Драконът

71.

Йоаким и Хенрик слязоха от влака на Централна гара Осло. Мъжът първо извади папката от куфарчето, след това продължиха нататък през залата за пристигащи и излязоха през все така пренаселения универсален магазин "Бюпортен Шопинг". Преминаха покрай автобусната спирка и след това поеха в посока към площад "Гренландия".

Точно до площада имаше "Макдоналдс". Йоаким въведе Хенрик вътре и двамата седнаха на една маса.

– Мислех си да хапнем тук – обясни бащата. – Какво ще си вземеш?

Изглежда Хенрик се чувстваше облекчен. Някаква усмивка изникна на лицето му.

– Мога и сам да си поръчам – отвърна той.

– Разбира се. – Йоаким извади портфейла си и му подаде банкнота от двеста крони. – Отиди и си купи каквото искаш. Веднага се връщам, само ще звънна един телефон.

Хенрик се приближи към касата и се подреди на опашката.

Йоаким извади мобилния си телефон и се обади на Далайла. Каза ѝ къде се намираха и я помоли веднага да си хване такси дотам – до "Макдоналдс", точно до площад "Гренландия".

Йоаким тъкмо привършваше своето "Биг Мак"-меню, когато Далайла отвори вратата на ресторанта и влезе вътре.

– Това е тя – заяви Йоаким на Хенрик и се изправи. Той видя, че тя зорко се оглеждаше наоколо. Проверяваше лицата на всеки един човек в помещението.

"Страхува се за живота си" – помисли си Йоаким.

Лицето на Далайла се отпусна в предпазлива усмивка, когато ги забеляза. Тя теглеше черен пътнически куфар след себе си.

Хенрик зяпна африканката, която се приближаваше към тях. Тя носеше черни панталони, бежово яке върху бяла блуза и шал, здраво завързан около косата ѝ.

Тя целуна Йоаким по двете бузи, усмихна се още по-широко и погледна към Хенрик. Той изглеждаше така, сякаш му се искаше да пропълзи в пластмасовата чашка със сладолед, която седеше пред него.

– Какво хубаво момче – възкликна тя. – Казваше се Хенрик, нали? – Отвори дамската си чанта, която висеше на рамото ѝ, и извади плосък, продълговат пакет, увит в сребриста хартия. Тя го подаде на Хенрик. – Това е за теб – заяви тя.

Хенрик колебливо го взе.

Йоаким ѝ се усмихна с благодарност.

Хенрик внимателно отви хартията. Вътре имаше шоколад.

– Благодаря – каза той, без да вдига поглед към нея.

Йоаким дотътри един стол за нея. Той погледна часовника си.

– Разполагаме с почти един час. Ще хапнеш ли нещо?

– Къде ще ходим?

– Почакай и ще разбереш.

Тя се усмихна.

– Това ли беше най-доброто място, за което можа да се сетиш?

– За всичко си има време и място – отвърна ѝ той.

– Тогава ще си поръчам това, което главният готвач препоръчва – заяви тя.

– Нека само първо да изключим мобилните си телефони – предложи той с тих глас на Далайла. Йоаким извади батерията и SIМ-картата на новия телефон и го прибра обратно в джоба си. Старият телефон вече беше разглобен. Ако някой все пак беше успял да инсталира електроника за подслушване в мобилните телефони, то сега с извадена батерия тя беше деактивирана.

Далайла направи същото със своя мобилен.

Хенрик се загледа в Далайла. Изглежда, не можеше да свали очи от нея.

Четиридесет и пет минути по-късно напуснаха ресторанта. Йоаким ги поведе обратно по същия път, по който Хенрик и той бяха дошли преди един час. Но този път влязоха в чакалнята на автобусната спирка.

Имаше отпътуване за Малмьо[37] със "Суибъс Експрес" в 22:50.