Недостатъчно мъртъв

73

Пол Пакър седеше пред бар „Ха! Ха!“ на „Павилиън Парейд“, пред входа за Кралския павилион на Брайтън, пиеше кафе с мляко и наблюдаваше света наоколо. Усмихваше се. Според него в десет и трийсет в една понеделнишка гореща и слънчева сутрин през август имаше далеч по-лоши места на света, където би могъл да бъде. И това във всяко отношение беше по-гот, отколкото да бачкаш! Което си беше негова лична шегичка, защото, разбира се, той си беше на бачкане.

Не че правеше такова впечатление на сервитьорката или на минувачите. Те виждаха само някакъв двайсетгодишен младеж, набит и як, с обръсната глава и козя брадичка, облечен мърляво в безформена сива тениска, с тетрадка пред себе си, в която пишеше нещо — просто един от десетките студенти, които висяха по кафенетата из целия град.

Нищо не убягваше от погледа му. Пакър забелязваше всяко лице, минаващо покрай него в която и да било посока.

Хора в бизнес костюми, с чанти или куфарчета, хукнали по срещи или пък просто закъснели за работа. Туристите — възрастна двойка, която обикаляше в кръг, като и двамата се опитваха да разчетат нещо в някаква карта, и мъжът сочеше в една посока, а жената клатеше глава и сочеше в обратната. Двойка на средна възраст, за които предположи, че са холандци и които вървяха целеустремено напред в смешно облекло и с тежки раници, като че ли бяха на някакво сафари и трябваше да си носят провизиите. После се загледа в две деца в размъкнати дрешки, които практикуваха градски скокове над една информационна табела.

През последния половин час покрай него минаха неколцина изпаднали бездомници, които познаваше добре по лице. Вероятно щяха да прекарат деня си по моравите на „Павилиън“, примъквайки се постепенно към поредното стълбище или вход, повлекли всичките си притежания в пазарски торби или в найлони, или на колички от супермаркетите, оставяйки подире си миризма на вкиснати чували. Постепенно започнаха да се появяват един подир друг и утайката на живота в Брайтън — дилърите, продавачите, разпространителите и потребителите на наркотици. Наркоманите, с почти изчерпан ефект от последната доза, започваха неуморната си ежедневна битка за намиране, по какъвто и да било начин, на пари за следващата доза.

В паузите между наблюдението на пешеходците детектив Пакър наистина си водеше бележки в тетрадката. Живееше с амбицията да стане писател и в момента работеше върху филмов сценарий за група извънземни, чиято навигационна система се беше повредила и те кацнали на Земята точно край Брайтън, търсейки помощ. След няколко дни вече отчаяно искали да си тръгнат. Двама от тях били пребити, космическият им кораб — разграбен, а после конфискуван, защото нямали пари да го изтеглят от главния път, където го били паркирали, и храната не им харесвала. Освен това не можели да получат помощта, която им била необходима, без да попълнят формуляр в реално време, където се изисквал пощенски код и номер на кредитната карта, каквито те също не притежавали. Понякога Пакър се чудеше дали пък работата му не го беше направила толкова циничен.

После изведнъж рязко се върна в действителността. С ъгълчето на окото си видя позната фигура с отпуснати рамене да влачи крака. Бездруго приятната му сутрин стана още по-приятна, когато фигурата го подмина, без изобщо да го забележи.

Пол се загледа със смесица от неприязън, отвращение и съчувствие в изпития младеж с мършаво лице, в опърпан суичър, долнище на анцуг и мръсни маратонки. Както и неговата, рижата коса на младежа беше обръсната първи номер и както обикновено, тънка вертикална ивица брада се спускаше от средата на долната му устна до брадичката. Пол го наблюдаваше как премина бавно пред един младеж, който правеше снимка на гаджето или жена си, без да забелязва нищо наоколо си. Проби си път през група туристи, подкарани от екскурзовода, и детективът вече знаеше точно накъде се е запътил.

Към стената от другата страна на площада, където един до друг бяха наредени банкомати. Да, точно така, младежът седна между два банкомата. Мястото беше популярно сред просяците. Беше си вече набелязал и цел — млада жена, която поставяше в автомата банковата си карта.

Пол Пакър се възползва от момента, пресече площада и застана неподвижно пред младежа точно когато го чу как изграчи слабо: „Имаш ли да ми дадеш някоя монетка, миличка?“

Вместо поздрав Пакър насочи към него чуканчето на показалеца на дясната си ръка.

— Здравей, Скункс. Помниш ли ме?

Скункс го погледна с опасение. Жената ровеше в портмонето си. Пакър се обърна към нея.

— Аз съм полицай. Просията е незаконна. Във всеки случай този юнак тук знае и по-добри начини как да ви оскубе — каза той и отново се обърна към Скункс, като поклати отхапаното чуканче на показалеца си и затрака шумно със зъби, имитирайки някогашния си нападател.

— Не знам за какво говориш — каза Скункс.

— Имаш нужда от освежаване на паметта, така ли? Дали един ден арест ще ти я освежи? Няма да ти е лесно да си намериш дрогата там, нали?

— Майната ти. Остави ме на мира.

Пакър погледна младата жена, която като че ли не знаеше какво да прави. Тя грабна картата и парите си и избяга.

— Чист съм — внезапно добави Скункс мрачно.

— Знам това, приятелче. Не искам да те вкарвам в дранголника. Само се чудех ще можеш ли да ми дадеш малко информация.

— И какво ще спечеля от това?

— Какво знаеш за Бари Спайкър?

— Не съм му чувал името.

По „Норт Стрийт“ профуча пожарникарска кола, чиято сирена виеше по-силно от корабна сирена в мъгла и Пакър я изчака да премине.

— Напротив, познаваш го. Изпълняваш му поръчки.

— Не съм му чувал името.

— Значи онова ауди кабриолет, в което се кипреше по крайморската улица в петък вечер… това е твоята кола, така ли?

— Не знам за какво говориш.

— Мисля, че знаеш. Следваше те неозначена полицейска кола. Аз бях в нея. Шофираш доста добре — каза той с неохотно възхищение.

— Не-е. Не знам за какво говориш.

Пакър завря чуканчето на показалеца си под носа на Скункс.

— Помня като слон, Скункс. Ясно ли ти е.

— Това съм си го излежал.

— И после излезе от затвора, но показалецът ми не порасна и продължавам да съм бесен, така че ще сключа сделка с теб. Или ще ти дишам във врата през останалата част от мизерния ти животец, или ще ми помогнеш.

След няколко мига мълчание Скункс каза:

— Как да ти помогна?

— С информация. Само едно телефонно обаждане, това е. Само да ми се обадиш следващия път, когато Спайкър ти даде поръчка.

— И после?

Пакър обясни на Скункс какво искаше от него. Когато свърши, каза:

— И слагаме точка.

— А мен ме арестуват, така ли?

— Не, няма да те закачаме. И няма да ти дишам във врата. Става ли?

— А ще получа ли някакви мангизи?

Пакър го погледна. Беше такава жалка гледка и на детектива изведнъж му домъчня за него.

— Ще ти бутнем нещо впоследствие като награда. Става ли?

Скункс вяло и безразлично сви рамене.

— Приемам го като знак на съгласие.