Недостатъчно мъртъв

122

Един подир друг старите броеве на „Аргъс“ се нижеха пред очите на Рой Грейс. Той седеше прегърбен пред четящото устройство за микрофишове в справочната библиотека на Брайтън и Хоув и превърташе филм с броевете от 1964 година, като само от време на време поспираше да свери датите. Април… юни… юли… август… септември.

Спря устройството, когато преполови страниците за 4 септември 1964 година, после започна да превърта бавно напред. После спря отново, когато стигна до първата страница на броя от 7 септември. Но там нямаше нищо важно. Той прочете внимателно всяка една от следващите страници и пак не намери нищо.

На 8 септември вниманието беше фокусирано върху местен градоустройствен скандал. След още две страници обаче изскочи една снимка.

Три мънички бебета, които спяха в стъклен кувьоз. В нея беше вградена снимка на малка потрошена кола. Заглавието отгоре гласеше: „Бебета чудо оцеляват след ужасна смъртоносна катастрофа“. И още една снимка на привлекателна тъмнокоса жена около трийсетте. Грейс препрочете два пъти всяка дума от статията. Погледът му се върна на снимката на бебетата в кувьоза, лицето на жената, колата, после отново прочете текста, като прескачаше сензационните прилагателни, съсредоточен само върху фактите.

Полицията разследвала защо колата, форд англия, поднесла в другото платно на А23 в проливен дъжд една вечер на 6 септември и се блъснала в камион… Елинор Джоунс, самотна майка, учителка по природни науки… предполагала, че носи близнаци… лекувала се от депресия… Била бременна на осем и половина месеца… сложили я на животоподдържащи системи в интензивното, докато изродят преждевременно бебетата с цезарово сечение… майката починала по време на операцията…

Той спря четеца, извади микрофиша, върна го в капсулата му и го връчи на библиотекаря. После тръгна почти на бегом към изхода.

Грейс едва сдържаше възбудата си, докато шофираше на връщане към Съсекс Хаус. Копнееше да види лицата на всички по време на оперативката тази вечер, но най-вече нямаше търпение да разкаже на Клео. Да й разкаже, че са пипнали когото трябва, със сигурност.

Преди това обаче искаше да поговори с услужливата консултантка по осиновителни въпроси Лорета Лебернайт и да й зададе един въпрос във вид на двойна проверка. Набираше номера й, когато телефонът му иззвъня.

Беше Роджър Поул, старшият следовател за покушението срещу Клео, който му благодареше за информацията, че е намерен наръчник за MG TF в гаража на Норман Джекс, и който му съобщи, че сега Джекс е техният първостепенен заподозрян.

— Няма да ви се наложи да разследвате повече — каза му Грейс, като спря колата. — Само се интересувам как е онзи нещастник, който се беше опитал да открадне колата?

— Все още е в интензивното на „Ийст Гринстед“ с 55 процента изгаряния, но очакват да оживее.

— Може би трябва да му изпратя цветя, че е спасил живота на Клео — каза Грейс.

— От онова, което чувам, ще ви е повече благодарен, ако му изпратите пакет хероин.

Грейс се ухили.

— А как е полицаят от отдела за автопрестъпления?

— Полицай Пакър ли? Добре е. Пуснали са го от болницата, но има доста сериозни изгаряния по лицето и ръцете.

Грейс му благодари за информацията, после се обади на Лорета Лебернайт. Когато й разказа какво се е случило, тя се разсмя съчувствено.

— Случвало ми се е и преди — каза тя.

— Има обаче едно нещо, което ме притеснява — каза Грейс. — Първите му две имена са Норман Джон. Когато разговаряхме първия път, ми казахте, че приемните родители променят имената или може би поставят рожденото име като презиме. В този случай всичките имена са му налице. Има ли някакво значение?

— Никакво — каза тя. — Повечето родители го правят, но някои — не. Понякога, ако не осиновят веднага детето, изпращат го в приемен дом… при приемни родители… и тогава може би им остават рождените имена.

Докато отиваше в офиса си, Грейс се сблъска с Глен Брансън.

— Защо изглеждаш толкова доволен, старче? — попита Брансън.

— Имам добри новини. Ама и ти си в доста слънчево настроение днес — каза Грейс.

— Ами да, и аз имам добри новини.

— Разкажи ми.

— Първо ти.

Грейс сви рамене.

— Помниш ли онази гадна социална работничка от услугите по осиновяване?

— Онази с розовата коса и яркозелените очила? И с физиономия като паве?

— Същата.

— Нагласил си среща с нея, така ли? Тази ще е във форма. Стига да й нахлузиш на главата хартиен плик, за да не се вижда.

— Да, имам среща с нея. И с началника й. В три следобед. Спомняш ли си, че й казах, че ако укрие информация, която може да ни е от помощ, ще й разкатая фамилията?

Брансън кимна.

— Да.

— Е, точно това ще направя. Ще разкатая фамилията на тази кучка.

— Не че си отмъстителен човек иначе.

— Аз ли? Отмъстителен? Не-е! — Грейс си погледна часовника.

— Току-що прекарах интересни моменти в кметството и в справочната библиотека. Страшно ще ти хареса. Мисля, че сме пипнали Норман Джекс без грешка. Искаш ли да обядваме на крак и да ти разкажа?

— Иска ми се… но бързам.

— Та какви са твоите добри новини?

Детектив сержантът разцъфна в усмивка.

— Всъщност знаеш ли, може би и за теб са добри новини.

— Напрежението ме убива.

С най-широката усмивка, която бе виждал на лицето на приятеля си от много месеци насам, Глен Брансън каза:

— Имам среща с един човек да обсъдим покупката на кон.