Драконът

35.

След три часа, ако всичко минеше добре този път, той щеше да вземе Хенрик от училище.

Йоаким не се чувстваше добре, беше изнервен.

Какво става в главата на Хенрик? Страхува ли се да ме види отново?

Йоаким отиде до прозореца на всекидневната и извади портфейла си от вътрешния джоб на якето си. Извади ключа за банковия сейф, претегли го в ръка, докато гледаше през прозореца надолу към паркинга. Ключът и кодът за банковия сейф бяха седели в портфейла през всичките тези години. Сега беше време да вземе съдържанието му. Моментът за търсене на прикритие можеше да бъде когато и да е. Не можеше да бъде зависим от работното време на филиала на "ДНБ Норвегия"[16].

Малко по-рано отново бе позвънил на номера на Далайла. Все още не беше възможно да се свърже с нея, но този път беше изпратил есемес:

Моля те, обади се на Джо на номер 43266770 възможно най-скоро.

Само това. Сега нещата зависеха от нея.

Дали можеше за кратко време да установи достатъчно добър контакт и връзка, основана на доверие, с Хенрик? И как щеше да реагира Хенрик, когато откриеше какво бе планирал той?

Йоаким си пое дълбоко въздух и прибра обратно ключа в портфейла си, под шофьорската книжка, където бе седял през цялото време. В джобовете на якето му се намираха и двата телефона – включени. Старият му мобилен телефон и новият с абонаментна карта, която Мортен му беше купил предишния ден на свое име.

Йоаким бързо отиде към автомобила, отключи го и потегли.

Откри свободно място на паркинга на задната страна на крепостта Акешхюс и пое в посока към улица "Кунгенс гате" с дипломатическото куфарче в ръка. Движеше се бързо по тротоарите, като не изпускаше от очи обстановката наоколо. Но една евентуална сянка би се радвала да го следва точно тук и сега, помисли си той. Причината за посещение в банка можеше да бъде каквато и да е.

Влезе във филиала на "ДНБ" на "Кунгенс гате". Имаше още двама клиенти. Единият го обслужваха на гишето, а другият – възрастен мъж – седеше и чакаше на един от столовете.

Отне само няколко секунди, преди да го обслужат и да го отведат в подземния етаж, където се намираха сейфовете.

За последно бе ходил там преди много години. Масивната врата към трезора бе отключена от банковия служител и двамата заедно влязоха в клаустрофобичното железобетонно помещение със сейфове по всички стени наоколо. Всеки сложи своя ключ в кутия номер 2133 и банковият служител го остави с дискретна усмивка. "Уведомете ме, когато сте готов – каза той, – чакам ви отвън."

Йоаким извади дългата метална кутия, отвори я и за свое облекчение видя единственото, което тя съдържаше – папка формат А4, пълна с документи, която лежеше както я бе оставил преди четири години. Пъхна папката в дипломатическото куфарче, върна кутия обратно на мястото ѝ, заключи и излезе.

Остана няколко секунди на стълбите пред филиала и се огледа. След това си сложи слънчеви очила и пое в посока към улица "Карл Юхан". Продължи по площад "Егер", където руски балалайка оркестър тъкмо се разполагаше, и се затича надолу по стълбите към жп-гарата. Точно след като бе стигнал до перона, на гарата пристигна влак. Качи се и остана на вратата, свали слънчевите очила, затвори очи за кратко и леко разтърси глава. Ставам параноичен, мислеше си. Когато отново отвори очи, погледна право към лицето на жена, която беше приблизително на неговата възраст. Тя имаше черна чанта, която висеше на едното ѝ рамо, и бързо се усмихна, когато погледите им се срещнаха.

Йоаким погледна към стените на тунела, който профуча навън. Може би използваха жена, за да го следят, помисли си той. Отново се извърна към нея. Беше извадила мобилен телефон и сега пишеше съобщение.

Йоаким слезе на Централната гара.

Жената продължи по-нататък.

Той леко се затича в посока към изхода на гарата и сейфовете за съхранение, които се намираха там.

Йоаким беше стигнал навреме до входа на училището и Хенрик се появи едва двайсет минути по-късно сред голямата група от ученици, които тъкмо бяха приключили деня. Очите на сериозното му, леко бледо лице трескаво се озъртаха наоколо. Беше се поизточил малко от последния път и бе отслабнал. Кръглото детско лице се беше сдобило с по-характерни черти и черната, буйна коса бе оставена да израсте над ушите. Носеше големи бели маратонки, дънки и бяла тениска с колежански пуловер отгоре.

Йоаким отвори вратата на автомобила и излезе. Помаха с една ръка на Хенрик, но той не го видя. Някакъв ученик се появи от едната страна на Хенрик. Първо го докосна с показалец по рамото, за да привлече вниманието му, а след това посочи към Йоаким, който седеше с вдигната ръка. Когато Хенрик забеляза баща си, той се изкикоти и се затича.

Йоаким закрачи към него. Хенрик спря. Много от момчетата, които вървяха край него, го потупваха по гърба и надаваха радостни възгласи. Йоаким не чуваше какво си казваха. Когато стигна до Хенрик, спря и се усмихна. За момент се замисли дали да не се наведе и да го прегърне, но се разубеди.

– Здравей, Хенрик. – Йоаким протегна ръка. Хенрик не даваше признаци, че иска да отвърне на подадената ръка. – да взема ли... раницата ти?

Хенрик поклати глава.

– Колата ми е паркирана точно ей там. – Йоаким посочи. – Помислих си, че можем... да се повозим и да хапнем по нещо. Добре ли ти звучи?

– Хенрик! Това баща ти ли е?

Йоаким се обърна в посоката, от която дойде момчешкият глас. Три момчета на възрастта на Хенрик бяха застанали на разстояние от тях и ги наблюдаваха. Носеха раници на гърбовете си и усмивки на лицата си.

– Това баща ти ли е? – повтори едно от тях, когато Хенрик се обърна към тях.

– Ела – каза Хенрик и забърза към колата.

Йоаким го последва и извърна глава към момчетата. И тримата все още седяха и ги гледаха.

– Хенрик! – извика отново едно от тях, но се отказа, когато Хенрик не показа, че го е чул.

Хенрик се настани на мястото до шофьора с раница в скута и затвори вратата след себе си.

Йоаким седна зад волана.

– Ще си сложиш ли предпазния колан?

Хенрик направи каквото Йоаким го помоли. Затегна предпазния колан през раницата, сякаш я беше сложил там за защита. Не погледна повече Йоаким, а остана на мястото си, загледан пред себе си.

"Господ да ми е на помощ" – помисли си Йоаким. Запали двигателя и потегли.

– Има един "Макдоналдс" в Аскер – предложи Йоаким, – да отидем ли там? – Но внезапно се замисли, че беше място, където съучениците на Хенрик можеха да се появят, и това щеше да им пречи. – Или пък между другото... защо вместо това да не отидем в центъра? Там има по-голям избор.

Йоаким тихичко въздъхна, когато Хенрик все още не показваше, че иска да разговаря с него. Ръцете му, които бяха върху волана, бяха потни.

По пътя към центъра Йоаким се опита да се сети за някаква тема, която да накара Хенрик да каже нещо. Но независимо какво се опитваше да направи, момчето продължаваше да мълчи през цялото време, докато не завиха към паркинга под "Акер Брюге"[17]. По пътя надолу по етажите Йоаким виждаше, че Хенрик се подготвяше да каже нещо. Устните му се движеха. Той прочисти гърлото си.

– Не съм гладен.

Йоаким кимна.

– Добре. Тогава може просто да се поразходим по кея и да хапнем по сладолед или нещо такова? Става ли така?

Хенрик бързо вдигна рамене и не каза нищо повече. Седеше там с прехапани устни и се взираше напред, както бе правил, откакто Йоаким го бе взел.

Паркираха и се качиха на асансьора, огрявани от дневната светлина. Хенрик бе взел със себе си раницата, сякаш беше готов да си тръгне всеки момент. Йоаким го остави да я вземе, без да коментира това. Изглеждаше тежка.

Вървяха по ръба на кея с изглед към крепостта Акешхюс от другата страна на пристанището. Слънцето грееше. Смесица от костюмирани бизнесмени и още повече хора в леки, светли летни дрехи се разхождаше по пристанището.

– Как е при теб, Хенрик? – отново опита Йоаким, но веднага осъзна глупавия въпрос, който беше характерен за възрастните и не беше уместен. Това беше лишена от смисъл фраза, въпрос, който нямаше да получи отговор, мислеше си Йоаким. Спря, коленичи до Хенрик, положи ръка на рамото му и посочи към лодките, акостирали подредени в редичка една до друга по пристанището. – Погледни там – каза той. – В много от тези лодки по цяла година живеят хора. А също и няколко деца живеят там заедно с родителите си. Дори през зимата, когато има сняг и е леденостудено, те все пак живеят там. А в лодките имат фурни, хладилници, печки и какво ли още не. Някои дори разполагат с нормална баня. И когато поискат, могат просто да разхлабят въжетата и да потеглят накъдето си поискат.

Хенрик стоеше неподвижно и гледаше лодките. Позволи на Йоаким да задържи ръката си върху неговото рамо.

– Това е почти като отделен малък град през зимата – каза Йоаким. – Тогава в седемдесет от лодките тук има хора.

Йоаким стана. Като че ли всеки момент щеше да бъде погълнат от плаващи пясъци, в които става все по-трудно и по-трудно да се движиш.

Трябваше да се досети, че първата им среща щеше да бъде по-травматична и за двамата и предварително да се свърже с човек, който да му даде няколко добри съвета. Нямаше и представа как да овладее ситуацията – или как да успее да осъществи това, което беше планирал.

– Искаш ли сладолед?

Хенрик не реагира. Стоеше с ръце покрай тялото и се взираше във всички лодки, които се отразяваха по повърхността на неподвижната вода.