Недостатъчно мъртъв

116

Брансън намери малка сребриста „Нокия“ с ваучерно зареждане, скрита под матрака на Норман Джекс, и я занесе на Грейс, който гледаше тревожно часовника си. Вече беше почти девет вечерта и той все повече се безпокоеше за Клео, останала сама в къщата си въпреки относителната сигурност на портите на комплекса.

— Сложи го в плик — каза той разсеяно, като си помисли, че трябва да изпрати патрулна кола да провери как е Клео.

Беше минал около три четвърти час, откакто Ник Никол се обади в залата за произшествия, като помоли да напишат заповед за претърсване на гаражите на Норман Джекс и да я занесат на същия магистрат, който беше подписал първата за тук. Трябваше им не повече от десет минути да напишат проклетото нещо, петнайсет минути да идат до дома на магистрата и после следваха десет секунди формално подписване. Като прибави още петнайсет минути, за да стигнат дотук. Добре де, знаеше че в нетърпението си не отчиташе никакви забавяния, задръствания, каквото и да било, но не го беше грижа. Страхуваше се за Клео. Един злодей беше на свобода. Човекът, когото смяташе, че е тикнал на сигурно място в затвора в Луис.

Човек, извършил смразяваща кръвта гавра с една жена, каквато Грейс не беше виждал досега.

ЗАЩОТО Я ОБИЧАШ.

Точно когато Брансън затваряше плика, той изведнъж се сети за предположенията, изказани от Норман Потинг, за мобилния телефон.

— Всъщност почакай, Глен. Дай да го видя.

Съгласно последните инструкции всички конфискувани телефони трябваше веднага да се предадат, без да се пипат, на телекомуникационния отдел в Съсекс Хаус. В момента обаче нямаше време да се мисли за такива нововъведения, изфабрикувани от някой идиот, който никога през живота си не беше стъпвал в реалния свят.

Грейс сложи ръкавици и взе телефона. Включи го и изпита облекчение, когато не му поиска пин код. После се опита да съобрази какво да натисне, докато накрая се отказа и го даде на Брансън.

— Ти си техничарят — каза. — Можеш ли да намериш списъка на номерата, на които се е обаждал наскоро?

Брансън натисна един-два клавиша и след няколко секунди показа на Грейс дисплея.

— Обаждал се е само на три места оттук.

— Само на три ли?

— Ъ-хъ. Познах един от номерата.

— И кой е той?

— Такситата „Стриймлайн“ на Хоув — 202020.

Грейс записа и другите два, после се обади на справки. Единият беше на „Хотел дю Вен“. Вторият — на хотел „Ландсдаун Плейс“.

— Май Бишоп ни е казал истината — промълви Грейс замислено.

В това време един от криминолозите на местопрестъплението, който ги придружаваше в апартамента, го повика:

— Старши детектив, мисля, че трябва да видите това.

Беше килер за метли до входа на кухнята. Но очевидно там отдавна никой не държеше метли. Грейс гледаше смаяно. Беше миниатюрен контролен център. С десет малки телевизионни монитора по стените, всичките изключени, конзола с малък въртящ се стол пред нея и нещо като купчина записващи устройства.

— Какво, по дяволите, е това? Част от системата му за сигурност ли? — попита Грейс.

— Той има три изхода… не разбирам защо са му десет монитора, сър — каза криминологът. — И няма камери вътре или вън… проверих.

В този момент в стаята влезе Алфонсо Дзафероне с подписаната заповед за обиск на гаражите на Норман Джекс.

Десет минути по-късно Грейс и Брансън стояха пред редица малки жилища, преустроени от бивши конюшни и закътани зад широка озеленена улица с жилищни сгради, с големи отделни или строени на калкан викториански вили. Сред тях имаше няколко малки магазинчета — ремонтни работилнички на коли, дизайнерско студио и софтуерна компания — всичките вече затворени, — а след това редица гаражни клетки. Според документа, който бяха намерили, Норман Джекс държеше под наем номер 11 и 12. На боядисаните в синьо врати на двата гаража висяха тежки катинари.

Горилата от местния екип за подкрепление, който беше разбил вратата на апартамента, и още четирима негови членове бяха в готовност. Вече беше почти тъмно. На мястото цареше призрачна тишина. Грейс ги инструктира, щом отворят вратата, никой да не влиза, ако помещението е празно, което беше много вероятно, за да се запази за криминолозите.

След няколко мига жълтият таран се блъсна в центъра на вратата, като разцепи на трески дървото около ключалката и запрати катинара заедно с назъбено парче дърво на пода. Няколко фенерчета светнаха едновременно, едното от които беше на Грейс.

Вътрешността, запълнена почти изцяло от някакъв автомобил под специално ушито покривало, беше тиха и празна. Миришеше на машинно масло и кожа. В другия край на пода светнаха две червени точки и после угаснаха. Вероятно мишка или плъх, помисли си Грейс, като даде знак на другите да изчакат и влезе сам да потърси ключа на лампата. Намери го и на тавана светнаха две изненадващо ярки крушки.

Най-отзад в помещението имаше работен тезгях, върху който стоеше машинка, каквато беше виждал в ключарските работилници. Зад нея на стената висяха заготовки за ключове, подредени старателно по размери. По всички други стени висяха инструменти, пак спретнато подредени на групи. Всичко беше абсолютно чисто. Твърде чисто. Приличаше повече на изложбен щанд, отколкото на гараж.

На пода имаше малък, много стар куфар. Грейс щракна ключалките. Беше пълен със стари жълтеникави папки, фирмени документи, писма, а най-отдолу откри син ученически дневник от 1976 година. Той затвори куфара — по-късно криминолозите щяха да го прегледат обстойно.

После с помощта на Брансън махна покривалото от колата и откри лъскав 3.8 ягуар седан Mk II от 1962 година, млечнобял. Беше в такова безупречно състояние, че изглеждаше съвсем нов въпреки годините си. Като че ли го бяха докарали тук право от фабриката, без дори да се изцапа по пътя.

— Прекрасен е! — каза Брансън с възхищение. — Трябва да си вземеш един такъв, старче. Тогава ще приличаш на оня детектив по телевизията… инспектор Море.

— Благодаря — каза Грейс и отвори багажника. Беше празен и изглеждаше също толкова нов, колкото колата отвън. Затвори го отново, после отиде в задната част на гаража и погледна машината за нарязване на ключове.

— Защо му е на някой да си купува такава машина?

— За да си прави ключове — предположи Брансън, без да му помогне със забележката си.

— Чии ключове?

— Ключове за някъде, където иска да влезе.

Грейс помоли полицаите от местния екип за подкрепление да насочат вниманието си към другия гараж.

Когато вратата се разцепи на трески, първото нещо, което осветиха фенерчетата, бяха чифт автомобилни номера, подпрени на вратата. Той отиде право при тях и коленичи. На всеки пишеше LJ 04 NWS.

Това беше номерът на бентлито на Брайън Бишоп.

Вероятно беше и номерът, сниман от камерите за разпознаване на автомобилни номера край „Гатуик“ в четвъртък през нощта.

Грейс светна лампите вътре. И този гараж беше безупречно чист, както и съседният. В центъра на пода имаше хидравличен крик, който можеше да вдигне цяла кола. Други инструменти бяха подредени спретнато по стените. А когато отиде в дъното и видя какво имаше на тезгяха, спря като закован. Беше автомобилен наръчник за MG TF 160. Колата на Клео.

— Мисля, че уцелихме в десетката — каза той мрачно на Брансън. После извади мобилния си телефон и се обади на домашния на Клео. Очакваше да му отговори след няколко позвънявания, както обикновено. Вместо това телефонът продължи да звъни, четири, шест, осем пъти. Десет.

Което беше странно, защото телефонният й секретар беше настроен да се включва след четвъртото позвъняване. Защо не се включваше? Обади се на мобилния й телефон. Последваха осем позвънявания и препращане към гласова поща.

Нещо не беше наред. Щеше да й остави няколко минути, в случай че е в тоалетната или в банята, реши той, после ще опита отново. Насочи отново вниманието си към наръчника за мориса.

На няколко места имаше отбелязани страници с жълти лепящи се листчета. Едното беше в раздела за централното заключване. Другото — в раздела за инжектиране на бензин. Той отново се обади на домашния телефон на Клео. После пак опита с мобилния. Осем позвънявания и препращане към гласова поща. Остави съобщение, като я молеше веднага да му позвъни, а тревогата му растеше с всяка секунда.

— И ти ли си мислиш, каквото си мисля аз? — каза Брансън.

— Какво?

— Че сме окошарили не когото трябва?

— Прилича на нещо такова.

— Аз обаче не разбирам. Ти си се срещнал с родителите на близнака на Бишоп. Каза, че били искрени хора, нали?

— Двойка тъжни старци, изглеждаха достатъчно искрени, да.

— И приемният им син… близнакът на Бишоп… казали са ти, че е мъртъв, нали?

— Да.

— Съобщили са ти номера на парцела в гробищата, нали?

Грейс кимна.

— Тогава как ще шари наоколо, след като е мъртъв? С призрак ли си имаме работа или що? Искам да кажа, че това е твоя територия, свръхестественото? Мислиш ли, че си имаме работа с дух? С неспокойна душа?

— Не съм чувал за дух, който да има еякулация — каза Грейс. — Или пък да кара коли. Или да татуира хората с бормашина. Или пък да отива в болнично отделение за злополуки и неотложна помощ с рана на ръката.

— Мъртъвците също не правят такива неща — каза Брансън. — Нали?

— Поне аз не съм виждал.

— Тогава как този го прави?

След като поразмисли малко, Грейс отговори:

— Защото е недостатъчно мъртъв.