Драконът

95.

Министърът на развитието Холтедал потъна на задната седалка на лимузината. Шофьорът му беше държал вратата и сега се забърза да седне зад волана, след като на затваряне беше засилил задната врата. Сакото на униформата му беше мокро по раменете.

Държавният секретар Мьоселв бясно отвори вратата от другата страна и се хвърли вътре до Холтедал.

Шофьорът обърна глава леко назад.

– А сега накъде отиваме, господа?

Холтедал се загледа в ръцете си, които лежаха слаби и отпуснати в скута му.

– Да те откараме ли у дома?

– Да, благодаря – отговори Мьоселв, – би било хубаво.

– Към "Берумс Верк" тогава – рече шофьора и потегли.

За момент седяха безмълвни.

Когато стигнаха до улица "Стуре Рингвай", Мьоселв седна по-близо до Холтедал. Говореше тихо, едва доловимо:

– Мисля, че ние имаме контрол – заяви той. – Има ограничение в това какви поражения може да причини едно хлапе. А не след дълго те ще го открият.

Холтедал кимна.

– Да се надяваме.

– Те ни увериха, че от полицията го издирват, всички патрулиращи автомобили, както казаха.

- Какво ще правим с Арве?

Държавният секретар се опита да се усмихне.

– Предлагам да проведем разговор с него.

– А после? Какво ще правим с... всичко това?

– Нека първо да чуем какво има да ни каже той.

Холтедал дишаше тежко.

– Не знам... Ние пък не можем...

– Какво искаш да кажеш? – прекъсна го държавният секретар, но все още шепнейки. – Ще се конфронтираме ли с него? Тогава нямаме никакъв избор, тогава всичко това трябва да се превърне в обществено достояние.

Холтедал затвори очи.

– Не върви.

– Освен това считам, че той не седи точно с ръце в скута.

– Надявам се да си дава сметка, че тук не е Судан.

– Това наш проблем ли е?

Холтедал не отговори. За пореден път затвори очи, пожела си само сега да е в мекото си легло и да спи дълго и непробудно.