Недостатъчно мъртъв

106

Веднага след оперативката Грейс мина покрай офиса си, покрай почти опразнените бюра в стаята на детективите и надникна в офиса на Брайън Кук. С облекчение видя, че началникът на отдела за научна поддръжка все още беше на работа.

Кук говореше по телефона и очевидно провеждаше частен разговор, но му махна да влезе, бодро каза на лицето от другата страна на линията, че си чака обещаното от него питие, и затвори.

— Рой, Джон Прингъл свърза ли се с теб за колата на Клео Мори? — попита той.

— Не.

— Днес му възложих задачата… казах му да докладва на теб.

След като благодари, Грейс смени темата и попита:

— Кажи ми какво знаеш за ДНК-то на близнаците?

— Какво искаш да разбереш?

— Колко са близки ДНК-та на еднояйчни близнаци?

— Абсолютно идентични.

— Съвсем?

— Сто процента. Отпечатъците от пръсти ще са различни, което е интересно. Но ДНК-то е абсолютно еднакво.

Грейс се прибра в офиса си, затвори вратата и много внимателно обмисли какво ще каже, преди да позвъни на мобилния номер пред себе си.

— Лейтън Лойд — отговориха му от другата страна с решителен, готов за битки глас, сякаш адвокатът вече знаеше кой му се обажда.

— Обажда се старши детектив Грейс, мистър Лойд. Може ли да проведем неофициален разговор?

В гласа на адвоката се долови изненада.

— Да. Добре. Говорим неофициално. Нова информация ли имате?

— Имаме известни предположения — каза Грейс, но все още беше нащрек. Не вярваше на този мъж. — Знаете ли дали клиентът ви има близнак?

— Не ми е споменал нищо. Искате ли да ми обясните малко повече? — попита Лойд.

— Не на този етап. Би могло да помогне на всички ни, ако установим или елиминираме този факт. Можете ли да попитате клиента си спешно?

— Часовете за посещения вече са минали. Можете ли да упълномощите затвора в Луис да ме оставят да поговоря с клиента си по телефона?

— Да, веднага ще го направя.

— Искате ли да ви се обадя още тази вечер?

— Ще ви бъда признателен.

Докато оставяше слушалката, телефонът му иззвъня почти веднага.

— Рой Грейс — отговори той. Гласът от другата страна звучеше много сериозно и замислено.

— Старши детектив, обажда се Джон Прингъл. Аз съм от криминолозите на местопрестъплението и ме помолиха да огледам повредения от огъня морис, който докараха в полицейското депо за коли тази сутрин. Брайън Кук ми каза да докладвам каквото открия на вас.

— Да, благодаря ви. Той каза, че ще се обадите.

— Току-що приключих с огледа на колата, сър. Сериозните повреди от огъня са стопили част от жиците вътре, така че не мога да ви дам пълен доклад, както бих искал.

— Ясно ми е.

— Онова, което мога да кажа, сър, е, че огънят не е причинен от онзи, който се е опитал да открадне колата, нито пък е от вандализъм — последва продължително мълчание.

Грейс притисна още по-плътно слушалката до ухото си и се наведе над бюрото.

— Слушам ви. Какво го е предизвикало?

— Някой е пипал колата. Безспорно е въпрос на преднамерен саботаж. Добавен е допълнителен комплект инжектори на гориво и са позиционирани така, че да впръскват бензин директно в краката на шофьора, когато се включи двигателят. Има свързан проводник със стартера на двигателя, който да пусне искри в краката на шофьора, когато двигателят се включи. В допълнение на това, макар че е трудно да бъда сигурен при толкова много стопени проводници, изглежда, е променено заключването на централните врати, така че след като веднъж се заключат, вече да не могат да се отключат.

Грейс усети как по гърба му полази студена тръпка.

— Направено е от много умен човек, някой, който е знаел точно какво прави. Целта не е била да се повреди колата, детектив следовател. Според мен целта е била да бъде убит шофьорът.

Грейс седеше на един от двата големи червени дивана долу, в хола на Клео, тя се беше сгушила до него, а празният аквариум, все още пълен с вода, стоеше на масичката. Беше я прегърнал с едната си ръка, а с другата държеше голяма чаша „Гленфидих“ с лед. Току-що измитата й коса ухаеше приятно. Усещаше я топла и жива, толкова пронизващо, великолепно жива. И толкова уязвима.

Боеше се до смърт за нея.

От стереоуредбата се носеше „Ловци на бисери“ на Бизе. Беше изящна музика, но твърде мъчителна, твърде тъжна за момента. Той имаше нужда от тишина, от нещо жизнерадостно, но не знаеше от какво. Внезапно почувства, че не знае почти нищо. Знаеше само, че обича това красиво, топло и забавно същество, което държеше в прегръдките си. Обичаше я искрено и дълбоко, повече, отколкото си въобразяваше, че ще заобича някого след Санди. И че по някакъв начин трябваше да остави Санди да си върви. Не искаше сянката й да погуби тази връзка.

Не спираше да мисли и за това какво щеше да стане, ако този тъжен малък негодник, който продължаваше да се бори за живота си, не беше я изпреварил да влезе в колата.

Ако нямаше полицейско следене. Ако нямаше никой, който да я измъкне оттам.

Мисълта беше почти непоносима. Някакъв психар беше решил да я убие и беше положил големи усилия.

Кой?

Защо?

И ако се беше опитал веднъж и не беше успял, щеше ли тогава — той или тя — да се опита отново?

Мислите му се върнаха отново към неделята, когато някой беше разрязал с нож гюрука на мориса. Просто съвпадение ли беше, или имаше връзка?

Утре при нея щеше да дойде един детектив и да прегледат списъка на всички хора, които би могла да настрои против себе си в работата си. Имаше много роднини на жертви, които се гневяха, когато любимите им хора биваха подлагани на аутопсия — и неизменно обръщаха гнева си срещу Клео, а не срещу съдебния следовател, на когото фактически се дължеше това решение.

Отначало Клео посрещна новината с недоверие, но през последния час, откакто беше дошъл, започваше да проумява и шокът вече я връхлиташе.

Тя се наведе, взе чашата си и я пресуши.

— Онова, което не разбирам, е… — тя спря в средата на изречението, като че ли я беше споходила някаква мисъл. — Ако някой е решил да взриви колата ми, нямаше ли да го направи да изглежда случайно? Нали знаят, че криминолозите след това ще я гледат под лупа. Струва ми се, че онова лице е предприело нещо много очебийно.

— Права си. Който и да е бил, го е направил много очебийно. Макар че се съмнявам, че биха могли лесно да прикрият какво са направили. Не съм механик, но е било много по-сложно, отколкото да вържеш чифт проводници.

Беше зло, садистично дело, помисли си той, но не каза нищо. Още не й беше съобщил, че колата й сега я третираха като местопроизшествие, а събитието беше категоризирано като произшествие първа степен с назначен старши разследващ и пълен поддържащ екип.

Тя се обърна и го погледна с кръгли, разтревожени очи.

— Не мога да си представя никого, който би могъл да го направи, Рой.

— Ами бившият ти?

— Ричард ли?

— Да.

Тя поклати глава.

— Не, няма да стигне толкова далеч.

— Преследвал те е с месеци. Ти каза, че е трябвало да го заплашиш със съдебно решение… тогава се отказал. Но някои преследвачи не се отказват.

— Не мога да си го представя да направи такова нещо.

— Не си ли ми казвала, че се е състезавал с коли?

— Състезаваше се, преди Господ да му запълни съботите и неделите.

Мобилният телефон на Грейс иззвъня. Той остави чашата си и се освободи от Клео, за да го извади от джоба на сакото си. След като погледна дисплея, видя че е Лойд.

— Рой Грейс — каза.

— Добре, разговарях с клиента си — каза адвокатът. — Бил е осиновен. Не знае нищо за кръвните си родители.

— Знае ли изобщо нещо за историята си?

— Открил е, че е осиновен едва след смъртта на родителите си. След смъртта на майка си преглеждал документите и намерил оригинално свидетелство за раждане. Било е голям шок… не е знаел.

— Правил ли е опити да открие кръвните си родители?

— Каза, че планирал съвсем наскоро, но още не бил направил нищо по въпроса.

Грейс помисли малко.

— Каза ли ви случайно къде се намира свидетелството му за раждане?

— Да. В кантонерката в кабинета му на „Дайк Роуд Авеню“. В папка с надпис „Лично“. Ще ми кажете ли сега нещо повече?

— Не на този етап — отговори Грейс. — Но благодаря ви. Ще ви съобщя каквото науча.

Приключи разговора и незабавно телефонира в стаята за произшествия на операция „Хамелеон“.