Каджанга — синът на светлината

90

Най-напред усещаш тежките, хладни капки дъжд по лицето си. Искаш да помръднеш, но те е обзело странно вцепенение, сякаш е изчезнала всякаква връзка между тяло и мисъл. Сетне в ушите ти нахлува зловещата смес от човешки крясъци, пращене на огън и странно, прекъслечно бучене.

Отваряш очи. Над теб е черното нощно небе, прорязвано от проблясъците на далечни мълнии. Лежиш по гръб в калта между бараките, а поройният дъжд продължава да те облива. С усилие надигаш глава и се оглеждаш.

Обграждат те пламъци. Всички бараки горят, огън обгръща и колибите на селото. Светло е почти като през деня и тъкмо това прави гледката още по-страшна. Защото калната земя е осеяна с обезобразени трупове. Съвсем наблизо виждаш мъртвия Хашимото с разтопени останки от бластер в ръката. Малко по-нататък лежи още един легионер, но горната част от тялото му е разкъсана до неузнаваемост. Погледът ти плъзва по останалите мъртъвци, продължава напред и спира върху групичка хора, бягащи към джунглата. А след тях…

Сега разбираш откъде е дошло това название — „Огледалните“. Странните същества сякаш са изваяни от грамадни капки живак, които сияят ослепително в светлината на пожара. По форма донякъде напомнят хора, но главите им са ниски и сплескани полусфери, прилепени направо върху раменете. В ръцете си държат предмети, подобни на дебели блестящи пръчки, от които с бучене излитат дълги огнени струи.

Искаш да изкрещиш, но на гърлото ти сякаш е заседнала буца. Нямаш сили дори да помръднеш. Можеш само да гледаш, онемял от ужас, как бегълците падат един подир друг под ударите на страшното оръжие. И едва когато последният от тях остава да лежи неподвижно между дърветата, вцепенението те напуска.

Отново е настанала тишина. Само дъждът се сипе безметежно наоколо и нещо звънти в главата ти. Не можеш да мислиш, не можеш вече дори да изпитваш страх. Мозъкът ти като че е блокирал. Подпираш се в калта с вцепенени ръце и с усилие се изправяш.

Довършили ужасното си дело, Огледалните бавно тръгват назад. На брой са не повече от две дузини. В момента не се боиш нито от тях, нито от смъртта, но все пак някак автоматично извръщаш глава — може би за да потърсиш път за бягство, а може би просто за да огледаш цялата сцена.

Трупове. Още трупове. И на двайсет метра по-нататък — голям безформен овал от същата блестяща материя, увиснал над земята. Навярно е нещо като превозно средство на Огледалните, защото виждаш как от него се появяват още два живачни силуета. Няма нито врата, нито какъвто и да било отвор. Те просто се отделят от блестящия облак, стъпват в калта и тръгват между горящите колиби.

Залитайки, ти правиш крачка, после още една. Заедно с вцепенението те е изпълнило чувството на зловещ, безкрайно чужд хлад. И твърдата увереност, че наоколо всички са мъртви.

Но само след миг се оказва, че грешиш. Сред всичката тази смърт има и още едно живо същество освен теб. Дребен, тъмен силует, седнал с кръстосани крака под дъжда. Хий-Ямшар! Макар да ви делят само три-четири метра, не си го забелязал по-рано, защото седи съвършено неподвижно.

За секунда погледите ви се срещат и старецът кимва едва доловимо. Не са нужни думи — той иска да седнеш при него.

Озърташ се през рамо. Огледалните идват право към теб. Още не са насочили оръжията си, но могат да го сторят всеки момент. Как ще постъпиш сега?

Ще седнеш при Хий-Ямшар — мини на 102.

Ще се опиташ да избягаш между горящите колиби — продължи на 156.