Недостатъчно мъртъв

28

Брайън Бишоп седеше на ръба на голямото легло, обгърнал брадичка с длани, и гледаше телевизия в хотелската си стая. До него на подноса чашата с чай отдавна беше изстинала, а двете бисквити в целофанови опаковки стояха недокоснати. Беше изключил климатика, защото беше твърде студено, а сега, все още с дрехите си за голф под сакото, го обливаше пот.

Отвън, въпреки стъклопакета, чуваше воя на сирена, слабото мърморене на двигателя на някакъв камион, подновяващото се „пиу-пиу-пиу“ на автомобилна аларма. Свят, от който се чувстваше абсолютно откъснат, докато гледаше своята къща… дома си… по проклетата „Скай Нюз“. Усещането беше напълно сюрреалистично. Като че ли той самият се беше превърнал в непознат в собствения си живот. И не само в непознат. В парий.

Беше изпитал нещо подобно и преди, по време на раздялата, а после и на развода му с Зоуи, когато децата му Карли и Макс бяха взели нейната страна, след като тя успешно ги беше настроила срещу него, и отказваха да говорят с него почти две години.

Обичан от камерите новинар със съвършена прическа и страхотни зъби стоеше пред къщата, пред синьо-бялата лента с надпис „Полиция — Местопрестъпление — Не преминавай“ и размахваше микрофон. „Днес следобед беше извършена аутопсия. Ще се върнем към темата в новините в седем часа. Аз съм Дейвид Уилтшър, «Скай Нюз».“

Брайън се чувстваше напълно и окончателно объркан.

Мобилният му телефон иззвъня. Тъй като не позна номера, той го остави да звъни. Почти всяко обаждане днес следобед беше от пресата или от медиите, които, както предполагаше той, се бяха добрали до номера на мобилния му телефон от уебстраницата на компанията му. Интересното беше, че освен Софи му се бяха обадили само двама приятели — Глен Мишон и Иън Стийл; беше се обадил и бизнес партньорът му Саймън Уолтън. Саймън прозвуча истински разтревожен за него, попита го има ли нещо, което може да направи, и да не се притеснява за бизнеса, че той щял да се погрижи за всичко, докогато Брайън има нужда.

Брайън разговаря няколко пъти с родителите на Кати, които бяха в Аликанте, Испания, където бащата на Кати разгръщаше поредното си — почти със сигурност обречено — бизнес начинание. Те щяха да се върнат със самолет утре сутринта.

Чудеше се дали да се обади на адвоката си, но защо? Не беше виновен за нищо. Просто не знаеше какво да прави, затова седеше тук неподвижен и хипнотизиран, зяпайки екрана, възприемайки разсеяно групата полицейски коли, които бяха задръстили автомобилната му алея и бяха паркирани отвън на улицата. Покрай къщата преминаваше непрекъснат поток от коли, чиито шофьори и пътници до един извиваха врат, за да гледат. Имаше работа за вършене. Телефонни разговори, електронни съобщения. Купища, по дяволите, но в този миг Брайън не беше в състояние да функционира.

Той се изправи нервно и известно време крачи из стаята, после влезе в блестящата от чистота баня, огледа кърпите, повдигна седалката на тоалетната с желание да се изпикае. Нищо не се получи. Загледа се в лицето си в огледалото над умивалника. После погледът му беше привлечен от редица тоалетни принадлежности. Малки, имитиращи мрамор, пластмасови шишенца с шампоан, балсам, душ гел и балсам за тяло. Размести ги, докато не ги подреди на еднакво разстояние едно от друго, после не хареса разположението им на етажерката и ги премести няколко сантиметра вдясно, като отново старателно се увери, че са на еднакво разстояние едно от друго.

Това го накара да се почувства по-добре.

В десет часа тази сутрин се чувстваше добре, доволен, наслаждаваше се на невероятното лятно време. Играеше една от най-добрите игри на голф в живота си, в един от най-красивите дни от годината. Сега, някакви си осем и половина часа по-късно, животът му беше развалина. Кати беше мъртва.

Миличката, миличката, миличката му Кати.

А полицията съвсем явно го подозираше, че е замесен.

Божичко.

Току-що беше прекарал по-голямата част от следобеда с две полицайки, които казаха, че работели като служителки за връзка със семействата, но той се почувства изморен от въпросите им и имаше нужда от тази почивка.

А после сладката Софи… за какво ставаше дума? Какво, по дяволите, искаше да каже, като твърдеше, че били прекарали нощта заедно? Не бяха. Нямаше начин. Абсолютно никакъв начин.

Истина е, че я харесваше. Но връзка? Невъзможно. Бившата му жена, Зоуи, имаше връзка. Той откри, че го беше мамила цели три години, и когато разбра, болката беше почти непоносима. Не можеше да причини такова нещо на никого. А напоследък усещаше, че нещата не вървят както трябва между него и Кати и полагаше голямо усилие да оправи отношенията им, или поне така си мислеше.

Харесваше му да флиртува със Софи. Наслаждаваше се на компанията й. По дяволите, ласкаеше се да има момиче на двайсет и няколко години, което е откачило по него. Но само дотам. Макар че, както разбираше, май я беше насърчил твърде много. Не знаеше какво точно го беше накарало да я покани на обяд, след като седяха един до друг на някаква конференция за данъчни облекчения за филмови инвестиции. Всички сигнали за опасност бяха налице, но той продължи напред. Срещнаха се няколко пъти. Разменяха електронни съобщения по няколко пъти на ден… и нейните напоследък ставаха все по-неприлични. И истината е, че той се беше сещал няколко пъти за нея по време на… все по-рядкото си напоследък… любене с Кати.

Но никога не беше спал с нея. По дяволите, дори не беше я целунал по устата.

Не беше ли?

Дали пък не вършеше разни неща, които не помнеше? Имаше хора, които вършеха разни неща, без да съзнават това. Стресът можеше да причини умствени проблеми, да накара мозъка да функционира по странни начини, а той напоследък беше под голям стрес с тези тревоги за бизнеса си и за Кати.

Компанията му „Интърнешънъл Ростеринг Солушънс“, която бе основал преди девет години, процъфтяваше… може би твърде много. Всяка сутрин трябваше да иде в офиса си само за да разчисти електронните съобщения от предния ден — до двеста на брой, — а после го заливаше следващата партида. В момента компанията откриваше още офиси по света — напоследък в Ню Йорк, Лос Анджелис, Токио, Сидни, Дубай и Куала Лумпур — комуникациите надхвърляха двадесет и седем часа в денонощието. Беше назначил доста нови хора, разбира се, но никак не му се отдаваше да възлага нещата на другите. Така че все по-често оставаше да работи в офиса до късно вечерта, а след като се прибере, пак да работи след вечеря… също и през съботите и неделите, за неудоволствие на Кати.

Освен това усещаше, че не всичко е наред в брака им. Въпреки интереса си към благотворителните начинания и ротарианския клуб Кати негодуваше, че все повече време прекарва сама. Той се опита да й каже, че няма винаги да работи толкова — след някоя и друга година можеха да продадат част от акциите на компанията или изобщо да я продадат за достатъчно пари и да не трябва никога повече да работят. Тогава тя му припомни, че е казвал същото преди две години.

Съвсем наскоро, и то много сърдито, му беше казала, че Брайън винаги ще си остане работохолик, защото всъщност няма други интереси извън бизнеса си. Той се опита да парира неубедително, че бебчето му — възстановеният от него с любов ягуар от 1962 г. — представлява такъв интерес. Докато тя не му отвърна язвително, че не си спомня кога го е изкарвал от гаража за последен път. И той беше принуден да признае пред самия себе си, че и той не си спомняше.

Спомняше си, че когато се разпадаше бракът му със Зоуи, когато беше почти пред срив, лекарят му предложи да постъпи за няколко седмици в психиатрична клиника. Той отхвърли това и някак си преживя всичко. Но сега изпитваше същото чувство на потиснатост и от време на време на объркване, както тогава. И долавяше от Кати същото лошо излъчване, каквото бе долавял от Зоуи, преди да открие, че тя му изневерява. Може би само си въобразяваше.

Може би разсъдъкът му точно сега не работеше както трябва.