Драконът

7.

Йоаким носеше четирите пълни торби с всекидневни покупки от магазин "Рими" и вървеше обратно към апартамента. Хляба, млякото и продуктите за мазане той сложи в хладилника, а сухите продукти и препаратите за миене прибра в празните шкафове в кухнята. Отвори широко всички прозорци с надеждата, че застоялата миризма ще изчезне. Все още имаше силен аромат на течен сапун, примесен с високата влажност на въздуха вътре, вероятно защото много вода е била използвана, когато подовете са били почиствани и измивани.

Трябваше да се засмее сам на себе си, когато остави днешния брой на "Афтенпостен"[4] на пейката и хвърли поглед на датата: 15-и май. Странно, че не му беше направило впечатление по-рано. Вдругиден беше седемнайсети. Нищо не му беше по-далечно от мисълта, че трябва да празнува националния празник, във всеки случай откакто нямаше възможност да бъде заедно с Хенрик, а нищо не показваше, че адвокатите щяха да постигнат споразумение в близките няколко дни.

Мобилният му телефон, който все още се зареждаше на барплота в кухнята, позвъня. Пронизителният стар стандартен рингтон на "Сони Ериксон" беше непривичен.

Дисплеят показваше, че беше майка му.

– О, колко е хубаво, че отново мога да ти звънна по телефона – беше първото, което тя каза. – Как е?

– Добре. Хубаво е да съм на свобода – отвърна ѝ Йоаким и се опита да добави малко ентусиазъм в гласа си, но не беше сигурен дали му се отдаваше.

– Добре ли си? – Вече бе изпратила гласа му до вътрешния си декодер и бе получила резултата: синът ѝ не беше добре.

– А, да – отвърна той, както би трябвало.

– Къде си сега?

– В един апартамент, който съм наел.

– В Осло?

– Да.

– Ох.

Долови разочарованието ѝ. Най-много би предпочела да види, че той прави като нея – беше го споменавала много пъти през последните години – да се премести обратно там, където бяха живели през първите пет години от живота му, в Кристиансунд. "Тук можеш да започнеш отново – беше му казала тя. – Тук сме у дома си." Самата тя се бе преместила от апартамента в Дрьобак непосредствено след като съпругът ѝ и негов баща, бе починал от сърдечен инфаркт преди девет години. Приблизително по това време взаимоотношенията му с Анжелика започнаха наистина да се пропукват. Не може да бяха минали повече от две седмици след погребението, когато жилището в Дрьобак беше продадено и бе закупен нов апартамент в Кристиансунд. Въпреки че тъкмо беше навършила 75, нямаше как да се спори за нейната жизненост.

– Хенрик е в Осло – заяви той и въздъхна тежко. Сега тя трябваше да знае това – че той нямаше да замине далеч от сина си. Освен това във всички онези други неща тя не биваше да бъде замесвана при никакви обстоятелства.

– Как..?

– Не много добре – отсече той. – Все още преговаряме с адвокатите.

– Уф. Ти трябва...

– А с теб? – прекъсна я той. Йоаким повече не издържаше безсмисления разговор за бившата си съпруга. Бяха го обсъждали достатъчно много пъти преди. Така или иначе това не водеше до нищо.

– С мен? Добре.

Йоаким знаеше, че това беше истина с известни модификации. Тя се бе изнесла от апартамента по-скоро заради проблеми с краката, от които страдаше през последните години. Но когато хората рядко се виждаха, говореха така. Разстоянието помежду им беше един час със самолет и никой от тях не искаше да добавя още към бремето на другия.

– Хубаво. Ами, имам да свърша някои неща... Мога ли...?

– Да, заемай се. Обади ми се по-късно. Грижи се добре за себе си, момчето ми – заръча му тя и затвори.

"Момчето ми" – помисли си Йоаким. Почти на четиридесет, а все още "момчето ми". Но с годините той беше започнал да проявява още по-голямо разбиране, след като самият той бе станал баща. Децата и родителите строго се придържаха към ролите си. Това трябва да беше едно от малкото неща в живота, които никога не се променяха.

Отиде в спалнята и започна да монтира леглото. Мортен се беше оказал достатъчно предвидлив да донесе със себе си кутия с инструменти от склада.

Когато рамката беше на мястото си, той сложи отгоре матрак и чаршафи – вече не миришеше толкова силно на склада Майортранс, че да не може да го преживее. След това се обади в "Авие"[5] и резервира автомобил за 14 дни с вече заредилия се мобилен телефон – "Сааб 9-3", който той уговори да вземе във Вика, в центъра на Осло, в десет часа на следващия ден.

По време на услугата за разяснения по телефона беше научил, че най-близкият магазин "Елшьоп"[6] се намираше в Щьоен, и в три часа следобед си облече якето и отиде пеша дотам.

Отне му двайсет минути, след което излезе от магазина с лаптоп "Пакард Бел" с два гигабайта оперативна памет, диск с голям капацитет за съхранение на данни и с карта за безжичен интернет. В добавка към това и един по-обикновен принтер за няколко хиляди и пакет с листове А4. Всичко му струваше 6800 крони, които той плати със своята "Еврокард".

Разходи се обратно до апартамента, разопакова компютъра и принтера, монтира ги на кухненския плот, свърза се към безжичната мрежа, която се включваше в цената на наема, и се логна в Интернет.

Първото, което направи, беше да намери уебсайта на вестник "Драмен" – www.dt.no.

Вестникът беше създал списък с всички служители, но нямаше снимки. Йоаким предположи, че тя работеше в раздела за новини. В този отдел само двама от журналистите бяха жени. Той копира двете женски имена и след преглед в търсачката "Гугъл" бързо откри снимка на журналистката, която се беше опитала да му вземе интервю пред Юлешму.

Оказа се, че тя е треньор по хандбал на местен отбор на тринайсетсетгодишни момичета, а Йоаким след още търсене намери нейна фотография заедно с целия отбор. Провери датата. Статията беше публикувана преди четири седмици. На снимката тя беше права, широко усмихната, лесно разпознаваема сред тълпата от девойки, играчи по хандбал.

Името ѝ беше Ингер Холмсбю.

Ингер Холмсбю можеше и да му е от полза, помисли си той.

Това беше едно от нещата, които трябваше да разбере.