Каджанга — синът на светлината

118

Продължаваш да седиш. Знаеш, че те заплашва смърт, но не изпитваш нищо, освен леко учудване от собственото си безразличие… и от още нещо. Огледалният не е стрелял по Хий-Ямшар с огнен сноп, както по останалите жертви. Лъчът е тънък като игла и припламва само за секунда, сякаш има една-единствена цел — да причини болка.

По костеливото лице на Хий-Ямшар не потрепва нито едно мускулче. Старецът е застинал като статуя. Нападателят стои също тъй неподвижно… и ти се струва, че сред вълната от враждебен хлад долавяш примес на разочарование.

Времето спира. Престанал си да бъдеш мислещо същество — със същия успех би могъл да бъдеш дърво или камък. Всичко се плъзга покрай съзнанието ти — пороят, труповете, пожарът, неподвижният Огледален. Едва когато живачната фигура ви обръща гръб и бавно се отдалечава, ти за част от секундата осъзнаваш до дъното на душата си цялата истина за станалото тази нощ. И това чувство се стоварва върху теб като непоносим, убийствен удар. Удар, способен да унищожи разсъдъка дори на зрял мъж.

Изкрещяваш само веднъж, сетне рухваш в несвяст до стареца.

Мини на 160.