Недостатъчно мъртъв

118

От двете страни на входната врата на Клео имаше прозорци, но тя беше сложила вертикални венециански щори, старателно нагласени така, че тя да може да вижда навън, докато отвън навътре беше невъзможно да се види нищо. Грейс, застанал разтревожено пред входната й врата, натисна звънеца за трети път. После почука силно по стъклото.

Защо не отговаряше?

Позвъни отново на мобилния й телефон. След няколко секунди го чу как звъни някъде далеч зад вратата. Долу.

Дали пък не беше излязла някъде и да си е забравила телефона? Да е изтичала за храна или до някой магазин за алкохол? Той погледна часовника си. Беше девет и трийсет. После отстъпи, опитвайки се да види някакво движение в някой от горните прозорци. Може би беше на терасата на покрива, подготвяйки барбекю, и не чуваше звънеца? Той отстъпи още няколко крачки и се сблъска с един младеж с бръсната глава и шорти от ликра и потник, който буташе планински велосипед.

— Толкова съжалявам! — каза Грейс.

— Няма проблеми!

Видя му се познат.

— Живеете тук, нали? — попита Грейс.

— Да! — той посочи през няколко къщи. — Виждал съм ви няколко пъти също… вие сте приятел на Клео, нали?

— Да. Случайно да сте я виждали тази вечер? Тя ме очаква, но като че ли не е у дома.

Младежът кимна.

— Всъщност да, видях я… малко по-рано. Махна ми от прозореца горе.

— Махнала ви е?

— Да… чух шум и погледнах, чудех се откъде идва. И я видях на прозореца. Махна ми по съседски.

— Какъв шум?

— Някакъв трясък. Като изстрел от пистолет.

Грей се смрази.

— Изстрел на пистолет ли!

— Поне така ми се стори в момента. Но очевидно не беше. Всички сигнални звънци в тялото на Грейс звъняха тревожно.

— Вие имате ли ключ?

Той поклати глава.

— Не, имам за девети блок, но не и за този на Клео — после си погледна часовника. — Трябва да бягам.

Грейс му благодари. А после, докато младежът се отдалечаваше със скърцане на велосипеда, детективът чу няколко много ясни, приглушени думкания точно над него. Изведнъж тревогата му се превърна в сляпа паника.

Огледа се за нещо тежко и видя куп тухли под един хлабав брезент, точно пред къщата отсреща, от другата страна на двора.

Той се затича със спринт, грабна една, махна сакото си, докато тичаше обратно, уви го около тухлата в ръката си, удари с нея прозореца на Клео, като го разби. Много лошо, ако всичко беше наред и тя беше изскочила за малко до някой магазин. Но по-добре така, отколкото да рискува, помисли си той, като продължи да блъска по стъклото. После със свободната си ръка разтвори малко щорите.

И видя, ужасен, бъркотията от разлята вода, счупения аквариум, преобърнатата масичка за кафе, разхвърляните книги.

— КЛЕО! — изкрещя с всичка сила. — КЛЕЕЕЕ-ОООО!

Обърна глава и видя младежа, който бе спрял насред опита да отключи входната си врата и го зяпаше изненадано.

— Обадете се на полицията! — изкрещя Грейс.

След това, без да обръща внимание на острите стъкла, които стърчаха от рамката, Грейс се набра и се хвърли с глава навътре в стаята, като се удари в пода с ръце, претърколи се, после скочи на крака възможно най-бързо и се огледа диво.

Тогава видя кървавата диря нагоре по стълбите.

Болен от страх заради Клео, той хукна нагоре по тях. Когато стигна до първия етаж и надникна през отворената врата в празния й кабинет, извика отново името й.

Точно над главата си чу гласа й, приглушен и задъхан да вика: „РОЙ, ВНИМАВАЙ! ТОЙ Е ТУК, ГОРЕ!“

Погледът му се стрелна по стълбите към площадката на втория етаж. Спалнята на Клео беше надясно, спалнята за гости беше наляво. И тясната стълба за терасата към покрива. Поне беше жива, благодарение на Бога! Той притаи дъх.

Никакво движение. Никакъв звук освен бум-бум-бумкането на собственото му сърце.

Трябваше да се обади за подкрепление, но искаше да слуша, да чуе всеки звук в къщата. Бавно, стъпка по стъпка, възможно най-тихо на гумените си подметки, той тръгна по стълбата към втория етаж. Точно преди да стигне до площадката, спря, извади мобилния си телефон и се обади на 999.

— Обажда се старши детектив Грейс, имам нужда от незабавна помощ на…

Видя само една сянка. После като че ли го блъсна камион.

В следващия миг полетя във въздуха. Презглава. Затъркаля се по стълбите назад. После, като че ли след цяла вечност, се намери по гръб на пода на площадката, с крака върху стъпалата над себе си и остра болка в гърдите… счупено или пукнато ребро, помисли си замаяно, като погледна нагоре в лицето на Брайън Бишоп.

Бишоп слизаше по стълбите, облечен в защитен зелен костюм, с чук в едната ръка и противогаз в другата. Само че не беше Бишоп. Не би могъл да бъде, премина през замаяния му мозък. Бишоп беше в затвора. В затвора в Луис.

Беше лицето на Брайън Бишоп. Неговата прическа. Но такова изражение на лицето не беше виждал никога у Брайън Бишоп. Беше изкривено, почти деформирано от омраза. Норман Джекс, помисли си той. Трябваше да е Джекс. Двамата си приличаха като две капки вода.

Джекс направи още една крачка надолу и вдигна чука със святкащи очи.

— Ти ме нарече зло същество — каза. — Нямаш никакво право да ме наричаш зло същество. Трябва да внимаваш какво говориш за хората, старши детектив Грейс. Не можеш да се разхождаш и да обиждаш наоколо.

Грейс гледаше мъжа и се чудеше дали телефонът му все още е включен и свързан с оператора за непредвидени обстоятелства. В надежда, че е така, извика колкото се можеше по-високо.

— Блок 5, „Гардънърс Ярд“, Брайтън!

Видя как погледът на мъжа се отклонява нервно.

После чу горе стържене на дърво в дърво.

Норман Джекс обърна главата си само за миг да погледне през рамо.

Грейс се възползва от момента. Надигна се на лакти и ритна с все сила с десния си крак мъжа между краката.

Джекс издиша силно, сви се на две от болка, чукът падна от ръката му и се затъркаля по стълбите, като подмина главата на Грейс. Детективът се прицели да ритне отново, но Джекс успя да хване крака му и го завъртя бясно. Грейс се претърколи със страшна болка в глезена, но ритна с другия крак, удряйки нещо твърдо. Джекс изкрещя от болка.

Грейс видя чука и се метна към него. Но преди да го докопа, Джекс се стовари върху него, притискайки китката му в пода. Мобилизирал всичките си сили, Грейс го удари с лакът и се освободи, като отново се претърколи. Мъжът се претърколи с него, като му заби едно кроше в лицето, после още едно във врата. И Грейс падна по лице на пода, вдъхвайки миризмата на лак, с тежест, която го притискаше, и гърло, стиснато в хватка, която се затягаше всеки миг.

Той отново удари с лакът, но хватката се затегна още, задушавайки го. Бореше се за въздух.

Изведнъж хватката се разхлаби. Секунда след това тежестта се вдигна. И той видя защо.

През прозореца се промъкваха двама полицаи.

Чу по стълбата бягащи стъпки.

— Добре ли сте, сър? — извика единият полицай.

Грейс кимна и се изправи на крака. Без да обръща внимание на пронизващата болка в десния крак и в гърдите, се хвърли нагоре по стълбите. Стигна до площадката, прекрачи през противогаза. Нямаше и следа от Джекс. Изтича на втория етаж и видя ужасеното лице на Клео, насинено и кървящо от порезна рана на челото, да наднича от разбитата врата на спалнята.

— Добре ли си? — задъха се той.

Тя кимна, но личеше, че е в шок.

Над главите им нещо издумка. Забравил за болката, Грейс изтича нагоре и видя как вратата към терасата на покрива се удари в стената. Успя да забележи в мрака как нещо маслиненозелено изчезва по евакуационното стълбище.

Тичешком се запромъква между барбекюто, масите, столовете и растенията и се втурна надолу по металните стъпала. Джекс вече беше прекосил половината двор и се насочваше към портите.

Те обаче се затвориха точно пред Грейс, когато стигна до тях. Той натисна бутона за отваряне, дръпна рязко тежката порта, без да дочака двамата полицаи да го настигнат, и изскочи задъхан на улицата. Джекс спринтираше на стотина метра пред него покрай редица затворени антикварни магазини, кръчма с ревяща джазова музика и маси отвън, които бяха запречили част от тротоара и улицата.

Грейс тичаше подире му, забравил за всичко друго на света, единствено с намерението да докопа копелето.

Джекс сви по „Йоркс Плейс“. Тичаше бързо. Господи, колко бързо. Грейс не го настигаше, но поне не изоставаше. Мина отдясно покрай църквата „Сейнт Питър“. Покрай магазин за китайска храна за вкъщи, покрай безкрайна редица от магазини отляво, всичките затворени, освен закусвалните, чиито витрини светеха. Той се промъкна покрай групичка младежи, като през цялото време не сваляше поглед от маслиненозеления костюм, който все повече се сливаше с мрака.

Джекс стигна до кръстовището „Престън Съркъс“. Пред него светеше червен светофар и минаваха коли. Но той претича право напред, докато Грейс трябваше да спре заради един камион и няколко коли. Хайде, хайде, хайде! Погледна през рамо и видя двамата полицаи малко по-назад. После съвсем безразсъдно, почти заслепен от парещата пот в очите, прекоси улицата пред святкащите фарове и сърдития клаксон на един автобус.

Беше в добра форма от всекидневното тичане, но не знаеше колко още ще може да издържи.

Джекс вече беше на двеста метра пред него, той се поспря, обърна се, видя Грейс и отново се засили.

Къде, по дяволите, отиваше?

От дясната страна на улицата имаше парк. От лявата имаше къщи, преустроени в офиси и жилищни блокове.

Трябва скоро да започнеш да се изморяваш, Джекс. Няма да се измъкнеш. Не можеш да нараняваш милата ми Клео и да се измъкнеш просто така.

Джекс продължаваше да тича покрай един гараж, през още едно кръстовище и поредната верига от магазини.

Най-сетне Грейс чу пресекливия вой на сирена зад гърба си. Крайно време беше, помисли си той. Миг по-късно край него забави патрулна кола и той чу пращенето на радиостанцията и гласа на служителя от контролния център.

Почти онемял от умора, Грейс задъхано каза на младия полицай:

— Пред мен. Мъжът със зеления костюм. Спрете го на всяка цена!

Колата изрева със святкащи сини светлини на покрива и спря край бордюра точно до Джекс.

Той се обърна и хукна няколко метра обратно към Грейс, после се метна надясно към гарата на „Престън Парк“.

Грейс чу звука на още една приближаваща сирена. Още едно подкрепление. Добре.

Той продължи подир Джекс по стръмен хълм с къщи от двете страни. Пред тях се издигаше висока тухлена стена с тунел за достъп до пероните. До нея бяха паркирани и две таксита.

Пред гарата имаше стоянка на таксита с няколко чакащи коли и неоправен път към жилищните сгради отдясно, който вървеше покрай железопътната линия няколкостотин метра.

Джекс сви натам.

Първата полицейска кола профуча покрай Грейс. Но мъжът изведнъж се завъртя обратно, шмугна се в тунела и, блъскайки млада жена с куфар, се втурна по стъпалата за перона в южна посока.

Грейс продължи, промъквайки се покрай други пътници, после видя Джекс да тича покрай перона. Последната врата на влака беше отворена и дежурният даваше знак с фенера си. Влакът тръгна.

Джекс скочи от перона и изчезна от погледа на Грейс. На релсите ли беше?

Влакът се засили и Грейс видя червените му задни светлини. И Джекс, който висеше, хванал се за дръжката на последния вагон, с крака, опрени опасно в буфера.

Грейс изкрещя на дежурния: „Полиция, спрете влака! Човек виси на последния вагон!“

За момент дежурният — слаб младеж в широка, зле прилягаща униформа — плъзна по него изненадания си поглед, докато влакът продължи да набира скорост.

— Полиция! Аз съм полицейски служител! Спри-и-и! — изкрещя Грейс отново.

Дежурният, който сега беше на няколко метра пред него, едва го чуваше, но бързо влезе в сградата. Чу се пронизителен звънец, спирачките изскърцаха, влакът забави ход и после рязко спря на петдесет метра от края на перона.

Грейс се затича по наклона, скочи на релсите, като се пазеше от голата електрорелса, и се запрепъва по неравния, с прераснали бурени чакъл между траверсите.

Дежурният се затича към Грейс, като светеше с фенера си.

— Къде е?

Грейс посочи. Джекс, гледайки уплашено голата електрорелса под себе си, се заизмъква към десния буфер, а после скочи, но недостатъчно далеч и десният му крак закачи върха на втората водеща релса. Светна синя светлина, чу се пукот и писъкът на Джекс. Той падна на чакъла в средата между релсите, после се килна настрани, а главата му се удари в по-далечната релса с тъп звук, след което остана неподвижен.

В светлината на фенера на дежурния Грейс видя левия му крак да стърчи под странен ъгъл и за миг го помисли за мъртъв. Във въздуха се носеше остра миризма на изгоряло.

— Хей! — изкрещя дежурният паникьосано. — Идва влак! Този в девет и петдесет!

Грейс чу как релсите запяха като камертон.

— Това е бързият! От „Виктория“! Експресът! О, Боже! — дежурният трепереше толкова силно, че едва удържаше лъча на фенера върху Джекс, който се беше хванал с ръце за релсата в опит да се изтегли напред.

Грейс прекрачи през водещата електрорелса върху несигурния чакъл от другата страна. Това копеле му трябваше живо.

Изведнъж Джекс се опита да стане, но веднага падна напред, виейки от болка, а по лицето му потече кръв.

— Не! — изкрещя дежурният на Грейс. — Не можете да пресечете… не и тук!

Грейс чуваше звука на приближаващия влак. Без да обръща внимание на дежурния, той прехвърли и втория си крак и спря в пространството между двата чифта релси, загледан наляво. В светлините на експресния влак, който изскочи от мрака право срещу него. Деляха ги секунди.

От другата страна пред другата линия имаше място. Беше достатъчно, реши той бързо и прескочи втората електрорелса. Докопа почти стопената обувка с тежка подметка на счупения крак на Джекс, това, което беше най-близо до него, и го дръпна с всичка сила. Светлините го заслепиха. Той чу как писъкът на болка на Джекс надви свирката на влака. Усети как земята вибрира и релсите пеят оглушително. Връхлетя го вятър. Затегли отново човека, без да обръща внимание на виковете от болка, крясъците на дежурния, рева и свирката на влака, и залитна назад, теглейки мъртвата тежест с колкото сили имаше през последната релса върху неравната земя.

После, изгубил равновесие, падна настрани върху релсите, с лице на сантиметри от тях. И чу ужасен човешки писък.

Влакът изтрещя покрай тях, въздушните вихри повлякоха дрехите и косата му, а тракането на колелата го оглуши.

Последен въздушен порив. После — тишина.

Нещо топло и лепкаво пръскаше в лицето му.