Драконът

116.

– Ще се обадя на Хеге.

Йоаким се обърна за момент към задната седалка и видя, че Анжелика си беше извадила мобилния телефон.

– Коя е Хеге? – попита Ингер и погледна въпросително към Йоаким.

– Приятелка на Анжелика – отвърна Йоаким. Той следеше зорко с очи огледалата за задно виждане, но не можа да разбере дали някой не ги следеше. Хенрик все още лежеше с глава в скута на майка си.

Анжелика успя да се свърже и говореше с нисък висок тон по мобилния. Веднага след това Йоаким чу, че тя отново затвори слушалката на телефона.

– Закарай ни дотам – помоли тя – Ще останем при Хеге. Мъжът ѝ си е у дома. Там сме в безопасност.

Йоаким хвърли поглед към Ингер. Тя вдигна рамене.

– Те все още ли живеят на същото място? – поинтересува се той.

– Да.

Да се спори беше безсмислено. Освен това на Хенрик щеше да му бъде по-добре там, защото планът сега беше просто да отидат колкото се можеше по-надалеч от Осло. Вероятно колкото бяха в безопасност у приятелката, толкова бяха и в автомобила, заедно с другите.

Петнайсет минути по-късно той спря колата пред малка дървена къща на Волеренга, където Хеге и нейният съпруг живееха. Йоаким получи бърза прегръдка от Хенрик, преди той да изпълзи от колата. Всичко се развиваше толкова бързо, че Йоаким не успя нито да каже нещо, нито да реагира. Лицето на Хенрик беше сериозно и пребледняло. Той наблюдаваше автомобила, докато Йоаким отпътуваше с него, с ръка, вдигната в някакъв вид поздрав за довиждане.

Йоаким пое по Е6, в северна посока. Часовникът на таблото показваше 03:15. По улиците имаше само няколко автомобила. Ингер седеше мълчалива до него и си играеше с пръстена си.

– Предлагам да продължим, докато не съмне – заяви Йоаким. – След това ще отседнем в някой хотел и ще поспим няколко часа.

Тя кимна.

Йоаким шофираше по магистралата с постоянна скорост от 110 километра в час и забеляза предните фарове на един автомобил отзад, който бързо го застигаше. Мъжът още по-силно стисна с ръце волана. Веднага след това другата кола ги задмина. Беше такси. Светлината върху покрива беше запалена, а двигателят изръмжа в момента, в който премина покрай тях по лявата лента.

Ингер го погледна.

– Според теб, той е просто един долен човек, нали? Йоаким се загледа в задните светлини на таксито, което изчезна зад върха на възвишението в далечината.

– Не просто долен човек, а безмилостно копеле.

– Той е помагал на бедните и преследваните в продължение на десетилетие...

– Какво всъщност се опитваш да кажеш?

– Това, което се мъча да ти кажа, – тя се изправи на седалката си, – е, че...

Йоаким я погледна.

– Да?

– Ти може би не знаеш колко голямо сърце има той, с какъв ангажимент се е нагърбил, а? Великите личности винаги са имали и тъмна страна, ти би трябвало да го знаеш, Йоаким. Силна воля, трудолюбие, енергия и харизма – човек не може току-така да притежава подобни качества. Също така те са и амбициозни, много по-амбициозни от нас, простосмъртните. Освен това имат и гигантско его...

– И са християни?

Тя задиша тежко.

– Той е силно религиозен човек.

– Той е сред най-лошите, Ингер. Неговите богове се наричат алчност, коравосърдечност и личен престиж. Ферен има такава представа за собственото си аз, която кара всяка божествена фигура да избледнее. – Той се обърна към нея.

– Защо все още го защитаваш? Какво ти е казал?

– Нямам сили да го повторя – каза спокойно тя.

Часът наближаваше четири и половина сутринта, когато решиха да отседнат в хотел. Поеха към Лилехамер и се насочиха към един хотел, в който Ингер и преди беше ходила

– Хотел "Радисън САС Лилехамер".

Хотелът беше разположен във високата част на града. Беше почти нереално спокойно и тихо, когато спряха на паркинга на хотела и излязоха от автомобила. Слънчевите лъчи вече сгряваха с топлината си, а силна птича песен от дърветата наоколо беше единственото, което можеше да се долови.

– Не искам да съм сама в стая – заяви Ингер, когато се насочиха към рецепцията. – Нали разбираш, без да...

Йоаким я прекъсна.

– Разбирам.

Йоаким изчака рецепционистката да направи копие на кредитната карта. Наеха стаята за едно денонощие. Въпреки това обаче след няколко часа те отново щяха да потеглят.

Ингер се съблече веднага след като се нанесоха в хотелската стая, изпълзя под завивката на двойното легло, облечена в бикини и тениска, и му обърна гръб. Жената заспа почти веднага.

Но Йоаким не можа да заспи. Лежеше буден до нея.

Дишането ѝ беше равномерно и тежко. От време на време промърморваше по нещо неразбираемо и напрягаше тялото си.

Когато часът мина десет, той повече не можеше да лежи. Взе си душ, сгря вода в електрическата кана и си направи чаша разтворимо кафе. Ингер все още помръдваше неспокойно, но продължаваше да спи дълбоко.

Той включи телевизора и поседя на стола, гледайки "ТВ2", новинарския канал, звукът беше доста намален. Той примигна с очи. Видя кадри с горящи сгради и хора, които бяха интервюирани, докато той самият си мислеше за Хенрик – дали щеше да се осмели да се обади, да чуе дали всичко беше наред с него. Той помнеше фамилията на приятелката на Анжелика. То може би не беше толкова разпространено. Тя се казваше Хеге Ронг. Можеше просто да звънне на 1880 и да вземе номера ѝ.

Внезапно той стана и се загледа. Кадри с Арве Магне Ферен неочаквано се бяха появили на екрана. Той затърси пипнешком дистанционното и увеличи звука.

Ингер рязко се събуди. Тя се изправи на лакти и объркано се огледа около себе си.

Гласът на водещата от новините стана по-ясен:

– ... е бил открит мъртъв в своя апартамент рано днес. През последните няколко дни Арве Магне Ферен бе подложен на огромен натиск, след като вестник "Бизнесът днес" публикува разкритие за съмнителни фирмени транзакции със средства за подпомагане чрез неговите организации в Судан.

Камерата приближи и един голям екран до водещата на новините се появи в кадър. На екрана беше показан репортер, който седеше в готовност с микрофон в ръка.

– Нашият репортер е на мястото на събитието – продължи водещата, – нека да разберем какво има да ни разкаже Хенрик Мюре по случая.

Репортерът зае целия екран.

– В жилищния блок, намиращ се точно зад мен, Арве Магне Ферен е бил открит мъртъв рано днес. Следователите от полицията вече са тук, но от това, което успяхме да видим досега, няма следи от убийство...

Ингер се взираше невярващо в екрана, докато репортерът продължаваше. Беше казано нещо за обкръжението на Ферен като занимаващ се с дейност по подпомагане и повториха за натиска на медиите върху него от миналата седмица, както и че ще се върнат към събитието.

След това репортажът свърши.

Когато следващият акцент от деня започна, Йоаким намали звука. Той се обърна и видя, че Ингер беше покрила лицето си с ръце.

Йоаким седна на края на леглото до нея и обгърна рамото ѝ с ръката си.

– Всичко свърши – успокои я Йоаким. – Той сам е направил избора си.

Ингер разтърси глава. Тя отпусна ръцете си и го погледна.

– Никога – каза тя с просълзени очи. – За нищо на света. Не и Арве. Аз го познавам. Той никога не би... Убили са го.

– Кой?

– Хора от разузнаването. – Тя стисна ръката му. – Истина е. Те трябваше да скрият, че в страната има военнопрестъпници.

– От разузнаването ли? – Той не можеше да спре да се усмихва.

Тя разтърси глава.

– О, мили Господи, та той е мъртъв.

Йоаким стана.

– Искаш ли малко вода?

Тя го загледа продължително с червени и подути очи. Ръцете ѝ лежаха свити върху завивката пред нея.

– Те са го убили. Напълно съм убедена. Те са го убили.

Йоаким поклати глава. Тялото му беше едновременно неспокойно и напрегнато. Всичко беше хаос.

– Какво, по дяволите, се случва тук, Ингер? Разкажи ми всичко!

Тя бавно вдигна погледа си.

– Арве разполагаше с класифицирана информация. За норвежките власти би било катастрофа, ако тя станеше обществено достояние. Аз съм сигурна, че той ги е заплашвал да разкрие всичко.

Йоаким потъна в стола си.

– Моля те. Обясни за какво, по дяволите, говориш!

– Аз ти разказах за военнопрестъпниците в Норвегия, за да разбера дали ти също знаеш...

– За какво?

– За операция "Дракон".

Йоаким разтърси глава.

– Каква операция?

– Обявяването на мир в Южен Судан.

Йоаким въздъхна.

– Да?

– И значи ти... все още не схващаш?

– Какво да схващам?

Ингер тежко издиша.

– Мнозина висшестоящи офицери рискуваха да бъдат изправени пред съда за геноцид... Но като част от въвеждането на мира в Южен Судан на тях им беше дадена нова идентичност и те бяха изпратени в Норвегия. Това и допълнителни милиони за подпомагане са били норвежкият принос във въдворяването на мира.

Йоаким поклати невярващо глава.

– Да не би да искаш да кажеш, че норвежките власти са подвели под отговорност офицери за геноцид, водейки ги от Судан към Норвегия, и са им позволили да останат тук безнаказано?

– Да. Взели са ги като бежанци с квоти на ООН. Арве помогна по време на преговорите, той познаваше всички враждуващи страни. Без него те никога нямаше да успеят да въдворят мир. – Тя го погледна с отчаяние. – Боже Господи, той сигурно ги е заплашил, че ще разкрие операция "Дракон".

– Значи усилията на Норвегия във воденето на преговори са изисквали малко индулгенции, които да бъдат пазени в дълбока тайна, това ли се опитваш да кажеш?

– Това е политика, Йоаким. Пет пари не давам дали норвежките политици изпитват нужда от международно признание и от потупване по гърба. Ако това помага на бедните хора и въдворява мир, то това е достатъчно добро за мен.

– Защо ми разказа цялата проклета история за военнопрестъпниците в Норвегия, Ингер? Защо?

– Не ти разказах много повече от общоизвестната информация. Ще се нуждая от твоята дискретност, наистина ли не го проумяваш? Арве искаше аз да ти дам нещо, така че ти да се разкриеш и да ми разкажеш каквото знаеш, както и какво си намислил да правиш.

– Агент на Дракона?

Тя вдигна рамене.

– Ти можеше да решиш да му създадеш трудности, а единствените, които щяха да страдат от това, са най-бедните от бедните. Но именно това е изключително трудно за разбиране от някой като теб. – Тя го погледна с презрение в очите.

– Това ли ти каза: че ако има проблеми, то те ще засегнат най-вече бедните? Може ли да си толкова наивна, Ингер?

– Това е съвсем просто последствие от причинно-следствена връзка.

– Наистина ли? А операция "Дракон"?

– Операция "Дракон" е политика на високо равнище. Тя доведе до мир за много хора. Но ако това беше разкрито, щеше да има съпротива. Арве вероятно е единственият извън политическата система, който може да докаже случилото се.

– Ами ти?

Тя разтърси глава.

– Ти нямаш никакви доказателства – констатира той.

– Не.

Йоаким стана, не можеше повече да седи спокойно.

– Далайла е дошла в Осло, за да разкрие един от най-презираните военнопрестъпници на Судан, а сега ти твърдиш, че норвежките власти, с пълно съзнание и воля, са го довели тук? Дали са му разрешение да остане, както и жилище, заплата, събрали са го отново със семейството му и всичко останало? Само за да могат задниците на някакви си политици да се окъпят в славата на ангели пазители на световния мир? – Йоаким усети, че лицето му гори. – Те са знаели, че той е убивал, измъчвал и изнасилвал невинни и въпреки това са му позволили да остане тук, напълно свободен?

– Но опитай се да разбереш! Военнопрестъпниците също са хора като теб и мен. Единствената разлика е, че те са били жертви на неописуеми, адски обстоятелства. Но те също имат право на живот, не го ли разбираш?

– Да не би да имаш предвид, че тук става въпрос за това?

– Да – изкрещя тя, – тук става въпрос за това!

– Че военнопрестъпниците не бива да бъдат наказвани за своите престъпления, а да бъдат възнаграждавани?

– Суданското население е достатъчно наказано само по себе си.

Йоаким започна да си облича дрехите, които седяха на гърба на стола. Той я погледна с отвращение.

– Имах гадже – каза той, докато си навличаше дрехите. – Далайла. Тя дойде в родината на хуманистите и ангелите на мира, за да въздаде справедливост. Но тук имаше само корумпирани политици. А Дракона я уби. Дано той да изгори в ада!

Ингер остана на леглото. Тя се взираше в него с негодувание.

– Да, хуманисти! И като хуманисти ние имаме задължението да даваме на хората, които са се провинили, нов шанс. Светът не е толкова просто устроен, че в него да има само добри и лоши хора. Това, което виждаш като зло, е само отражение на жестоко възпитание и обкръжение, изпълнено с насилие, което нито ти, нито аз можем да си представим. Само се погледни. Не си ли и ти престъпник? В теб няма ли нещо добро? Ти не трябва ли също да получиш нов шанс?

Йоаким не отговори. Когато се облече, той отиде до вратата и я отвори. Обърна се. Бузите ѝ бяха облени в сълзи.

– Колкото до мен, аз заминавам за Осло – уведоми я той. – И се надявам, че повече никога няма да срещна хора като теб.