Недостатъчно мъртъв

59

Облечена само в измачкана бяла тениска, Клео седеше на любимото си място — на килима на пода, облегната на дивана. Неделните вестници бяха разпръснати наоколо и тя държеше изпита до половина голяма чаша кафе, което изстиваше все повече. Над главата й както винаги Фиш делово изследваше правоъгълния аквариум. Няколко мига плуваше бавно, сякаш дебнеше някаква плячка, а после се стрелваше към нещо, може би към зрънце храна или въображаем враг, или любовник.

Въпреки че стаята беше в сянка и всички прозорци бяха отворени, жегата лепнеше неприятно. По телевизията вървеше предаване на „Скай Нюз“, но звукът беше намален и тя не го следеше внимателно, беше й просто като фон. На екрана се издигаше стълб черен дим, ридаеха хора, подскачащи образи от камера показваха изпаднала в истерия жена, мъртви тела, оголени сгради, изкривената огнена топка на горяща кола, окървавен мъж, когото носеха на носилка. Поредната неделя в Ирак.

Междувременно собствената й неделя изтичаше. Беше дванайсет и половина часът на един разкошен ден, а единственото, което бе направила досега, бе да стане и да дойде да легне тук, долу, в тази засенчена стая и да прелиства вестниците един подир друг, докато я заболят очите. Мозъкът, и той я болеше от мисли. Къщата беше същинска кочина, трябваше да я почисти основно, но нямаше нито ентусиазъм, нито енергия. Тя погледна мобилния си телефон в очакване да види отговор на съобщението, което беше изпратила на Рой. „Проклетият му човек“, помисли си, но всъщност упрекваше себе си.

После вдигна телефона и се обади на най-близката си приятелка Мили.

Отговори й проточено, завалено и несигурно гласче на петгодишно дете, което каза:

— Ало, на телефона е Джесика, кой се обажда, моля?

— Майка ти вкъщи ли е? — попита Клео кръщелницата си.

— Мама е доста заета в момента — отговори Джесика важно.

— Можеш ли да й кажеш, че се обажда леля Кело? — така я наричаше Мили, откакто се помнеше. Мили страдаше от дислексия.

— Ами, знаеш ли, лельо Кело, тя е в кухнята, защото днес на обяд ще ни идват много гости.

Няколко мига след това се обади Мили:

— Хей, ти! Какво става с теб?

Клео й разказа какво беше станало с Грейс.

Това, което й харесваше най-много у Мили, беше, че колкото и болезнена да е една истина, Мили никога не го увърташе.

— Ти си проклета идиотка, Кей. А как очакваше да постъпи? Ти какво би направила в подобна ситуация?

— Той ме излъга.

— Всички мъже лъжат. Така са устроени. Ако искаш дълготрайна връзка с някой мъж, трябва да си наясно, че ще е лъжец. Това им е в природата — генетично е, проклета характеристика за оцеляване по Дарвин, окей? Казват ти онова, което искат да чуеш.

— Страхотно.

— Е да, вярно е. Жените също лъжат, по друг начин. Аз лъжа за повечето оргазми, които Робърт мисли, че получавам.

— Не ми се струва добра основа да градиш връзка върху лъжи.

— Не казвам, че всичко е лъжа… казвам, че ако търсиш съвършенство, Кей, ще си кукуваш сама. Единствените мъже, които няма да те лъжат, са онези в хладилниците в моргата ти.

— Мамка му! — възкликна Клео внезапно.

— Какво?

— Няма нищо. Просто ме подсети за нещо, което трябваше да свърша.

— Слушай, тук при мен всеки миг ще нахлуе тълпа… Робърт е поканил куп клиенти на обяд! Може ли да ти се обадя довечера?

— Няма проблеми.

Когато остави слушалката и погледна часовника си, Клео разбра, че улисана в мислите си за Рой, съвсем беше забравила да иде в моргата. Те с Дарън бяха оставили тялото на жената, което докараха от плажа, на една количка, защото всички хладилници бяха пълни, тъй като едно от крилата им не работеше поради предстояща подмяна. Местният погребален агент щеше да вземе две от телата по обяд и тя трябваше да го пусне, като в същото време премести жената в един от освободените хладилници.

Тя се изправи. На телефонния й секретар имаше съобщение от сестра й Чарли, която се беше обадила към десет часа. Знаеше точно за какво ставаше дума. Трябваше да изслуша подробния разказ на Чарли как я е зарязало гаджето й. Може би щеше да я придума да се срещнат някъде навън, на слънце, в парка или на крайбрежния булевард за късен обяд, след като свършеше в моргата? Набра номера и за нейно облекчение Чарли се съгласи, като предложи едно заведение, което знаеше под Аркадата.

Трийсет минути по-късно, след мудно пълзене в тежкото движение, насочено към плажовете, тя мина с колата си през портите на моргата, като видя с облекчение, че покритият вход, откъдето вкарваха и изнасяха телата далеч от очите на хората, беше празен — погребалният агент още не беше пристигнал.

Беше свалила покрива на колата и настроението й се беше пооправило, когато се сети за нещо, което Рой Грейс й беше казал преди няколко седмици, докато шофираше с него към една провинциална кръчма. „Знаеш ли, в някоя топла вечер, когато пътувам така със свален покрив и когато ти си до мен, много ми е трудно да си представя, че на света нещо не му е наред!“

Тя паркира синия си морис на обичайното му място срещу главния вход на сивата сграда с релефна мазилка на моргата, а после бръкна в чантата, за да извади телефона си и да предупреди сестра си, че ще закъснее. Но телефонът й не беше там.

— По дяволите! — изруга тя на глас.

Как е могла да го забрави? Никога не излизаше от дома си без него. Нокията й беше закачена за нея като с невидима пъпна връв.

Рой Грейс, какво, по дяволите, си направил с главата ми!

Клео свали покрива на колата, макар че възнамеряваше да отсъства за кратко, а после я заключи. След това, застанала под външната наблюдателна камера, вкара ключа в ключалката на вратата за персонала на моргата и го завъртя.

Една от колите в плътния поток на кръговото движението по „Луис Роуд“, от обратната страна на портите от ковано желязо на моргата, беше черна тойота приус. За разлика от повечето коли в движението, вместо да продължи надолу към крайбрежния булевард, тя зави наляво в улица, успоредна с тази на моргата, после тръгна бавно нагоре по стръмния хълм с малки къщи близнаци от двете страни, докато търсеше място за паркиране. Милиардерът на време се усмихна. Точно пред него имаше място, колкото му беше необходимо, не повече. Чакаше го.

После отново засмука ръката си. Болката се засилваше; замъгляваше му мисленето. И на вид раната не изглеждаше добре. Беше се подула още повече през нощта.

— Проклета малка кучка! — изкрещя той във внезапен изблик на гняв.

Макар че Клео беше работила осем години из моргите, тя все още бе възприемчива към миризмите. Воняга, която я удари днес, когато отвори вратата, почти я повали физически назад. Като всички, които работеха в моргата, отдавна се беше научила да диша през устата, но смрадта на гниещо месо — кисела, остра, зловонна — висеше тежка и лепнеща във въздуха, като че ли натежала от допълнителни атоми, и я обвиваше като в невидима мъгла, завихряйки се около нея и прониквайки през всяка пора в кожата й.

Възможно най-бързо, задържайки дъх и забравила за разговорите, които трябваше да проведе, тя бързо мина покрай офиса си и влезе в малка съблекалня. Смъкна чифт чисти зелени панталони и туника от закачалката, мушна крака в белите гумени ботуши, измъкна чифт латексови ръкавици от опаковката им и намушка в тях влажните си ръце. После си сложи маска на лицето; не че щеше да намали много миризмата, но малко щеше да помогне.

Сви надясно, мина по късия коридор, облицован със сиви плочки, влезе в приемната до главната зала за аутопсии и включи лампите. Мъртвата беше вписана като „неизвестна жена“ — название, което даваха на всички неидентифицирани жени, които донасяха тук. На Клео винаги й се струваше страшно тъжно да си мъртъв и неидентифициран.

Жената лежеше на стоманената маса до още три трупа, подредени един до друг, с откъсната ръка, поставена между краката, с провиснала назад права коса с малко водорасълче в нея. Клео се приближи, като бързо размаха ръка и подплаши дузина трупни мухи във въздуха, които литнаха из помещението. През миризмата на тлен различаваше и друга една силна миризма. Дъха на море. И внезапно, измъквайки нежно водорасълчето от косите на жената, я обхвана несигурност за срещата със сестра й на плажа.

После иззвъня звънецът на задната врата. Беше пристигнал погребалният агент. Тя провери камерата за наблюдение, преди да отвори задните врати към товарно-разтоварния отдел и да помогне на двама младежи в ежедневни дрехи да натоварят труповете в пластмасовите им чували отзад на дискретен кафяв микробус. После те заминаха. Тя заключи старателно вратите на товарно-разтоварния отдел и се върна в приемната.

От шкафа в ъгъла извади бял найлонов чувал за трупове и се върна при тялото. Мразеше да се занимава с удавници. Кожата им след няколко седмици във водата беше призрачно восъчнобяла и тъканта като че ли се изменяше и заприличваше на леко люспесто свинско. Терминът беше „адипоцир“. Първият техник в моргата, с когото бе работила Клео и който имаше вкус към зловещото, й беше казал с блясък в очите, че другото му известно название било „гробищен восък“.

Устните, очите, пръстите, част от бузите, гърдите и вагината на жената бяха изядени от малки рибки или раци. Зле огризаните й гърди висяха сбръчкани и отметнати наляво и надясно, като голяма част от вътрешната им тъкан липсваше, наред с последната трошица достойнство на бедното същество.

„Коя ли си ти?“ — запита се Клео, докато отваряше чувала и го подпъхваше под нея, като я повдигна леко, но внимателно да не се разкъса плътта.

При огледа миналата нощ, заедно с двамата униформени полицаи, инспектора и полицейския хирург, както и Рони Уотсън от съдебния следователския отдел, не откриха видими признаци, че е била убита. По тялото нямаше белези освен одраскванията при търкалянето на тялото по чакъла от приливните вълни, макар че тя беше в напреднал стадий на разложение и уликите може би вече бяха заличени. Съдебният следовател беше уведомен и им беше разрешено да докарат тялото в моргата за аутопсия и за идентифициране — най-вероятно по зъбите — в понеделник.

Клео отново я огледа внимателно сега, като провери за охлузване около врата, което можеше да са пропуснали, или пък за входна рана от куршум, като се опитваше да научи нещо за мъртвата. Винаги беше трудно да се определи възрастта на труп, прекарал известно време във водата. Годините й можеха да бъдат някъде от средата на двайсетте до четирийсетте, предположи тя.

Можеше да е плувкиня, която се е удавила, или да е паднала от лодка. Жертва на самоубийство може би. Или пък, както се случваше понякога, погребение в морето, при което тежестите са се оказали недостатъчни и тялото е изплувало, въпреки че в морето погребваха по-скоро мъже, отколкото жени. Или пък би могла да бъде една от хилядите, изчезващи просто така всяка година. Изчезнало лице.

Клео вдигна внимателно откъсната ръка и я постави на празната маса до тялото. После много нежно започна да преобръща трупа по корем, за да провери гърба й. Докато се занимаваше с това, чу леко щракане вътре в сградата.

Вдигна глава и се заслуша за миг. Прозвуча като отваряне и затваряне на външната врата.