Недостатъчно мъртъв

78

Трийсет минути по-късно Ема-Джейн Баутуд беше извозена по мрежа от коридори в много по-модерно крило на болницата.

Грейс изчака, докато настаниха младата детективка в слънчева самостоятелна стая с изглед над покривите към Ламанша, после й връчи цветята и си тръгна, след като получи обещание по телефона от Господин Важна Клечка от кулата му от слонова кост, че тя ще остане в тази стая, докато не я изпишат.

Следвайки дадените му указания как да стигне до главния вход, той се спря до един асансьор и натисна копчето. След като чака продължително и вече беше почти готов да се откаже и да слезе пеша, вратите изведнъж се отвориха. Той влезе и кимна на изморен на вид млад индиец, който похапваше някакъв високоенергиен десерт.

Облечен в зелен панталон и туника, със стетоскоп, провесен на врата, човекът носеше бадж, на който пишеше „Д-р Радж Сингх, злополуки и неотложна помощ“. Вратите се затвориха и Грейс усети задушаваща жега, беше като в пещ. Забеляза, че лекарят го разглежда с любопитство.

— Горещ ден — каза Грейс учтиво.

— Да, малко по-горещ, отколкото трябва — отговори мъжът на изискан английски, а после се намръщи. — Извинявайте, че ви питам, но ми изглеждате познат. Познаваме ли се?

Грейс винаги е имал добра зрителна памет… понякога почти фотографска. Но този мъж не му напомняше за никого.

— Едва ли — отговори той.

Асансьорът спря и Грейс излезе. Лекарят го последва.

— Вашата снимка ли беше в днешния брой на „Аргъс“?

Грейс кимна.

— Това обяснява всичко! Четях го допреди няколко минути. Всъщност си мислех да се свържа с вашия екип за разследване.

Грейс бързаше да се върне в офиса и слушаше д-р Сингх с половин ухо.

— Така ли?

— Вижте, може би няма значение, но във вестника пишеше, че молите хората да бъдат наблюдателни и да ви съобщават за всичко подозрително, нали?

— Да.

— Е, задължен съм да спазвам поверителността на информацията за пациентите, но вчера тук видях един мъж, който наистина ме накара да се почувствам неприятно.

— В какъв смисъл?

Лекарят огледа празния коридор, погледна строго противопожарния маркуч, а после се обърна, за да види дали вратите на асансьора са се затворили.

— Ами поведението му беше много странно. Например разкрещя се на служителката на рецепцията.

В това няма нищо странно, помисли си Грейс. Беше сигурен, че тук на много хора им крещяха редовно, и то основателно.

— Когато го видях — продължи лекарят, — изглеждаше превъзбуден. Не ме разбирайте погрешно, виждал съм много хора с психиатрични проблеми, но този мъж изглеждаше в състояние на извънредна възбуда по някакъв повод.

— Какво беше нараняването му?

— Ето това е въпросът. Беше инфектирана рана на ръката.

Изведнъж вниманието на Грейс се изостри.

— От какво?

— Ами той каза, че я притиснал с вратата, но на мен не ми изглеждаше така.

— Притиснал я с вратата ли? — попита Грейс, мислейки трескаво за обяснението на Бишоп за раната му… че се бил ударил, когато влизал в таксито.

— Да.

— А на какво ви заприлича на вас?

— Ухапване. Бих казал възможно ухапване от човешки зъби. Имаше следи от двете страни на ръката… на китката, а после от долната страна, точно под палеца.

— Ако я е затиснал с врата или с капака на мотора, ще има следи и от двете страни.

— Да, но не извити — отговори докторът. — Бяха в полукръг отгоре и отдолу, като от уста. И пробивните ранички бяха с различна дълбочина, приличаха на зъби.

— Какво ви кара да мислите, че са били от човек? Не могат ли да са от животно? От голямо куче?

Докторът се изчерви.

— Запален съм по криминалната литература… когато имам време, обичам да чета романи за криминологични разследвания… и гледам програми като „Отдел убийства“ по телевизията — телефонът му иззвъня. Той млъкна за миг, а после продължи: — Има и друго нещо, до което стигнах в случая — отново помълча, опитвайки се притеснено да прочете съобщението на дисплея. — Ако ухапването беше от куче, защо ще го крие? Ако ухапването е от човек, получено при нападение, мога, разбира се, да разбера защо премълчава. После, когато видях ужасните новини за убитата млада жена, пресметнах колко прави две и две.

Грейс се усмихна.

— Мисля, че от вас ще излезе добър детектив! Но тези две и две не са лесна работа — отговори. — Можете ли да ми опишете този човек?

— Да. Висок около метър и осемдесет, много слаб, с доста дълга кестенява коса, тъмни очила и голяма брада. Беше доста трудно да се разгледа лицето му. Носеше синьо памучно сако, кремава риза, джинси и маратонки. Изглеждаше леко мърляв.

Грейс изпита разочарование; това изобщо не приличаше на Бишоп, освен ако си беше дал труд да се дегизира, което не беше изключено.

— Ще го познаете ли, ако го видите отново?

— Абсолютно!

— Дали този мъж ще е заснет на някоя от наблюдателните ви камери?

— Имаме една в „Злополуки и неотложна помощ“, със сигурност ще го има на нея.

Грейс му благодари, записа си името и телефонните му номера, после тръгна да търси мониторинговата зала за наблюдателните камери, като попътно измъкна блекбърито и провери електронните си съобщения.

Имаше едно от Дик Поуп в отговор на това, което Грейс му беше изпратил тази сутрин със снимките, направени в Мюнхен. Той спря като закован.