Недостатъчно мъртъв

113

Грейс бързо разбра, че бюрокрацията на „Социални услуги“ беше нищо работа в сравнение с телефонния маратон, който последва с Брайтънския тръст за здравеопазване. Глен Брансън загуби около час и половина, в който го прехвърляха от един служител на друг, изчакваше ги да излязат от съвещания, преди най-сетне да се добере до един от директорите, който можеше да разреши разкриване на поверителна информация за пациент. И то само след като се свърза с Грейс, който разпалено пледира по случая.

Следващият проблем беше, че в отделението за злополуки и неотложна помощ в неделя не бяха виждали никакъв Бишоп и че са лекували седемнайсет души за наранявания на ръката в този ден. За щастие д-р Радж Сингх беше дежурен и Грейс изпрати Брансън в болницата със снимка от наблюдателните камери с надеждата, че Сингх ще разпознае Бишоп.

Точно в четири и трийсет излезе от първа зала за тежки произшествия и телефонира на Клео да види как е.

— Спокоен ден — каза тя, като звучеше изморена, но приемливо бодра. — През цялото време с мен тук имаше двама детективи, с които преглеждахме един списък. Сега доподреждаме нещата с Дарън и той ще ме откара у дома. Ти как си?

Грейс й предаде разговора, който бе провел преди това с инспектор Поул.

— Не мисля, че е Ричард — каза тя със странно облекчение, което го ядоса. Знаеше, че е нелогично, но когато споменаваше бившия си годеник, в гласа й имаше топлота, което го тревожеше. Като че ли всичко беше свършило, но не съвсем. — Ще работиш ли до късно? — попита.

— Още не знам. Имам оперативка в шест и трийсет и трябва да видя какво ще изникне.

— Какво искаш за вечеря?

— Теб.

— С каква гарнитура?

— Гола, с листо от маруля.

— Тогава пристигай тук възможно най-рано. Имам нужда от тялото ти.

— Обичам те — каза той.

— И на мен ми допадаш доста! — отговори му тя.

Решил да използва първите си свободни минути, Грейс отиде в отдела на националната полицейска компютърна служба в другия край на сградата, където горкичката Джанет Макуъртър беше прекарала толкова часове от работния си живот.

Обикновено в обширния офис, в който работеха много цивилни компютърни специалисти, кипеше оживена дейност. Но този следобед атмосферата беше потисната. Той почука на вратата на една от малкото затворени стаи. Някога това беше офисът на Джанет Макуъртър, а сега, както личеше от табелата на стената, в него работеше Лорна Бакстър — директор на отдела на националната полицейска компютърна служба и разкрития. Както и Джанет, той я познаваше от дълго време и я харесваше много.

Без да дочака отговор, отвори вратата. Лорна беше в напреднала бременност. Кестенявата й коса, обикновено дълга, сега беше подстригана на строг монашески бретон, който подчертаваше напълнялото й лице, и макар че беше облечена леко, в свободна рокля на цветя, очевидно страдаше от жегата.

Говореше по телефона, но енергично му направи знак да влезе, като посочи стола пред бюрото си. Той затвори вратата и седна.

Помещението беше малко и квадратно — бюрото с един стол, два стола за посетители, висока метална кантонерка и купчина кутии с досиета, които почти го изпълваха. На стената отдясно беше закачена с цветни кабарчета карикатура на Барт Симпсън, както и лист хартия, на която бе нарисувано с пастели голямо сърце с думите „ОБИЧАМ ТЕ, МАМО!“.

Тя приключи разговора.

— Хей, Рой! — каза. — Радвам се да те видя.

После сви рамене.

— Потискащо, нали? — имаше силен южноафрикански акцент, въпреки че беше живяла повече от дванайсет години в Англия.

— За Джанет ли?

Тя направи гримаса.

— Бяхме добри приятелки.

— И какво точно е станало? Чух, че се влюбила в някого и щели да се местят в Австралия, за да се оженят.

— Да. Беше толкова щастлива. Знаеш ли, беше на трийсет и шест години и никога преди това не беше имала сериозно гадже. Мисля, че почти се беше примирила с мисълта да остане сама до края на дните си. После срещна този човек и той я помете. Само за седмици стана друг човек.

— В какъв смисъл?

— Изцяло се промени. Коса, дрехи, всичко. И изглеждаше толкова щастлива.

— А после я намериха мъртва?

— Така изглежда.

— Какво знаеш ти… или някой друг тук… за този човек, годеника й?

— Почти нищо. Тя беше много потаен човек. Може би я познавах най-добре от всички… но наистина си оставаше затворена книга. Мина доста време, преди изобщо да ми признае, че излиза с някого. Не говореше много за него, макар че се изпусна, че бил много богат. Голяма къща в Брайтън и апартамент в Лондон. Голямото но било, че е женен. Искал да напусне жена си.

— Заради Джанет?

— Така й беше казал.

— И тя му повярвала?

— Абсолютно.

— Имаш ли представа с какво се е занимавал?

— Нещо с компютри — каза тя. — Нещо свързано с разписания. Очевидно преуспяваща компания. Отварял клон в Австралия и решил да започне нов живот там… с Джанет.

Разписания. Грейс мислеше усилено. Разписания. Това беше бизнесът, с който се занимаваше Бишоп.

— Казвала ли ти е някога името му?

— Не, не искаше да ми го каже. Все разправяше, че не може да ми каже името му, защото бил женен и тя се заклела да пази връзката им в тайна.

— Тя не беше от хората, които ще изнудват някого — каза Грейс. — И не смятам, че е имала много пари.

— Не, нямаше. Идваше на работа с една стара веспа.

— Та какъв би могъл да бъде мотивът му да я убие… ако приемем, че го е направил?

— Или пък и двамата са били убити? — отговори тя. — И само нейното тяло е намерено.

— Възможно е. Някой го е преследвал, а тя просто се е случила не където и не когато трябва? Няма да е за пръв път. Чула ли си нещо от разследващия екип?

— Засега не са напреднали много. Има само една интересна дреболия.

— Каква?

— Малко преди това видях Рей Пакам… от отдела за разследване на високотехнологични престъпления.

— Да, знам го. Умен мъж.

— Пуснал някакъв криминологичен софтуер на компютъра, който се използваше тук от Джанет, и възстановил електронния й дневник, който тя изтрила, преди да напусне.

Някой почука и влезе. Грейс погледна и видя един младеж от отдела. Лорна го погледна.

— Извинявай, Дърмот, нещо спешно ли е?

— Не… няма проблем… ще ти се обадя утре.

Той излезе и затвори вратата.

Тя погледна разсеяно.

— Докъде бях стигнала?

— Дневникът на Джанет — подсети я той.

— А, да. В него имаше едно име отпреди девет месеца, което никой от нас тук не знаеше. Беше запис за една вечер през декември миналата година. Беше написала: Питие, Брайън.

— Брайън ли?

— Да.

Грейс внезапно потръпна. Брайън. Разписания. Голяма къща в Брайтън. Апартамент в Лондон. Убита жена.

Мозъкът му сега наистина заработи и цялата умора изчезна. Затова ли се беше събудил през нощта, мислейки си за Джанет Макуъртър? Мозъкът му е подсказвал, че има връзка?

— Май че това означава нещо за теб, Рой.

— Възможно е — каза той. — Кой води разследването за Джанет?

— Инспектор Уинтър, в зала 2 за сериозни произшествия.

Грейс благодари на Лорна и се запъти право натам, където обясни възможната връзка от двойния разпит и какво беше научил от него.

Когато се връщаше, почти се сблъска с триумфално изглеждащия Глен Брансън, който изскочи иззад ъгъла почти на бегом.

— Пипнахме го! — каза Брансън, измъквайки парче хартия от джоба си, което разгъна. — Имам име и адрес!

Грейс влезе подир него в стаята.

— Името му е Норман Джекс.

Глен погледна смачканото листче разграфена хартия с назъбен край, там, където беше откъсната от бележник със спирала. На него пишеше: „Саквил Роуд“ 262Б, Хоув.

Той погледна Брансън.

— Това не е адресът на Бишоп.

— Не, не е. Но този адрес е посочил мъжът в регистрационния формуляр на отдела за злополуки и неотложна помощ в неделя сутринта. Дегизираният Брайън Бишоп. Може би живее два живота?

Грейс гледаше листчето с лошо чувство. Като че ли в него се вихреше черен облак. Нима Брайън Бишоп имаше втори дом? Таен дом? Таен живот?

— Това истински адрес ли е?

— Бела провери в избирателните списъци. На този адрес има Норман Джекс.

Грейс погледна часовника си, а във вените му потече адреналин. Беше шест и десет.

— Забрави за оперативката — каза. — Виж кой е дежурен магистрат и вземи заповед за обиск. После се свържи с местния полицейски екип за подкрепление. Ще посетим Норман Джекс. Възможно най-бързо.

Той хукна по коридорите обратно към отдела на националната полицейска компютърна служба.

Лорна Бакстър излизаше в момента, когато пристигна.

— Лорна — каза той задъхано, — можеш ли да ми отделиш минутка?

— Трябва да прибера най-голямото си дете от урок по плуване — тя си погледна часовника. — Нещо бързо ли е?

— Само за няколко минутки… наистина е важно… съжалявам, че те притеснявам. Но съм прав, нали, че Джанет Макуъртър е била упълномощена да вкарва данни в националния полицейски компютър?

— Да. Тя беше единствената, която имаше това право.

— Без някой да я контролира?

— Да.

— Ще провериш ли нещо заради мен в националния полицейски компютър?

Тя се усмихна.

— Виждам, че ще ти трябвам за повече от няколко минути. Ще се обадя някой да прибере Клер — каза и измъкна мобилния телефон от чантата си.

Отидоха и седнаха в офиса й и тя се включи в системата.

— Добре — каза. — Давай!

— Искам да погледнеш криминалното досие на един човек. Каква информация да ти дам?

— Само името, възрастта и адреса.

Грейс й даде данните на Брайън Бишоп. Слушаше как тракат клавишите, докато тя ги въвеждаше.

— Брайън Дезмънд Бишоп, роден на 7 септември 1964 година?

— Да, за него.

Тя се наведе по-близо до екрана.

— През 1979 година брайтънският съд за малолетни нарушители го е осъдил на две години в дом за малолетни престъпници за изнасилване на четиринайсетгодишно момиче — прочете тя. — В 1985 година Кралският съд в Луис го осъдил на две години под гаранция за тежки телесни повреди, нанесени на жена. Чудесно момче! — изкоментира тя.

— Има ли нещо нередно в този запис? — попита той.

— Нередно ли? В какъв смисъл?

— Например някой да го е променял?

— Ами има едно нещо… макар че не е чак толкова необичайно — тя го погледна. — Обикновено толкова стари записи на данни не се пипат… просто си стоят във файла завинаги. Пипат ги само когато се нанасят промени… понякога заради нови доказателства… отменяне на стари присъди или грешка, която трябва да се поправи, такива неща.

— Можеш ли да ми кажеш кога са били пипани?

— Разбира се! — закима тя енергично. — Оставя се електронна следа всеки път, когато има промени. Всъщност и тук има такава.

Грейс подскочи.

— Така ли?

— Всеки от нас, упълномощен да се подписва, има индивидуален код за достъп. Ако променим данните, електронната следа, която оставяме, е нашият код за достъп и датата.

— И можеш ли да разбереш чий код за достъп е това?

Тя му се усмихна.

— Познавам този код за достъп, без да трябва да го гледам. Той е на Джанет. Променила е тези данни — тя се вгледа по-отблизо — на 7 април тази година.

Адреналинът сега препускаше по вените на Грейс.

— Така ли?

— Ъхъ — тя се намръщи, написа нещо на клавиатурата, после погледна екрана отново. — Интересно — каза, — това е бил последният й ден в офиса.