Каджанга — синът на светлината

113

Не знаеш колко време си тичал. Опомняш се край брега на реката. Хвърляш поглед наоколо, но не виждаш нито пътеката, нито онзи храм. Само няколко смачкани храста показват откъде си минал.

Трябва да има някакъв капан, казваш си ти. Трябва да има! Те си играят с мен като котка с мишка! Подиграват ми се! Сигурно радиостанцията не работи…

И все пак пръстът ти сам натиска бутона за включване. Раздава се тихо пращене, после чуваш тих, монотонен глас:

— … приемам. База „Цитадела“, тук двайсет и седми. Чувате ли ме? Приемам. База „Цитадела“…

— Спести си дъха, Жак — намесва се друг, малко по-дрезгав глас. — Няма как да те чуят. В сянката на планетата сме. Изчакай още десет минути, пък тогава…

Сърцето ти сякаш избухва като бомба. Трескаво вдигаш радиостанцията пред устата си и изкрещяваш:

— Мейдей! Мейдей! Двайсет и седми, чувате ли ме? Мейдей! човек в опасност.

Раздава се приглушено възклицание, сетне дрезгавият глас пита:

— Кой предава? Кой предава, по дяволите?

— Кайл Джагър! — извикваш ти, като едва сдържаш риданията. — Мейдей! Помогнете!

— Джагър? — намесва се монотонният глас. — Кайл Джагър? Хей, хлапе, ти да не би да си син на доктор Джагър?

— То си е ясно като бял ден, тъпако! — прекъсва го дрезгавият. — Слушай, момче, има ли възрастни с теб?

— Няма — изхълцваш ти. — Огледалните ги избиха… преди месец…

— И ти си оцелял? Добре, да не говорим за това. Слушай ме много внимателно, момче. Остави станцията включена на пълна мощност. Така трябва, за да те засечем. Разбра ли? Остави я включена! И чакай.

— Дръж се, боец! — добавя другият глас. — Лошото свърши. След четвърт час сме при теб.

Мини на 165.