Недостатъчно мъртъв

111

Грейс караше алфата си нагоре по улицата, покрай АСДА и „Бритиш Буксторс“, и вече почти беше стигнал завоя към Съсекс Хаус, когато му се обади детектив полицай Памела Бъкли. Той спря.

— Не съм сигурна дали новината е добра или лоша, детектив следовател — каза тя. — Прегледах телефонния указател и избирателните списъци. Няма никакво семейство Трипуел в Брайтън и Хоув. Направих по-широко проучване. Има едно в Хорсхем, две в Саутхемптън, едно в Дувър и едно в Гилдфорд. Това в Гилдфорд отговаря на имената, които ми дадохте — Дерек и Джоан.

— Дай ми адреса им — той го записа, „Спенсър Авеню“ №18. — Можеш ли да ме упътиш малко?

Системата на движението в центъра на Гилдфорд беше измислена от дрогиран с халюциногенни гъби примат, който се беше опитал да прекопира върху асфалта лабиринта от Хемптън Корт55. Грейс се губеше всеки път, когато пристигаше в Гилдфорд, и отново се изгуби, като спря да погледне пътната си карта и се закле при първа възможност да си купи сателитна навигационна система. След няколко мъчителни минути, изнервен още повече, той най-сетне намери „Спенсър Авеню“ — задънена уличка до катедралата, и сви по нея.

Уличката беше тясна и се катереше по стръмен хълм, с коли, паркирани от двете й страни. Над него отдясно се виждаха малки къщички, както и под него отляво. Видя номер 18 на ниска ограда отляво, паркира колата си на едно свободно място малко по-нататък и се върна пеш.

Слезе по стъпалата до външната врата на малка къща близнак, с подредена градинка отпред, като едва не се спъна в черно-бяла котка, която се стрелна пред него, и натисна звънеца.

След малко му отвори дребна побеляла женица с фланелка, размъкнати джинси и гумени ботуши.

— Здравейте? — каза тя жизнерадостно.

Той й показа полицейската си карта.

— Старши детектив Грейс от съсекския отдел за разследване на престъпления.

Лицето й помрачня.

— О, Божичко, пак ли Лора?

— Лора ли?

— Пак ли е направила нещо? — имаше малка устица, която му напомняше за чучур на чайник.

— Простете ми, ако съм сбъркал адреса — каза той. — Търся мистър Дерек и мисис Джоан Трипуел, осиновили момче на име Фредрик Джоунс през септември 1964 година.

Изведнъж тя много се разстрои, а очите й зашариха наоколо. След малко каза:

— Не, не сте сбъркали адреса. Искате ли да влезете? — вдигна ръце. — Извинете ме за външния ми вид… не очаквах посетители.

Той я последва в миниатюрен, тесен коридор, който миришеше на стари хора и котки, откъдето влязоха в малка всекидневна с трапезария. Във всекидневната доминираше гарнитура от три части и голям телевизор, по който даваха мач на крикет. Възрастен мъж с наметнато върху краката карирано одеяло, рядка бяла косица и слухов апарат се беше отпуснал в едно от креслата пред телевизора и спеше, макар че ако се съдеше по цвета на лицето му, можеше и да е мъртъв.

— Дерек — каза тя, — имаме посетител. Един полицай.

Мъжът отвори едното си око, каза „А!“ и после пак го затвори.

— Искате ли чаша чай? — попита тя Грейс.

— Ако не ви затруднява, ще е чудесно, благодаря.

Тя му посочи дивана. Грейс прекрачи краката на спящия и седна, докато тя излизаше от стаята. Огледа се из стаята, търсейки снимки. Имаше няколко. На едната бяха много по-младите Джоан и Дерек с три деца, две момчета и едно нацупено момиченце. Друга една върху витринка, пълна с порцеланови фигурки в стил Капо ди Монте56, беше в сребърна рамка. На нея беше снимано момче в пубертета, с дълга тъмна коса, с костюм и вратовръзка, което позираше за камерата с неохота. Но той забеляза, че момчето определено приличаше много на един млад Брайън Бишоп.

От телевизора се раздадоха приветствени възгласи, последвани от ръкопляскания. Той погледна екрана и видя батсман с шлем, който се отдалечаваше от линията, очертаваща вратата, с рязко огънат назад среден стълб зад себе си.

— Трябваше само да блокира — каза мъжът, който приличаше на заспал до него. — Глупавият идиот се опита да пробие през защитата. Вие обичате ли крикет?

— Всъщност не. Играя ръгби.

Мъжът изгрухтя и замълча.

Жената се върна в стаята с поднос с порцеланов чайник, каничка с мляко, захарница, чаши и чинийки и чиния с бисквити. Беше махнала градинарските си ръкавици и сменила ботушите с чехли с помпони.

— Искаш ли чай, Дерек? — попита тя, повишавайки глас.

— Проклет ръгбист ми влезе в къщата — измърмори той и като че ли отново заспа.

— Мляко и захар? — обърна се тя към Грейс, оставяйки подноса. Той погледна бисквитите с гладен поглед, като се сети, че е обедно време, а той почти не беше закусвал.

— Мляко, без захар, моля.

Тя му подаде чинията. Беше отрупана с различни видове бисквити. Той си взе една в опаковка и я обели.

Жената му наля чай и му подаде чашата, после посочи снимката в сребърна рамка.

— Не ни харесваше името Фредрик, нали, Дерек?

От устата на мъжа се отрони тих отрицателен стон.

— Затова го кръстихме Ричард — каза тя.

— Ричард — повтори старецът като ехо и изгрухтя.

— Като Ричард Чембърлейн, актьора. „Доктор Килдар“. Гледали ли сте този филм?

— Било е преди неговото време — измърмори съпругът й.

— Спомням си го смътно — призна си Грейс. — Майка ми му беше почитателка — той разбърка чая си, нетърпелив да стигне до темата на посещението си.

— Осиновихме две деца — каза Джоан Трипуел. — После си родихме наше. Джефри. Той е добре… занимава се с научни изследвания за една фармацевтична компания „Пфицер“. Работят върху лекарства против рака.

Грейс се усмихна.

— Това е добре.

— Лора е проблемното дете. Мислех, че сте дошли заради нея. Винаги се забърква в неприятности. Наркотици. Не е ли ирония, че нашият Джефри работи толкова добре в компания за лекарства, а Лора непрекъснато влиза и излиза от разни институции и винаги има неприятности с полицията.

— А Ричард… той как е? — попита Грейс.

Грейс усети, че е засегнал болно място, като видя как тя стисна малките си устица, а очите й отново зашариха наоколо. Тя си наля чай, добави две бучки захар със сребърни щипки.

— Защо се интересувате точно от Ричард? — каза тя с глас, изведнъж изпълнен с подозрение.

— Надявах се да ми кажете къде мога да го намеря. Трябва да поговоря с него.

— Да поговорите с него ли? — гласът й прозвуча изумено.

— Парцел 437, ред 12 — каза старецът.

— Дерек! — упрекна го тя.

— Е, там се намира. Какво ти става, жено?

— Извинете съпруга ми — каза тя, хванала деликатно чашата си за дръжката. — Така и не можа да се съвземе. Предполагам, че никой от двама ни не успя.

— От какво да се съвземе? — попита Грейс колкото се можеше по-внимателно.

— Той беше седмаче, като брат си, горката душица. Имаше вроден дефект — малформирани бели дробове. Така и не се развиха както трябва. Имаше слаби гърди, знаете ли? Винаги боледуваше от инфекции като дете. И наистина тежка астма.

— Какво знаете за брат му? — попита Грейс, вече силно заинтересуван.

— Че е починал в кувьоза, бедното създание. Така ни казаха.

— Ами майката?

Жената поклати глава.

— „Социални услуги“ не дадоха никаква информация.

— На мен ли го казвате — каза горчиво Грейс.

— Трябваше ни дълго време, за да разберем, че е била самотна майка… което по онова време беше лоша работа. Загинала при автомобилна катастрофа, но така и не научихме подробности.

— Сигурна ли сте, че братът на Фредрик… извинявайте, Ричард — поправи се той, — че братът на Ричард е умрял?

— Не можете да сте сигурен в нищо, което ви казват „Социални услуги“. Но тогава ни казаха така.

Грейс кимна със съчувствие. По телевизора отново изреваха. Той погледна и видя риплей на това как глупавият център лови.

— Можете ли да ми кажете къде мога да намеря сина ви Ричард?

— Нали вече ви казах — изръмжа старецът. — Парцел 437, ред 12. Тя ходи там всяка година.

— Съжалявам — каза Грейс. — Не разбирам.

— Онова, което се опитва да ви каже съпругът ми, е, че сте закъснял с двайсет години — каза тя.

— Закъснял ли? — Грейс получаваше съвсем объркани сигнали.

— Когато беше на двайсет и една години — каза Джоан Трипуел, — Ричард отиде на едно парти и забрави да си вземе инхалатора с вентолин… трябваше винаги да го носи със себе си. Получил изключително тежък астматичен пристъп — гласът й затрепери. Тя подсмръкна и попи очите си. — Сърцето му не издържало.

Грейс я зяпна изненадано.

Като че прочела някаква несигурност в погледа му, Джоан Трипуел каза натъртено:

— Горкичкият, той почина. Така и не изживя живота си.