Драконът

62.

Далайла поведе наляво по улица "Кристиан IV гате", през светофара по улица "Фредерикс гате" и по-нататък към "Радисън САС Скандинавия Хотел".

– Наела ли си си стая в хотела на "САС"? – попита Йоаким.

Тя кимна, усмихна му се и продължи по-бързо нататък.

Атмосферата беше тягостна. Минаха през входа на хотела, където стояха два туристически автобуса, и погледнаха вляво към една задна улица.

– Къде отиваме? – полюбопитства Йоаким.

– Само ме следвай – отвърна тя.

Продължиха още малко, докато тя най-сетне не се насочи към входа на голям бял жилищен блок, извади един ключ от дамската си чанта, която висеше на рамото ѝ, отключи и влезе вътре.

Тесен, стар асансьор без огледало ги отведе до третия етаж. Излязоха в дълъг, сивкав на цвят коридор, където вратите от двете страни бяха гъсто разположени една до друга, точно като в странноприемница.

Тя отключи една от вратите без табелка с име и го пусна вътре.

Миришеше на смесица от подправки и сапун. Малка лампа беше запалена в стаята вътре. Йоаким прескочи купчина с обувки в коридора, който едва ли беше по-голям от един квадратен метър, и влезе в стая с големина на затворническа килия. Вътре вдясно върху една маса стоеше печка с два котлона. Нямаше мивка. Той не виждаше и хладилник. Точно пред него имаше диван за двама с оранжева покривка отгоре.

По стените бяха залепени постери без рамки, портрети в черно-бяло, които човек получава като подарък от Икеа.

Йоаким стоеше объркан, докато гледаше как Далайла сваля от себе си палтото и го закача в мъничкия коридор. Той не каза нищо, не знаеше какво да каже.

– Моля, седни – предложи му тя и влезе в стаята.

Йоаким седна на ръба на дивана.

Далайла скръсти ръце на гърдите си. Това не беше точно радост, че се виждат отново, по-скоро странна смесица от безпокойство и раздразнение.

Внезапно се чу тежък бас в такт от един от съседните апартаменти. Някой беше включил музикална система. Нещо до готварската печка дрънчеше в такт с баса, може би някаква чаша или чинии.

– Как ще започнем? – попита тя. Придърпа една табуретка, която беше под масата с готварската печка, и седна.

– Далайла – започна внимателно той, – аз...

– Да не говорим за това – прекъсна го тя. Отново скръсти ръце и направи гримаса, сякаш изпитваше болка. – Не бях мислила да се свързвам с теб. Но после... се случи всичко... това. – Тя размаха с ръце. От очите ѝ потекоха сълзи. – Не бях мислила да се свързвам с теб отново.

Йоаким не помръдваше.

– Какво се е случило, Далайла? Какво правиш тук? На кого е този апартамент?

– Не посмях да отседна в някой нов хотел, затова потърсих един... приятел, тук в Осло. Любезно ми разрешиха да остана тук няколко дни. Но те не понасят идеята, че аз съм тук. Всъщност биха предпочели да нямат нищо общо с мен.

– Далайла. Какво правиш? Защо си тук?

– Ще стигнем и дотам – отговори тя. – Едно по едно. – Тя откъсна парче от руло кухненска хартия, която беше зад нея, и подсуши очите си. – Ферен, той... помогна на Абдул ал-Фарук да дойде тук с фалшива лична карта. Той получи убежище – тук, в Норвегия.

– Абдул ал-Фарук – каза Йоаким и я зяпна шокиран. – Това не беше ли онзи, който...

– Да, това е той.

– Мамка му. – Йоаким стана. Усети внезапен пристъп на болка.

– Бъди така любезен и седни – нареди тя. – Когато го открих, реших да... направя нещо. Баща ми, мама, сестрите ми...

Йоаким потъна отново в дивана.

– Започнах да правя копия на документи, правих аудио-и видеозаписи с уебкамера и микрофони на компютрите в офиса. Освен това се сдобих и със запис на нападение от... други. Качих всичко на карти с памет. Ако Ферен беше открил какво направих, щеше...

Йоаким кимна. Всичко си дойде на мястото. Това вероятно беше много повече от нещата, които той бе успял да събере като доказателствен материал. Много повече.

– След осемнайсет месеца вече ми беше достатъчно. А и не се осмелих да продължа повече. Установих контакт с един адвокат, когото познавах в Испания. Той ме свърза с друг адвокат в Осло. Тогава започнах. Откраднах пари в брой от Ферен и избягах тук, в Осло. Заедно с адвоката планирах да се обърна към норвежките власти и да им покажа кой в действителност е Ферен. На кого той и хората му са дали всички тези средства и как той ги е измамил. Можех да докажа всичко. А след това щях да им разкрия на какъв... престъпник са дали убежище.

– Ами после...

– После обаче адвокатът почина. Внезапно при автомобилна катастрофа – точно след срещата с мен. – Тя направи гримаса. – В него беше всичко, абсолютно всичко. Толкова идиотско беше от моя страна да му дам всичкия доказателствен материал. Той каза, че ще го пази в сейф в своя офис.

– Тя направи пауза и дълбоко си пое въздух. – Трябва да са го убили, Йоаким. И аз се паникьосах. Ето защо потърсих теб... Не знаех кой друг...

Йоаким кимна. Свали си якето и го остави до себе си.

– Това е удивително – прошепна той, – дяволски удивително.

– Знам.

– Не, не знаеш – каза Йоаким. – Има качени клипчета в Интернет на едно място, наречено "YouTube". От полицията си мислеха, че аз съм го извършил.

– Клипчета?

Йоаким ѝ разказа. Описа ѝ в детайли видеата, които самият той беше виждал – онова, в което Ферен побеснява в своя собствен кабинет, както и личния разговор между Ферен и министъра на развитието.

Устата на Далайла се отвори бавно, докато мъжът говореше. Тя го гледаше шокирано.

– Господи. Това са моите записи. Кой ли го е направил? – зачуди се тя. – Кой ли ги е взел?

– Нямам представа. Но получих странно позвъняване. – Той ѝ разказа за телефонното обаждане от непознатите момчета и за последвалото съобщение да отиде във Фейсбук, но рязко спря, когато видя, че на нея ѝ беше дошло в повече.

Далайла беше заровила лицето си в шепи и трескаво разтърсваше глава.

Йоаким не знаеше дали беше заради скръб или от страх.

– Не се страхувай, Далайла. Аз ще ти помогна. Планирал съм всичко. Ще се махнем оттук. И ти ще останеш с мен.