Драконът

27.

Мартин отключи вратата на блока, в който живееше. Той и Андреас носеха по две опаковани торби от "Рими".

Първо Мартин бе обменил хиляда евро в една банка до Синсен[15], но онази вещица на касата го бе гледала толкова странно, че той самият не посмя да обмени повече. Андреас също не искаше. Затова звъннаха на Хенки, приятелят на брата на Андреас, и го накараха да обмени още пет хиляди евро. Мартин каза, че е получил парите от истинския си баща, но Хенки само се засмя на това оправдание. Получи петстотин евро за услугата.

Ако всичко беше нормално, тогава доведеният баща на Мартин още щеше да бъде на работа, а майка му щеше да помага във фризьорския салон на Ранхилд в Синсен. Майка му ходеше там всеки вторник и петък от 12 до 18 часа, миеше коси, правеше кафе и други подобни. Но Мартин не можеше да бъде напълно сигурен, затова ѝ бе звъннал по мобилния телефон и се бе подсигурил, че тя наистина се намираше във фризьорския салон, където обикновено ходеше. След това бе звъннал на домашния телефон, за да провери дали Руар по една или друга причина случайно не беше у дома. Руар работеше в автосервиз и рядко се прибираше преди пет и половина.

Скриха пазарските торби до асансьора, Мартин провери дали апартаментът е празен и след това двамата пренесоха всичко в стаята на Мартин.

Бяха купили газирани напитки, сладкиши, цигари и дебитна карта с много хиляди крони. Не се бяха осмелили да опитат да купят бира сами, а Хенки отказа да купува повече за Мартин след това, което се беше случило последния път. Макар че Мартин никога не обели дума за него, че Хенки им беше купил бира и вино, когато бе хванат. Но скоро щяха да ходят до центъра на Осло, а там беше лесно да намерят хора, които да им продадат и бира, и трева.

Отвориха няколко пакета снакс, шоколад и по бутилка от литър и половина кока-кола. Колата пиеха направо от шишето. След половин час така се бяха натъпкали, че едва понасяха мисълта да поемат още.

Мартин седна на въртящия се стол до компютъра и започна още веднъж да разглежда тези странни файлове, които бяха свалили от картите памет – всички онези, които се намираха в големия кафяв пощенски плик. Бяха най-различни по формат – уърдфайлове, аудиозаписи, снимки и кратки видеа, такива кратки откъси, каквито човек можеше да намери в YouTube и "MySpace". С няколко изключения всичко, което бяха прегледали, не беше интересно. Лоши, набраздени видеозаписи на хора, които само стояха и си говореха. Дори звукът беше размит и трудно доловим, затова беше трудно да се чуе за какво си говореха. Говореха на английски, както и на езици, каквито не бяха чували преди. Много от хората на снимките и във видеата бяха черни, изключително черни, с почти синьо-черна кожа. А като цяло фотоапаратът седеше неподвижно, така че хората се появяваха и изчезваха на снимките, вместо той да ги следва.

Не бяха успели да изгледат всичко, а имаха и други карти памет, от които Мартин все още не беше свалил съдържанието. Но от филмчетата, които досега бяха изгледали, имаше едно конкретно, което бяха изгледали поне пет пъти.

Андреас застана зад гърба на Мартин.

– Ела да видиш още веднъж – каза той нетърпеливо – хайде пак.

Мартин се засмя, намери видеозаписа с бързите си пръсти, привикнали към клавиатурата, и го пусна. Двамата се вторачиха в екрана.

Камерата не мърдаше. Филмът беше на звездички и цветове. Лещата на камерата беше насочена към едно двойно легло.

Първоначално нищо не се случваше. После от едната страна дойде ниско на ръст, малко момиче с черна на цвят кожа. Малко, може би само на осем години и с малки зърна на гърдите. Носеше само гащи. Лицето му беше уплашено и сериозно, почти сякаш малката тъкмо е разбрала, че трябва да прочете домашното, което не е написала. Но не от това се страхуваше тя. Тя бавно си свали гащите, остави ги внимателно на пода и изпълзя в леглото.

Мартин и Андреас зяпаха ококорени, макар и да го бяха гледали много пъти.

– Сега идва тоя – прошепна Андреас – мамка му, гледай там.

Един белокож мъж се появи с лице, обърнато към момиченцето в леглото. Членът му се движеше нагоре-надолу, докато той ходеше.

Малкото момиче легна по гръб на леглото, вдигна колене и се разкрачи – с гениталиите към камерата.

Андреас и Мартин се наведоха още по-напред.

Мъжът бавно отиде в леглото, разположи огромното си тяло между краката на момиченцето, помогна си с ръка, за да проникне в него и се притисна така, че отпуснатите му задни части се напрегнаха. Двамата виждаха, че той се напрягаше, за да проникне в момичето.

– Тя е ужасно тясна – прошепна Андреас.

Най-накрая мъжът успя, а задните части и гърбът му започнаха да се движат нагоре-надолу. Първо бавно, след това все по-бързо и по-бързо. Момиченцето бавно вдигна крака си във въздуха и ги разкрачи още повече, докато той се движеше. После се появиха и звуците. Първо някакви ритмични, груби изръмжавания от мъжа, а след това няколко много по-ярки плача и отделни писъци от малкото момиче. Тогава изведнъж екранът стана черен.

Мартин се обърна на една страна и видя, че Андреас се държи с една ръка за слабините. Той беше сграбчил издутината в панталона си.

– Мамка му, не стой там да мастурбираш – възкликна Мартин.

Андреас се пусна и бузите му станаха още по-червени.

– Възбуждам се – призна Андреас. – На колко години е тя според теб?

– Нямам идея – рече Мартин. Много пъти се бяха чудили.

– Малката ми сестра е на тринайсет и има огромни гърди – заяви Андреас. – А тази тук няма почти нищо.

Мартин кимна с глава. Беше забелязал, че гърдите на по-малката сестра на Андреас изглеждаха много по-различно отпреди само няколко години.

– Може би осем – предположи той, за да каже нещо.

– Мамка му, незаконно е – втрещи се Андреас. – Та той е педофил. Тоя пич трябва да го окошарят.

– Може би е законно там, където са те – усъмни се Мартин. – Тя е чернокожа – предположи той.

– Погледни и другия.

– Тоя, маниака ли? – попита Мартин.

– Да.

Мартин отиде на друг видеозапис, който беше копиран на хард диска, и го пусна.

Отново неподвижната камера. Но сега вътре в офис или нещо подобно, и този път един възрастен мъж, чието лице те виждаха ясно. Човекът се появи от едната страна забързан и изведнъж започна да разхвърля вещите наоколо – документи, които лежаха на бюрото, химикалки, пепелник, който той захвърли към стената с трясък, като в същия миг изкрещя. Въобще не му беше провървяло.

– Сега идва – каза Мартин.

Внезапно мъжът сграбчи монитора на старомоден компютър, който седеше на бюрото, вдигнал го високо над главата си и го запратил с всичка сила към пода. Частите му се разхвърчаха и от колоните на Мартин се чу трясък. След това мъжът бързо излезе от кадър и те чуха как силно се затръшва врата. После нямаше нищо друго. Нито звук. Записът свърши.

Те се засмяха.

– Мамка му, тоя е напълно откачен – възкликна Андреас.

Мартин така се засмя, че чак го заболя препълненият му стомах.

Андреас изведнъж се обърна, отиде до леглото и извади блестящото дипломатическо куфарче, което още лежеше там. Отвори го, извади кафявия пощенски плик и го размаха към Мартин.

– Може ли да си взема назаем, а?

Мартин се засмя.

– Значи можеш да си мастурбираш на спокойствие?

– Мога ли?

– Да, но си я искам обратно утре сутринта в училище. И проклет да съм, гледай да не забравиш!

Андреас кимна. Седна на леглото и започна да изважда съдържанието му. Бавно заразгръща документите, които лежаха там. Като че ли Андреас търсеше нещо.

Изведнъж го намери.

– Така си и знаех – каза той триумфално и размаха един от листовете във въздуха. – Погледни тук.

Мартин стана, приближи се и погледна листа. Тогава и той го забеляза. Листът беше твърда брошура с множество тонове на зеленото и снимка на нея – цветна снимка на мъжа, онзи, който бе превъртял в офиса. Но на тази снимка на лицето му бе изписана голяма и мазна усмивка.

– Това не е ли той? – просветна му на Андреас.

– Наистина, мамка му. – Мартин взе листа. – Арве Магне Ферен – прочете той от текста към снимката.

– Хе-хе – рече Андреас и измъкна обратно листа от ръцете на Мартин. – Освен това и нещо друго ми направи впечатление – добави той и започна отново да прелиства купчината. След малко откри онова, което търсеше. Показа го на Мартин.

Беше копие на изрезка от вестник "Афтенпостен" за мъж, който се казваше Йоаким Жаклин. В подчертания текст в началото на статията пишеше, че той е осъден на затвор заради измама и корупция със средства за дарения, както и че полицията го подозира в укриването на огромни суми в чужбина, пари, които така и не били възстановени някога. Най-долу в изрезката с химикал бе дописано: "Освобождаване 15-и май от затвора в Юлешму".

– Направо жестоко – възхити се Мартин. Той провери датата на статията. Беше отпреди точно четири години. – Юлешму. Там лежат най-лошите, казва Руар. Онзи там е бил освободен преди няколко дни. Може би разполага с много пари.

– И това го имаме – подсмихна се Андреас.

– Не ние – аз – поправи го Мартин и строго погледна приятеля си.

– Естествено – съгласи се Андреас и сложи показалеца си върху лицето на Йоаким Жаклин. – Може би той оправи онова момиче.

Засмяха се.

– Намери ли нещо друго? – попита Мартин и посочи купчината с документи.

Андреас поклати отрицателно глава и върна листовете обратно в плика.

– Не засега. – Но остави зелената брошура, която бе извадил. Стана.

– Ела – каза той и отиде до бюрото на Мартин. – Дойде ми страшно добра идея, шибано добра идея. – Цялото му лице се засмя. – Ела де.

Мартин видя, че приятелят му все още имаше голяма издутина в панталоните. Отиде до въртящия се стол и се отпусна там. Андреас стоеше до него. Всеки от тях първо отново взе по парче от големия млечен шоколад, който се намираше до плоския екран, и го прокараха с малко кола.

– Да? – почуди се Мартин и се извърна към приятеля си, изпълнен с очакване.

– Каква е шибано добрата идея?

Андреас хвърли станиола от шоколада на земята, а на негово място сложи брошурата на бюрото и посочи.

– Погледни там, където е изписан служебният му имейл адрес в... – Андреас се приведе напред. – Хартум.

– Къде е това? – зачуди се Мартин.

– В Судан – отвърна Андреас.

Мартин разтърси глава. Бащата на Андреас беше журналист, може би затова Андреас знаеше много. Веднъж Андреас бе помолил Мартин да изреди имена на толкова градове, колкото можеше да се сети – в Норвегия и в чужбина, а след това Андреас бе изброил имената на футболните отбори във всеки един от тях. След тази случка Мартин го бе нарекъл гений, но тогава Андреас така се бе разсърдил, че Мартин никога повече не го нарече така.

– Ще качим видеото в "YouTube" и след това ще му изпратим линка по имейла. Зацепваш ли? – Почти не успя да изрече последните думи, заради смеха, който беше на път да се разлее от него. – Зацепваш ли, а? – извика той.

Мартин се наведе напред, облегна чело върху клавиатурата и се задъха от смях.

– Зацепваш ли? Сигурно тоя лайнар ще изпадне в шок!