люспи от пърхот от раменете си, вдигна слушалката на телефона при входната врата и помоли шофьора да докара колата.

Няколко минути по-късно той вече беше на път, движеше се с голяма скорост по прашните и неравни, частично асфалтирани пътища. През цялото време с това непрекъснато движение на африканци, вървящи пеша в окъсаните си дрехи и обувки от двете страни на главните пътища, носещи или теглещи всевъзможни предмети от целия свят. Иначе пътищата бяха натоварени от трафик с бръмчащи превозни средства, които бълваха изгорели газове. Този пейзаж, който отблизо беше толкова мръсен, прашен и разрушен, изглеждаше така съвършено различен от по-голямо разстояние. През прозорците на самолетите, особено ако полетът беше по залез-слънце, това беше като да гледаш в кутия за бижута. С блестящата вода на Нил, приличаща на сребърна гривна, заедно с отраженията, проблясъците и искрите от нещо, наподобяващо злато, и камъни в кафяво-оранжевия пустинен пейзаж. Точно тогава, отвисоко във въздуха Хартум беше красиво, може би най-красивото място на света.

Но Арве Магне Ферен отдавна почти не забелязваше обстановката тук долу, на земята. Понеже живееше тук от години. Заобикалящата обстановка просто преминаваше покрай него, докато той седеше на задната седалка и гледаше замислено към сивокафявия, сух пейзаж под палещото слънце.

Мобилният телефон звънна. Беше Джон.

– Току-що говорих с племенницата ми в офиса на летището – обясни той. – Лола. Тя провери списъка с пътниците. Далайла е летяла преди три дни с полет на "Луфтханза" до Франкфурт. – Джон изглеждаше задъхан.

Шофьорът намали скоростта, тъй като един камион бе спрял на пътя пред тях. Ферен отправи поглед навън през страничното стъкло и спря очите си върху един висок мъж, който теглеше каруца покрай пътя, а най-отпред вътре се возеха няколко деца. Голото му тяло от кръста нагоре блестеше от пот.

– И тя е сигурна, че е Далайла?

– Да – отвърна Джон. Сега дишането му се успокои. – Разбрах и още нещо. От сейфа в офиса са изчезнали пари. Долари и евро. Около двайсет хиляди евро и десет хиляди долара. Самолетният ѝ билет е бил платен в брой.

– Но... – Ферен объркано се огледа около себе си. – Тя нямаше кода.

– Трябва да го е намерила отнякъде. Не може да е бил някой друг.

– Не може ли?

– Аз никога не бих направил нещо подобно, Ферен – отговори той с едва доловим глас.

– Благодаря – рече Ферен и приключи разговора.

Точно в 9.00 часа шофьорът спря колата пред жилището на посланика на Норвегия. Много официално облечени норвежци, както възрастни, така и деца пристигнаха едновременно с автомобилите си. Верен на традицията, норвежкият посланик бе поканил гостите по случай 17-и май в личната си резиденция.

Ферен отиде до вратата, където застана на опашка сред останалите усмихнати лица, за да се здрависа с посланик Алфред Клаусен и госпожа Ингри, които седяха вътре, точно на вратата и поздравяваха поотделно всеки един от гостите с "добре дошъл". Слънцето грееше силно върху главите на хората, докато опашката пълзеше напред.

Когато дойде ред на Ферен, той сграбчи ръката на Клаусен в своите две и я задържа силно за няколко секунди.

Посланикът сърдечно се усмихна и се засмя фамилиарно.

– Чух, че от Норад[7] са изключително доволни. Поздравления, Арве. Вие сте много енергичен човек. Това, което сте направили, е удивително. Трябва да го призная наистина.

Ферен се усмихна признателно.

– Благодаря. Сега Банката за развитие ще си дойде на мястото.

Пусна ръката на посланика и се обърна към съпругата му, която седеше до мъжа си, облечена в Национална носия. Пое дясната ѝ ръка, целуна я внимателно и погледна в сините ѝ очи. Ферен винаги бе смятал, че съпругата на посланика е фантастична жена, и никога не се бе опитвал да го скрие.

– Чудесно е, че успяхте да дойдете, Арве – каза тя и се усмихна широко, но пакостливо. – Но трябва да се радвате, че не се налага да вървите в жегата – добави тя и леко придърпа бялата си престилка върху носията. Приведе се напред и прошепна в ухото му – Направо не се издържа в тази дяволска горещина. – Тя се засмя и се обърна към следващия човек от опашката.

Веднага след това Ферен получи в ръката си чаша жълта, искряща течност и изчезна по-навътре сред потока от тържествено облечени хора, които искаха да се здрависат с него, повечето познати, но също и някои новодошли норвежци, които мигом разпознаха Арве Магне Ферен. Едва ли имаше някой по-известен норвежец на африканския континент.

Неговият продължителен принос за населението в Судан – първо през всичките години в "Църковна помощ за хората в нужда" и след това като независим посредник и организатор на безброй проекти за помощ – бяха направили Ферен известен в много среди. Но за първи път преди пет години той се прочу след като в "ЕнЕрКо"[8] бяха направили двучасова документална програма за него и живота му. Филмът скоро бе изпратен във всички скандинавски държави. След това интересът и натискът толкова нараснаха, че той се видя принуден да назначи сътрудник, за да се заеме със запитвания от норвежки и чуждестранни медии. А парите от акциите по събиране на средства и организациите за помощ започнаха да валят в много по-голяма степен, отколкото преди. И може би най-важното от всичко – норвежките власти, както бюрократите, така и политиците го забелязаха. Изведнъж всички пожелаха да помогнат. Също и тези, които живееха от известността си. През последните години нямаше и един-единствен добре познат човек на изкуството или актьор, който да не е бил на посещение в Хартум или да не се е появявал сред бурни аплодисменти, идващи от журналисти от пресата при едно или друго събитие. Така се заинтригуваха и младежи, и техните младежки сдружения. Неговата организация, "Световна помощ за хората в Судан" – "СПХС", се бе превърнала в главния стълб при работата за подпомагане на тази страна. И политиците, както новите, така и оттеглили се, се редяха на опашка, за да си осигурят място в парламента. Той се видя принуден да сменя правителството регулярно, за да успее да задоволява търсенето.

Посланик Клаусен застана в средата на стаята и силно заръкопляска с ръце.

– Госпожи и господа! Ще трябва да ви помоля най-сърдечно да се преместите навън, в градината. Време е за вдигането на флага, песните и речите!

Изля се дъжд от аплодисменти и хората се размърдаха.

Един час по-късно, когато всички формалности бяха приключили, дойде ред на игрите за деца и бе сервирана храна за празнично настроеното множество под формата на наденички и доматени хапки, Ферен се настани на сянка на голямата тераса до съпругата на посланика. Загледаха се към моравата пред плувния басейн, където настроението беше хубаво, а играещите деца надаваха викове и писъци. Някои от тях дори си бяха облекли бански и играеха в басейна.

Ферен чукна чашата си в нейната. В чашата си имаше леденостудена вода, докато жената на посланика продължи да пие от наполовина пълната си чаша шампанско. Горещината там все още беше силна, но не и неприятна. Ферен виждаше, че се бяха образували сенки от алкохол около блестящите ѝ очни ябълки.

– Идвате ли тази вечер? – каза Ингри и отпи от високата, тънка чаша с малки перли от вътрешната страна.

В 20:00 часа същата вечер, както винаги на националния празник посланикът и съпругата му даваха прием в резиденцията, този път с представители на суданското правителство, назначени в други посолства и бизнесмени от целия свят. Това беше подходящата възможност за норвежците, които желаеха да запазят своята локална мрежа, както и да създадат нови, важни контакти.

– Да, много благодаря, ще дойда.

Тя се наведе леко към него и заизучава лицето му.

– По мое мнение трябва да обмислите дали да не работите по-малко, Арве. Вие сте блед и извинете ме, че го казвам, но изглеждате отпаднал. – Тя бързо се усмихна. – А аз си мислех, че проектът ви за болницата е минал като по вода!

– А вашето бюро за дизайн, как върви с него?

Тя се засмя кокетно.

– Много по-добре, след като поръчките започнаха да валят.

Той опря лакът на декорираната бяла стена, която обграждаше терасата, и се обърна към нея. Тя имаше такова въздействие върху него, каквото никоя друга жена нямаше. Беше пищна, нежна, настъпателна, винаги говореше директно и ясно и излъчваше сладникав аромат, който караше гърлото му да се пълни със слюнка. Той си пое дълбоко дъх през носа с надеждата, че ще може да поеме още от нея. Може би тази близост, която тя излъчваше, в комбинация с разстояние и недостижимост, го караха да се чувства по този начин? Или пък беше очакването на отговорите на всичко, което той не знаеше за нея и за което с удоволствие би попитал, но му се струваше прекалено лично и интимно? Включително и това дали беше вярваща християнка.

– Надявам се, че се забавлявате.

Ферен се изправи и се обърна по посока към гласа, който ги прекъсна. Посланик Клаусен бе дошъл и седеше с изкуствена усмивка на уста.

– Разбира се – отвърна Ферен и вдигна към него чашата си с вино за наздравица, преди да открие, че посланикът нямаше чаша.

Съпругата на посланика улови ръката на мъжа си и леко се облегна на него, докато спря погледа си върху Ферен.

– Бих искал да поговоря с вас на четири очи – обърна се Ферен към посланика. – Дали е възможно? Мисля, че довечера ще стане твърде оживено.

– Сега? – попита Клаусен. – С най-голямо удоволствие.

– Тогава, господа, аз, разбира се, ще се оттегля – включи се съпругата на посланика, пусна ръката на мъжа си, притвори очи в престорена изстрадала гримаса и изчезна в посока към малка групичка жени, които седяха близо една до друга точно на няколко крачки.

Ферен отпи последните остатъци от изпълнения ѝ със сладост аромат.

– Извинете, ако това бе неучтиво от моя страна – рече той на Клаусен. – Ще отнеме само един момент.

– Няма никакъв проблем – на свой ред каза Клаусен, хвана Ферен за лакътя и го поведе през вратата на терасата към просторния хол и след това нагоре по застланите с килим стъпала към втория етаж. Там горе те седнаха на два плетени стола, които се намираха до стъклена масичка, точно зад перилата на площадката.

– Направо към въпроса – заяви Ферен. – Разбрах, че Йоаким Жаклин е бил освободен от затвора вчера.

Клаусен кимна.

– Чухте ли нещо?

– Не. Но съм наясно с пускането му на свобода. Мнозина се интересуват от това. – Той навлажни устни.

– Знаете ли какво се случва? Има ли някой, който да е... казал нещо?

Клаусен леко поклати глава.

– Не, не знам никакви подробности. Но смятам, че го следят.

– Можете ли да вземете някакви контакти и да опитате да откриете какво става? Аз самият се мъча да добия някаква представа.

Клаусен вдигна рамене.

– Седемнайсети май е. Съмнявам се да има някой високопоставен на работа на тераса "Виктория".

– Не можете ли да се обадите въпреки това? Вижте какво можете да откриете, преди да се срещнем отново тази вечер.

– Ще видя какво мога да направя.

– Добре. – Ферен отпи от леденостудената вода, която все още държеше в ръка. – Оценявам го.