Недостатъчно мъртъв

14

— Това място всеки път ме смазва — каза Глен Брансън, вдигайки поглед от тихия мрак на мислите си към още по-мрачната гледка навън. Рой Грейс даде ляв мигач, намали скоростта на старата си кафеникава алфа ромео седан и излезе извън кръговото движение на „Луис Роуд“, преминавайки покрай табела със златни букви върху черен фон, която гласеше „Градска морга на Брайтън и Хоув“. — Трябва да им подариш колекцията от музикалните си записи.

— Много смешно.

Като че ли от уважение към мястото Брансън се наведе напред и намали звука на сидито на Кати Мелуа, което свиреше.

— Във всеки случай — каза Грейс отбранително, — харесвам Кати Мелуа.

Брансън сви рамене. После още веднъж.

— Какво? — каза Грейс.

— Трябва да ме оставиш аз да ти подбирам музиката.

— Много съм си добре с моя си избор.

— Беше много добре и с дрехите си, докато не ти показах какво смачкано старче си в тях. Беше си добре и с подстрижката си. Откакто започна да ме слушаш, изглеждаш десет години по-млад… а си имаш и гадже, нали? И се басирам, че тя е във форма!

Отпред, зад портите от ковано желязо, прикрепени към зидани колони, се виждаше дълга едноетажна сграда, тип бунгало, със сива пръскана мазилка по стените, която като че изсмукваше цялата топлина от въздуха дори и в такъв изгарящо горещ летен ден. От едната страна имаше покрита автомобилна алея, достатъчно широка, за да поеме линейка или както ставаше по-често — тъмнозеления микробус на съдебните следователи. Край стената бяха паркирани няколко коли, включително и жълтият сааб със свален покрив, който бе собственост на Надюшка де Санча, и което бе много по-важно за Рой Грейс, малкият син спортен морис, което означаваше, че Клео беше дежурна днес.

И въпреки предстоящия ужас той усети как настроението му се приповдига. Съвсем не на място, знаеше това, но просто не можеше да се удържи.

Години наред мразеше това място. Беше един от ритуалите за посвещение на полицаите — присъствието на аутопсия в началото на обучението. Но сега моргата имаше съвсем различно значение за него. Обръщайки се с усмивка към Брансън, той отвърна:

— Онова, което за гъсеницата е краят на света, учителят нарича пеперуда.

— Какво? — попита Брансън сащисан.

— Джуандзъ — отвърна весело Грейс, опитвайки се да сподели радостта с приятеля си, да ободри малко бедния човечец.

— Кой?

— Китайски философ. Починал в 275 година преди Христа — не обясни обаче откъде бе научил всичко това.

— И сега е в моргата, така ли?

— Ти си един проклет еснаф, нищо повече — Грейс паркира на едно свободно място и изключи двигателя.

Малко пооперил гребен, Брансън отвърна:

— Така ли било? И откога навлезе толкова във философията, старче?

Всеки път, когато споменаваха възрастта му, Грей усещаше убождане. Току-що беше отпразнувал — ако това беше правилната дума — трийсет и деветия си рожден ден и идеята, че следващата година щеше да отбележи великата си четиридесета годишнина, не му харесваше.

— Много смешно.

— Гледал ли си филма „Последният император“?

— Не си спомням.

— Да бе, как ще си спомниш — каза Глен саркастично. — Спечели само девет „Оскара“. Ами брилянтен е. Трябва да си го вземеш на дивиди… освен ако не си твърде зает да доглеждаш пропуснатите епизоди на „Отчаяни съпруги“. И — той кимна към моргата — още ли я будалкаш?

— Не е твоя работа!

Макар че всъщност това беше работа на Брансън, беше работа на всички, защото в момента фокусът на вниманието на Грейс беше съвсем на друго място, съвсем не където трябваше да бъде. Потискайки желанието си да изскочи от колата и да се втурне към моргата, за да се види с Клео, и измествайки бързо темата към задачата за деня, той каза:

— Та какво мислиш? Той ли я е убил?

— Не поиска да му извикаме адвокат — отвърна Брансън.

— Учиш се, значи — каза Грейс, искрено доволен.

Беше факт, че повечето престъпници, когато ги арестуваха, тихичко се предаваха. Шумно протестиращите често бяха невинни… поне за конкретното престъпление, в което ги обвиняваха.

— Но дали е убил жена си? Не знам, не мога да налучкам — добави Брансън.

— Нито пък аз.

— Какво ти казаха очите му?

— Трябва да го хвана, когато е по-спокоен. Как реагира, когато му съобщи?

— Беше смазан. Изглеждаше съвсем истински.

— Преуспяващ бизнесмен, така ли?

Бяха спрели в сянката до каменната стена, до висок лавров храст. През отворения шибидах и прозорците лъхаше жега. Малко паяче внезапно се спусна по паяжината си от едно вътрешно огледало.

— Да. На някакви софтуерни системи — каза Брансън.

— Знаеш ли каква характеристика е най-добре да имаш, за да станеш преуспяващ бизнесмен?

— Каквато и да е, аз не съм роден с такава.

— Трябва да бъдеш социопат. Без съвест, такава, каквато я притежават обикновените хора.

Брансън натисна бутона и свали още повече стъклото.

— Социопат значи психопат, така ли? — улови паячето в масивната си длан и внимателно го пусна навън.

— Имат някои общи характеристики, но и една значителна разлика — социопатите могат да се контролират, психопатите — не.

— Значи — каза Брансън — Бишоп е преуспяващ бизнесмен, ерго е социопат, ерго е убил жена си. Бинго! Закриваме случая. Да вървим да го арестуваме?

Грейс се ухили.

— Някои пласьори на наркотици са високи, тъмнокожи, с обръснати глави. Ерго, ти си пласьор на наркотици.

Брансън се намръщи и кимна.

— Разбира се. Мога да ти намеря каквото поискаш.

Грейс протегна ръка.

— Добре, дай ми двечки от онези бебчета, които ти дадох тази сутрин… ако са ти останали.

Брансън му връчи два парацетамола. Грейс ги изкара от станиоловата им опаковка и ги преглътна с глътка минерална вода от бутилката в жабката. После излезе от колата и тръгна бързо и целенасочено към малката синя предна врата с матирано стъкло и натисна звънеца.

Брансън стоеше до него, изпълвайки цялото пространство, и за миг Грейс изпита желание детектив сержантът да изчезне за няколко минути и да го остави сам. След като не беше виждал Клео почти цяла седмица, изпитваше дълбок копнеж да бъде няколко минути насаме с нея. Да усети, че тя все още има към него същите чувства както миналата седмица.

След малко тя отвори вратата и Грейс направи онова, което правеше винаги, когато я видеше. Вътрешно направо се разтопи от радост.

Според „новоговора“25, измислян от някакво политбюро с политически правилна линия, което Грейс ненавиждаше, официалната титла на Клео Мори наскоро бе променена на „старши техник по анатомична патология“. На старомодния език, на който говореха и който разбираха нормалните хора, това означаваше старши патологоанатом.

Не че някой, който не я познаваше и я видеше да върви по улицата, би могъл да отгатне професията й!

Висока 170 см, на двайсет и кусур години, с дълга руса коса, излъчваща самоувереност, според всички определения — може би не съвсем верни точно за мястото, където работеше — тя беше смъртоносно великолепна. Застанала в малкото фоайе на моргата, с вдигната нагоре коса, облечена в зелен хирургически комплект с тежка гумена престилка отгоре и гумени ботуши, тя приличаше по-скоро на някаква зашеметяваща актриса, която играе роля, отколкото на онова, което беше в действителност.

Макар че любопитният и подозрителен Брансън стоеше точно до него, Грейс не можа да се удържи. Погледите им се задържаха за повече от миг. Страхотните й, невероятни, големи, кръгли и сини като небето очи надникнаха право в душата му, намериха сърцето му и го залюляха нежно.

Дощя му се Глен Брансън да се изпари. Вместо това копелето продължаваше да стои, като местеше поглед от единия към другия и се хилеше като малоумен.

— Здрасти! — каза Грейс малко неловко.

— Старши детектив, детектив сержант Брансън, колко ми е драго да ви видя двамата!

Грейс отчаяно искаше да я прегърне и да я целуне. Вместо това, като се овладя и се насили да влезе отново в работен режим, той само се усмихна. След това, почти без да усеща сладникавата миризма на тригена — дезинфекционното средство, пропило помещението, той я последва в познатия малък офис, който изпълняваше ролята и на приемна. Помещението беше абсолютно безлично, но въпреки това той го харесваше, защото беше нейното пространство.

На пода бръмчеше вентилатор на стойка, боядисани в розово с „Артекс“ стени, розов килим, столове за посетителите, подредени във формата на буквата „Г“ и малко метално бюро, на което имаше три телефона, купчина малки кафяви пликове с надпис „Лични вещи“ и голям тефтер в зелено и червено с надпис „Регистър на моргата“ със златен шрифт.

На едната стена беше монтиран светлинен шкаф, както и редица удостоверения по здравеопазване и хигиена в рамки и едно по-голямо от Британския институт по балсамиране, с името на Клео Мори отдолу. На другата стена имаше камера за наблюдение, която показваше в неспирна поредица сменящите се образи на предната, задната и двете странични страни на сградата, последвани от близък план на входа.

— Чаша чай, господа, или направо ще влезете?

— Надюшка готова ли е да почва?

Ясните блеснали очи на Клео се задържаха върху неговите секунда по-дълго от необходимото за въпроса. Усмихнати очи. Невероятно топли очи.

— Току-що изскочи за един сандвич. Ще започне след десет минути.

Грейс усети тъпа болка в стомаха, припомняйки си, че не беше ял нищичко цялата сутрин. Минаваше два.

— С удоволствие ще пийна един чай. Имате ли бисквити?

Като измъкна от бюрото си една тенекиена кутия, тя отвори капака.

— Обикновени. „Кит-Кет“. С желе? С черен шоколад или с шоколад „Лайбниц“? Със смокини? — тя им подаде кутията, но Брансън поклати глава. — Какъв чай? „Инглиш Брекфаст“, „Ърл Грей“, „Дарджийлинг“, китайски, от лайка, от мента, зелен?

Грейс се ухили.

— Все забравям. Това вашето тук си е направо магазинче на „Старбъкс“.

Но последното не предизвика дори и сянка от усмивка у Глен Брансън, който седеше с лице, заровено в дланите, отново внезапно потънал в депресия. Клео изпрати на Грейс мълчалива целувка. Той си взе един „Кит-Кет“ и му обели обвивката.

Най-сетне, за негово облекчение, Брансън внезапно каза:

— Ще ида да се облека.

Той излезе от стаята и те останаха сами. Клео затвори вратата, обви ръце около Грейс и го целуна нежно. Дълго.

Когато устните им се отделиха, като все още го държеше здраво в прегръдката си, тя го попита:

— Та как си?

— Липсваше ми — каза й той.

— Така ли?

— Да.

— Колко?

Той разпери широко ръце.

С престорено възмущение тя му каза:

— Само толкова ли?

— А аз липсвах ли ти?

— Липсваше ми много. Много, много.

— Добре! Как беше курсът?

— Не ти трябва да знаеш.

— Опитай — той я целуна отново.

— Ще ти разкажа довечера на вечеря.

Това му харесваше. Харесваше му начинът, по който тя вземаше инициативата. Харесваше му впечатлението, което създаваше, че има нужда от него.

Никога не се беше чувствал така с жена. Никога. Толкова години беше женен за Санди и се обичаха дълбоко, но никога не беше усещал, че има нужда от него. Не и така.

Имаше само един проблем. Той планираше да приготви вечеря вкъщи. Е, да накупи разни неща от деликатесния магазин — във всеки случай беше пълна скръб като готвач. Но Глен Брансън бе турил балтия на тези му планове. Едва ли щеше да проведе романтична вечер у дома, ако наоколо му се мотаеше Глен, кокорейки очи всеки десет секунди. Нямаше начин обаче да каже на приятеля си да се чупи някъде за тази нощ.

— Къде искаш да отидем? — попита той.

— В леглото. С китайска храна от ресторанта. Звучи ли ти добре като план?

— Много добър план. Но ще трябва да сме у вас.

— И какво? Проблем ли имаш, че ще бъдем там?

— Не. Просто проблем с моята къща. Ще ти разкажа по-късно.

Тя го целуна отново.

— Не тръгвай — тя излезе от стаята и се върна след малко със зелена туника, сини терлици за краката, маска за лицето и бели латексови ръкавици, които му връчи. — Тези са последният писък на модата.

— Реших, че сме оставили обличането за по-късно — каза той.

— Не, ще се съблечем по-късно… или може би си забравил след цяла седмица? — тя го целуна отново. — Какво му е на приятеля ти Глен? Прилича на болно кутре.

— Така е. Домашни разправии.

— Ами иди да го ободриш.

— Опитвам се.

После иззвъня мобилният му телефон. Подразнен от прекъсването, той го включи:

— Рой Грейс.

Беше служителката за връзки със семействата Линда Бъкли.

— Рой — каза тя, — аз съм в „Хотел дю Вен“, където настаних Бишоп преди един час. Той изчезна.