Драконът

69.

Дойдоха монтьори от една фирма, която се казваше "G4S" още през деня след взлома и инсталираха сензори за движение, залепиха здраво знака на фирмата по всички прозорци и на входната врата на апартамента на Ян и майка му. Но Ян не се чувстваше много по-безопасно заради това. Тогава майка му го попита дали не иска да спи при нея.

– Само за няколко нощи, Ян, момчето ми – после не беше нужно да го убеждават повече. Той донесе със себе си завивката и възглавницата на свободното място на двойното легло, при условие че майка му даде дума да не разказва за това на никого.

По-рано днес полицията беше звъняла и беше питала дали не могат да отидат до полицейското управление още веднъж най-вече за разпознаване от снимки. Ян добре знаеше какво означаваше това. Като повечето петнайсетгодишни в течение на време беше изгледал стотици криминални филми.

Сутринта потеглиха. Майка му каза, че ще му напише извинителна бележка за училище.

В полицейското управление той и майка му бяха заведени в същата зала за посетители, в която бяха идвали и предишния път. Там бяха и същите полицаи. Жената, на име Хане Мьорк, и неин колега, който се казваше Уд Инге.

– Е, как си? – попита Хане Мьорк.

Сякаш той можеше да отговори на този въпрос. Затова той отговори само:

– Добре.

Двамата пазители на закона погледнаха майка му, която каза:

– Добре е, доколкото е възможно.

Ян се почувства облекчен, че тя не каза нищо повече от това. Защото същата нощ той отново беше напикал чаршафа. А откакто това се беше случило за последно бяха минали най-малко толкова години, колкото откакто беше спал с майка си на двойното легло.

Хане донесе шише "Кока-кола" от малък хладилник и погледна Ян.

– Искаш ли една? – усмихна му се тя.

– Да, благодаря.

Тя махна капачката и му подаде шишето.

Ян го взе и си отпи глътка.

Майка му също искаше една "Кола", а двамата пазители на реда си взеха по бира.

– Така, Ян – заяви Хане. – Както си чул ние разполагаме с някои снимки, които много бихме искали да видиш. Нека да започнем оттам. Това са портретни снимки, снимки на хора, нали? Имаш колкото ти е необходимо време, а после трябва да видиш дали разпознаваш човека, чието лице си видял, като онзи от стаята ти. Ако не го разпознаеш, всичко е чудесно. Не бива да изпитваш никакво напрежение. Съвсем в реда на нещата е този мъж да не се намира сред снимките. ОК?

– Добре – отвърна Ян.

Полицаят, на име Уд Инге, отвори една папка, която държеше пред себе си. Той я взе и я наклони вертикално към Ян. Първата страница съдържаше девет снимки, три по три.

Ян се приведе напред и се загледа сериозно в портретните снимки. Това бяха снимки на мъже – повечето доста възрастни, но също и някои млади, както араби, така и африканци, и някои почти бели; както с къса, така и с дълга коса, и от време на време някои плешиви. Когато разгледа всичките девет снимки от първата страница, Ян вдигна очи към Хане и разтърси отрицателно глава.

– Просто разгърни по-нататък – помогна му Хане – има много страници.

Ян прелисти. Сега имаше осемнайсет портретни снимки, по девет на всяка страница. Майка му надзърна над рамото му.

Ян не бързаше. Той отлично си спомняше лицето на онзи, който беше седял върху него. Нощем сънуваше кошмари с него.

Ян запрелиства още веднъж и внезапно рязко подскочи. На лявата страница, втората редица, третата снимка. Това беше той. Устата, носът и очите. Та това беше той!

Ян постави показалец върху снимката. Не се чувстваше добре.

– Той ли е? – попита Хане.

Ян кимна енергично няколко последователни пъти.

– Да.

– Сигурен ли си?

– Да. – Ян затвори папката. Не издържаше повече да гледа лицето му.

– Не искаш ли да разгледаш останалите снимки? – попита Уд Инге.

– Няма нужда – отвърна Ян и му върна папката. – Това беше той. Напълно сигурен съм.

– Добре – рече Хане и се усмихна успокояващо. – Много добре.

– Какво ще правите сега? Ще арестувате ли този... човек? – поинтересува се майка му.

– Сега знаем откъде да започнем – обясни Хане. – Това много ще ни помогне. Но не можем да задържим никого, преди да сме изцяло сигурни.

– Но вие ще направите нещо по въпроса, нали? – продължи майката.

– Естествено. Ще започнем непосредствено да проучваме съвсем отблизо този човек.

Ян се прокашля.

– Искате ли да направим кратка пауза? – предложи Хане.

– Да глътнем малко чист въздух?

Ян поклати глава. Искаше да приключи с това. Повече нямаше желание да бъде тук.

– Напълно си убеден, нали?

Ян кимна.

– В такъв случай има само няколко дребни неща, за които бихме искали да поговорим с теб, Ян – обясни Хане и загледа майката и сина един след друг. – Компютърът ти. Високоскоростния интернет, който сте инсталирали в апартамента, разбрахме, че и двете мрежи са добре подсигурени с парола. Бива те в това да измисляш трудни думи, Ян. Паролата не беше ли нещо от сорта на "ZZZ34GWQ22" и даже още нещо след това?

Ян отново кимна. Това, което полицайката казваше, бяха глупости. Тя не си го спомняше. Малко хвалби бяха добре. Никой не можеше да разбие паролите му.

– А след това си инсталирал също и доста сложна защитна стена[35] и антивирусна програма. Те блокират също и всякакъв вид реклами, ако правилно съм разбрала, така ли е?

Ян пак кимна, този път по-сдържано. Започна да добива представа накъде биеше тя.

– Чудесно! – отговори тя и широко се усмихна. – В такъв случай сме съвсем сигурни, че никой не е хакнал компютъра ти от разстояние, така ли е?

Този път Ян не поклати глава. Той я погледна подозрително.

– А и не си имал посещения от твърде много хора напоследък, правилно ли сме разбрали? Първия път, когато разговаряхме, ти спомена само две имена, нали?

Призля му. Проклятие, беше назовал имената им. Щяха да го удушат.

– Имаше... и други – измърмори той.

– А? – учуди се Хане. – Това е нещо ново. Можеш ли да ни кажеш кой?

Ян заби очи в масата пред себе си. Какво да отговори? Никога никой не беше идвал у тях. Ако само споменеше някое име, щяха да проверят. А единствено Мартин и Андреас му бяха идвали на гости. Никой друг.

Двамата пазители на реда само седяха и го наблюдаваха. Никой от тях не продума повече.

Тишината беше още по-потискаща. Освен това той беше плувнал в пот, страхуваше се и сърцето му биеше като лудо.

Виждаше пред себе си снимката с лицето на онзи мъж, която се намираше в папката.

Усети как топлата ръка на майка му се отпусна върху гърба му. Тя внимателно го потупа. "Просто кажи нещата такива, каквито са, моето момче. Така е най-добре." Една сълза се стече от окото му и надолу по бузата и преди той да успее да я спре с ръката си, тя капна пред него върху масата. Всички видяха. Всички заедно видяха. Той подсмръкна.

– Не се натъжавай, Ян – успокои го Хане. – Ние сме длъжни да стигнем до дъното на това, разбираш ли, така че да можем да заловим извършителите. Ако не ти си качил видеото, за което нападателите са говорели, то трябва да е бил някой друг. Ние само ще си поговорим с тези момчета, нищо повече, само ще се подсигурим, че те не са направили нещо нередно. И ще им кажем, че ще си имат работа с нас, ако продължат да те притесняват. Защото не си бил ти, нали, Ян? Ти никога не си качвал каквото и да е филмче в YouTube, нали?

Ян бавно разтърси глава.

– Тогава трябва да е бил някой друг.

– Точно така – включи се майка му.

– Можеш ли да си спомниш за някакъв момент, в който те да са останали сами с компютъра ти, дали са го използвали, когато ти не си бил наблизо?

Той не отговори. Остана с приведена напред глава и подсмърчаше през равни интервали. Майка му все още държеше ръката си върху гърба му.

– Можеш ли да се сетиш, Ян? Когато Мартин и Андреас бяха у вас, имаше ли момент, в който да не си бил при тях, докато те са седели на компютъра?