Недостатъчно мъртъв

77

Грейс вкара своята алфа ромео на паркинга пред Кралската болница на графство Съсекс, където беше дошъл да посети своя ранена служителка, и тръгна да търси място за паркиране. После търпеливо изчака една възрастна дама да отключи вратата на малкия си нисан микра, да се качи, да си закопчае колана, да пъхне контактния ключ в ключалката, да си оправи огледалото за обратно виждане, да включи двигателя, да се сети какво е предназначението на волана, да си спомни къде са скоростите и най-сетне да намери задната. След което изхвърча със скоростта на торпедо, като се размина на сантиметри с неговата кола. Той паркира на освободеното от нея място и изключи двигателя.

Беше около два и половина и коремът му куркаше, напомняйки, че трябва да хапне нещо, макар че нямаше апетит. Посещенията в моргата не будеха у него желание да се храни, а мрачната татуировка на гърба на Софи Харингтън все още бе ярко запечатана в съзнанието му, озадачаваща и тревожна.

Какво, по дяволите, значеше това? Предполагаше, че „я“, се отнасяше за жертвата, Софи Харингтън. Но кой беше неизвестният обичащ? Гаджето ли й?

Телефонът му иззвъня. Обаждаше се Ким Мърфи, която го информира за развоя на разследванията за деня до момента. Най-важната новина беше, че лабораторията в Хънтингтън бе потвърдила, че ще получат резултатите от ДНК тестовете късно следобед. Докато приключваше разговора, телефонът му съобщи за изчакващ разговор. Беше главен инспектор Дуйган, който също се обаждаше, за да докладва докъде са стигнали нещата по случая със Софи Харингтън и гласът му звучеше доволно.

— Една възрастна госпожа, която живее отсреща, се обадила на охраняващия полицай преди около час. Казала, че забелязала мъж, който се държал странно на улицата пред сградата, в която живеела Софи Харингтън, някъде към осем часа в петък вечерта. Носел червена пластмасова торбичка и ветроустойчиво яке с качулка. Дори и така, изглежда, го е огледала добре.

— Успяла ли е да опише лицето му?

— Пратихме човек, който да я разпита. Но онова, което ни каза досега, отговаря на описанието на Бишоп, в смисъл на ръст и телесна конструкция. И правилно ли съм запомнил от доклада за времевата възстановка, че той няма алиби за това къде е бил по същото време?

— Така е. Би ли могла да го разпознае сред няколко други?

— Това е задача номер едно.

Грейс попита Дуйган дали са разбрали имала ли е Софи Харингтън приятел. Старши следователят отговори, че все още нямат информация, но скоро щели да разпитат нейна приятелка, която съобщила за изчезването й.

Когато колегата му приключи, Грейс провери електронната си поща по своя блекбъри, но нямаше нищо свързано с двете разследвания. Пъхна устройството в калъфа му на колана си и се замисли. Новините от Дуйган бяха наистина много добри. Ако тази жена можеше с положителност да идентифицира Бишоп, това щеше да означава ново значително доказателство срещу него.

Коремът му изкурка отново. През отворения покрив биеше свирепа слънчева светлина и той го затвори, благодарен за краткотрайната сянка. После взе сандвича с бекон и яйце, който си беше купил от една попътна бензиностанция, и разкъса целофана.

Първата хапка му напомни за картон с вкус на бекон. Дъвчейки бавно и без ентусиазъм, Грейс взе последния брой на „Аргъс“, който беше купил заедно със сандвича, и се загледа в заглавието с големи букви на първа страница, смаян от бързината и честотата, с която вестникарите публикуваха материалите си. Все някога трябваше да се добере до вътрешния източник на Спинела. Но в момента това беше последната задача в списъка му от приоритети.

Имаше изключително привлекателна снимка до раменете на Софи Харингтън, по тениска и с простичко мънистено герданче, с развята дълга кестенява коса под слънчевите лъчи. Усмихваше се ослепително на камерата или на човека зад нея.

После прочете статията с автор Кевин Спинела, която продължаваше на втора и трета страници. Беше гарнирана добре с редица светски снимки на Кати Бишоп, както и с думите на покрусените от скръб родители на Софи Харингтън и на най-добрата й приятелка, които очакваше да намери. И една негова малка снимка, която вестникът винаги публикуваше.

Беше типичен материал на Спинела, сензационен репортаж, предназначен да създаде възможно най-голяма паника в града и да увеличи тиража на вестника през следващите дни, както и да разкраси автобиографията на Спинела и да допринесе за несъмнените амбиции на този мазник да се вреди в някой национален вестник. Грейс смяташе, че не може да вини нито него, нито редактора му — сигурно и самият той би правил същото в подобно положение. Независимо от това, умишлено неверните цитати като „Командващият полицейската дивизия на Брайтън главен следовател Кен Брикхил посъветва всички жени в град Брайтън и Хоув да си заключват вратите“ не помагаха никак на ситуацията.

Целта на старателно подготвяните пресконференции като тазсутрешната беше донякъде да информират обществеността за извършените престъпления, с надеждата да се получат улики. Но раздухването на страховете като това само задръстваше полицейските телефонни централи със стотици обаждания от изплашени жени.

Грейс изяде колкото можа от сандвича, пийна топла диетична кола, после излезе от колата и хвърли остатъците от обяда си в една кофа за боклук. Почтено си купи стикер за платен престой и го залепи на ветровото стъкло. После тръгна към панелната будка за цветя на болницата и избра малък букет. Премина покрай дългата фасада на сградата, част от която беше боядисана в бяло, друга в кремаво и трета в сиво, и влезе под голямата пластмасова козирка, покрай една линейка с огледален надпис в зелено на капака.

Рой мразеше това място. Фактът, че болницата на Брайтън и Хоув беше такава отвратителна, запусната дупка, предизвикваше у него гняв и възмущение. Колкото и помпозно да беше името й и внушителен комплексът от сгради — като сигурно някои отделения, като например сърдечното, бяха от световна класа, — в общи линии един среден медицински център от импровизирани бараки в Третия свят би засрамил тази болница.

Някъде беше чел, че по време на Втората световна война за пръв път в историята повече войници умирали не от причинените им рани, а от инфекциите по болниците, докато ги лекували там. Половината жители на Брайтън и Хоув изпадаха в ужас, ако трябваше да дойдат тук, защото според слуховете имаше повече вероятност човек да умре от някаква зараза, която ще пипне в болницата, отколкото от болестта, която го е докарала там.

И това не беше по вина на медицинския персонал — предимно качествени хора, които се скъсваха от работа — беше видял това неведнъж със собствените си очи. Грейс обвиняваше управата и правителството, чиято политика позволяваше здравните стандарти да паднат толкова ниско.

Мина покрай магазин за подаръци и закусвалня на веригата „Нуово“, аранжирана с кретон, която като че ли беше не в болница, а в крайпътен сервиз, даде път на възрастна болна жена с отсъстващо изражение на лицето по халат, която се спускаше по наклонения бетон право към него.

А после гневът му се засили още повече, когато се приближи до празната рецепция и видя надпис до аранжимент от изкуствени цветя.

За щастие Елинор беше успяла да намери младата полицайка — бяха я преместили от ортопедичното отделение преди няколко дни в едно друго, наречено „Чичестър“. От списъка на стената научи, че се намира на третия етаж в това крило.

Изкачи се по спирална стълба, чиито стени бяха украсени с ведър стенопис, извървя покрит със син линолеум коридор до още две стълбищни площадки с дървени перила и спря в запуснат, мръсен коридор. Млада сестра от азиатски произход със синя престилка и черни панталони се приближи до него. Носеше се слаба миризма на картофено пюре и зеле като от училищен стол.

— Търся отделение „Чичестър“ — каза той.

— Вървете направо — посочи тя.

Грейс мина покрай редица кислородни бутилки, през врата със стъклен прозорец, облепен с предупреждения, и влезе в отделение с петнайсетина легла. Миризмата на училищен стол беше още по-силна тук, оцветена допълнително със слаб кисел дъх на урина и дезинфекциращ препарат. На пода имаше стар линолеум и стените бяха мръсни. Прозорците бяха отворени широко към друго отделение на болницата и отдушник, от който се вдигаше пара. Около някои легла бяха дръпнати ужасни завеси.

Приличаше на смесено отделение за престарели пациенти и умствено болни. Грейс се загледа за миг в дребна старица с коса като памук с цвета на хлътналите й страни, която спеше с широко отворена беззъба уста. Бяха включени няколко телевизора. Един младеж на друго легло си говореше високо сам. Друга старица в далечния край на помещението крещеше нещо гръмко и непонятно, без да го адресира към никого. В леглото точно от дясната му страна спеше дълбоко съсухрен старец, небръснат, изритал завивките си, с две празни бутилки от кока-кола на масичката, качена върху леглото му. Беше облечен в раирана пижама с развързано долнище, от което ясно се виждаше мекият му пенис, гушнат в двата тестикула.

А на следващото легло, заобиколено с прашна апаратура, за свой ужас видя жената, при която беше дошъл. И сега вече, бръкнал в джоба, за да извади мобилния си телефон, профучавайки покрай оживената сестринска стая, кръвта му наистина завря.

Една от любимите му млади служителки, детектив Ема-Джейн Баутуд, беше ранена тежко при опит да спре микробус в същата операция, в която простреляха Глен Брансън. Микробусът я беше притиснал в паркирана кола и тя получи масивни вътрешни наранявания, както и многобройни счупвания. Двайсет и пет годишната жена беше в кома и на животоподдържаща апаратура повече от седмица, а когато дойде на себе си, лекарите се опасяваха, че може би никога няма да проходи. През последните седмици обаче беше отбелязала невероятно подобрение, можеше да става сама и вече развълнувано говореше как щяла да се върне на работа.

Грейс наистина я харесваше. Беше страхотен детектив и той смяташе, че има голямо бъдеще в полицията. Но в момента, докато я гледаше как лежи там, с бледа усмивка, му приличаше повече на изгубено и объркано дете. Винаги слабичка, сега изглеждаше изпита в широката болнична нощница, а оранжевият жетон почти се изхлузваше от китката й. Русата й коса, изгубила блясъка си и заприличала на суха слама, беше вдигната небрежно, с няколко паднали кичура. На масичката до леглото й имаше купчина картички, цветя и плодове.

Очите й му казаха всичко, преди да изрекат и дума, и нещо в него се прекърши.

— Как си? — попита я той, като й протегна цветята.

— Никога не съм била по-добре! — отговори му тя с усилие да изглежда бодра заради него. — Казах вчера на баща си, че ще го бия на тенис преди края на лятото. И ще ти кажа, че няма да е трудно. Той е слаб играч!

Грейс се ухили, а после попита внимателно:

— Какво, по дяволите, правиш в това отделение?

Тя сви рамене.

— Преместиха ме тук преди три дни. Казаха, че им трябвало леглото в другото отделение.

— Така ли, да им се не види.

Грейс отстъпи назад и огледа отделението за свободна сестра, после се доближи до младичка сестра от азиатски произход, която сменяше една подлога.

— Извинете — каза, — търся някого, който отговаря за отделението.

Момичето се обърна и посочи притеснена на вид сестра на около четирийсет години, с вдигната коса и педантично лице зад големи очила, която влезе в отделението с клипборд в ръка.

С няколко бързи, решителни крачки Грейс й пресече пътя. На значката, закачена на синята й престилка, пишеше: „АНЖЕЛА МОРИС. НАЧАЛНИК ОТДЕЛЕНИЕ.“

— Извинете — каза той, — може ли да разменим няколко думи?

— Съжалявам — отговори тя с крехък, определено враждебен и високомерен глас. — В момента имам работа.

— Е, освен това имате и друга работа — каза той, разгневен, като извади полицейската си значка и я тикна в лицето й.

Тя го погледна стреснато.

— Какво… за какво става дума? — гласът й изведнъж се понижи с няколко децибела.

Грейс посочи към Ема-Джейн.

— Имате точно пет минути, за да преместите тази млада жена от тази вмирисана адска дупка или в самостоятелна стая, или в женска стая. Разбрахте ли ме?

Възвърнала високомерието си, отговорничката на отделението каза:

— Защо не се опитате да вникнете в проблемите, с които се сблъскваме в тази болница, старши детектив?

Повишавайки глас почти до крясък, Грейс извика:

— Тази млада жена е героиня. Беше ранена, докато извършваше акт на храброст при изпълнение на задълженията си. Помогна да се спаси градът от едно чудовище, което сега е зад решетките и очаква съд, и да спаси живота на двама невинни. Тя едва не пожертва живота си! И наградата й е да я преместите в смесена гериатрична стая, до мъж, чийто пенис виси отвън! Няма да прекара нито час повече в това отделение. Разбрахте ли ме?

Оглеждайки се нервно, сестрата каза:

— Ще видя какво мога да направя по-късно.

Повишавайки още повече глас, Грейс кресна:

— Струва ми се, че не чухте какво ви казах. В случая няма по-късно. Ще го направите незабавно. Защото аз ще остана тук, докато я преместите в стая, която ми харесва. — После вдигна телефона и го показа на жената. — Ако не искате да изпратя по електронната поща снимките, които току-що направих на брайтънската героиня, детектив Баутуд, лишена от всякакво достойнство от вас, жестоки некадърници такива, в „Аргъс“ и във всеки друг проклет вестник в страната, ще го направите незабавно.

— Тук не е разрешено да се използват мобилни телефони. И нямате право да правите снимки.

— А вие нямате право да се отнасяте така с мой служител. Намерете ми управителя на болницата. ВЕДНАГА!