Драконът

15.

Йоаким остана няколко секунди, изучавайки надписа до входната врата на улица "Стургатен": Hansa Financial Partners & Advisors AS. Входната врата беше нова. Светла дърворезба, изключителна.

Бяха изминали четири години от последния път. А какво изпитваше той? Не трябваше ли да чувства още нещо, нещо като горчивина или може би тъга и меланхолия? Но всичко, което той чувстваше, беше неприятно вибриране в диафрагмата.

Натисна бутона и наведе глава към високоговорителя на домофона, за да може да чуе звука от трамвай, който нададе тътен и профуча.

– Ханза Партнърс. Да? – дочу той непознат, металически, груб глас на жена да казва.

Йоаким се представи и веднага след това домофонът избръмча.

– Четвърти етаж – обясни тя. Сякаш той не го знаеше.

Йоаким звънна на четвъртия етаж – тук входната врата също беше нова, още по-изключителна – и му отвори Type. Type Скартвайт все още административен директор и председател на компанията. Бяха се виждали три-четири пъти през годините, в които Йоаким работеше тук, последният път беше преди около половин година. Старите колеги не го посещаваха, докато той беше в Юлешму.

Здрависаха се сковано и формално.

– Ще се настаним в заседателната зала – обяви Type и поведе натам.

Йоаким кимна към непознатата жена зад гишето на рецепцията и забеляза една глава, която се показа от офис малко по-надолу по коридора, и колкото се можеше по-бързо се скри, след като бе хвърлила поглед на госта. Йоаким го разпозна отдалече. Горм, новоназначен само няколко седмици преди Йоаким да бъде арестуван. Не се познаваха, а и Горм очевидно нямаше намерение да предприеме нещо по въпроса точно сега.

Всички назначени са информирани за това, което той съвсем скоро щеше да научи, помисли си Йоаким.

Type затвори вратата зад тях обезпокоено и двамата седнаха от двете страни на продълговатата, полирана маса.

– Само ние двамата ли сме? – попита Йоаким и се огледа. Вътре всичко си беше постарому – заседателната зала, от която често се бе възползвал през последните шест години, докато работеше тук – сигурно общо бе прекарал стотици часове в. нея.

– Да, само ние двамата ще се заемем с това.

Спогледаха се. Йоаким забеляза, че Type имаше малко по-странен цвят над носа и скулата си, отколкото си спомняше, че беше нормално за него. Светлата му коса беше сресана назад, а обичайната черна папийонка беше на врата му. Type беше един от неколцината, които старееха почти незабелязано. Нямаше и един сив косъм или видима бръчица или линия по лицето на този четиридесет и петгодишен мъж.

Йоаким сложи лакти на масата с ръце, сгънати пред себе си.

– Чакам. Да разбирам, че сте стигнали до... изходни точки за преговори?

Type направи пауза от няколко секунди. Изглеждаше сякаш с неохота подхождаше към онова, което имаше да каже.

– Има ли нещо вярно в слуховете, Йоаким? Това би могло да бъде от значение... за нашия напредък.

Йоаким усети, че въпросът отключи нещо експлозивно в него. Чашата започваше да се пълни. Ако прелееше, той можеше да изгуби най-важното, с което разполагаше. По време на изслушванията и последвалото съдебно дело бе казал точно малкото, което можеше да каже, и нищо повече.. Беше осъден за превод на стотици милиони на сметката в "Банка Баркли" в Лондон, откъдето подкупите са били превеждани по-нататък, както и за производството на фалшиви фактури и разписки. Но норвежката прокуратура така и не откри някакви доказателства, че той самият е приемал и укривал пари. Ето защо не беше осъден за това. Но никога не се отърва от подозрения. Всички мислеха, че бе присвоил значителни средства на едно или друго място.

Type видя реакцията, която въпросът му провокира, затова отстъпчиво добави:

– Трябва да проявиш разбиране, че сме в затруднение, нали така, Йоаким? Ако имаш пари в брой, скрити някъде, бих искал да знам. Обещавам, че ще те питам за това само един-единствен път.

– Никой не ми е платил дори цент под масата. Всеки проклет долар, който съм приел в ролята си на главен икономист, е бил превеждан на сметката в долари към "Ханза" тук, в Осло. Ти знаеш това, Type.

Type кимна замислено. Червеникавият цвят на лицето му се беше засилил, вместо да изчезне. Очевидно се бореше с чашата, която всеки момент можеше да прелее.

– Не ми ли вярваш? Така ли ми се отблагодаряваш – след като беше един от най-големите сътрудници във фирмата?

– Не проумяваш ли, Йоаким? Смятам, че е странно, че не разбираш голяма част от това, което правиш. По дяволите... – той замахна с ръка – беше в затвора четири години. Беше осъден за корупция – едно от най-големите дела, които сме имали в Норвегия. Трябва да си даваш сметка, че ние сме във всеки случай твърде малко – и после презрително добави – скептични.

Чашата всеки момент щеше да прелее. Йоаким каза с понижен глас:

– Всеки божи долар, който съм взел в Хартум, е бил преведен тук, на вас. Те никога не ми даваха дори цент повече.

– Ами... подкупите, корупцията?

Йоаким вдигна рамене. Самият Type никога не бе работил в страна като Судан, беше безпредметно да обяснява.

– ОК. Оставяме този въпрос. Повече няма да те безпокоя.

– Не ми ли вярваш?

– Приемам го – отвърна Type.

– Под съмнение?

– Да, под съмнение. Ще приема, че разбираш какво искаме ние. Избрахме да те подкрепяме в този труден период, през който премина. Получаваше заплата без задължения и ние поискахме да изчакаме да излезеш от затвора, преди да ти съобщим решението си.

Той се поколеба за момент преди да добави:

– Цената, ако ти продължиш, е твърде висока. И ти го разбираш.

– Разбирам.

Смешното беше, че бе дошъл тук с мъничката надежда, че те все още го искаха, а той ще е този, който да приключи взаимоотношенията. По този начин щеше да има база за преговори. По време на посещенията в Юлешму и Кроксрюд Type бе проявявал съчувствие и приятелска подкрепа и бе оставил вратичка на очакване за по-нататъшна работа, когато престоят му в затвора приключеше. Но вместо това те искаха да си върви и повече да не се връща. Срещата тук го показваше по най-ясния възможен начин. Никой от другите партньори не желаеше да се срещне с него, а и не му предложиха нищо повече от чаша вода, докато седеше тук. Беше се превърнал в прокажен, сигурно вече не го споменаваха сред клиентите в "Ханза" и бе изтрит от историята на фирмата. Вече не искаха да имат нищо общо с него.

– Наистина ли беше очаквал нещо друго? – попита Type с почти скръбен глас.

Йоаким поклати глава.

– Какво предлагаш?

– Петстотин хиляди, изплатени наведнъж, плюс триста за твоите акции.

– И толкова?

Type прокара ръка по брадичката си.

– Наистина ли го мислиш? Само триста за акциите?

– Това или нищо.

Йоаким рязко се изправи. Краката на стола издадоха прорязващ звук по паркета.

– Прочел си добре акционерското споразумение, доколкото разбирам.

– Да. Знаеш толкова добре, колкото и аз, че имаме право да освобождаваме от принуда, в случай че някой от нашите акционери бъде лишен от свобода. Еднакво е за всички, Йоаким. Твоят проблем е, че този път ти си този, който има дълг.

– Този път ли? Да нямаш предвид, че има и други?

Type се усмихна вяло и поклати глава.

– Надявам се, Type, че никога няма да се окажеш в същата ситуация като мен. Не съм сигурен дали щеше да оцелееш.

Type стана и внимателно избута стола обратно на мястото му.

– Е, уговорихме ли се?

– Да – отвърна Йоаким, – уговорихме се.