Недостатъчно мъртъв

46

Рой Грейс беше прав. След като парламентът беше разпуснат в лятна ваканция и най-значителното събитие в света през последните 24 часа беше влакова катастрофа в Пакистан, материалите, които си оспорваха местата за първите страници, особено на таблоидите, бяха шокиращите разкрития за футболист от професионалната лига, хванат в гей тройка, някаква пантера, която очевидно тероризираше Дорсет, и принц Хари, който лудуваше по плажовете със завидно красиво момиче. Всички редактори на новини в страната бяха гладни за сензации, а какво по-интересно от убийството на богата и красива жена?

Залата за сутрешната пресконференция, която той бе обявил, беше толкова претъпкана, че някои репортери стояха в коридора. Той говори кратко и стегнато, защото нямаше какво толкова да им каже на този етап. През нощта не беше постъпила нова информация, а предшестващата конференцията оперативка на екипа по-скоро се занимаваше с разпределяне на задачите, отколкото с анализ на развоя на събитията.

Едно от посланията, върху които Грейс наблегна подчертано пред около четирийсетте репортери и фотографи от пресата и медиите в стаята, беше, че полицията много би искала да проследи последните действия на мисис Бишоп и е готова да изслуша всекиго, който може да я е видял през последните няколко дни. Бяха приготвили за пресата комплект снимки, избрани от Грейс, от дома на Бишоп, повечето от камерни монтажи. На едната мъртвата жена беше заснета по бикини на моторница, на втората — на волана на беемве кабриолет, и на третата беше с дълга рокля и шапка на модни конни надбягвания — Аскот или Епсъм, предположи Грейс.

Той подбра снимките много внимателно, сигурен, че ще се харесат на редакторите на новини. Такива снимки радваха очите на читателя — красива жена, бляскав живот на високи обороти. Имаха много място за запълване във вестниците и Грейс беше сигурен, че щяха да ги използват. А широкото отразяване можеше да раздвижи паметта на някой важен свидетел.

Накрая се измъкна бързо, гореше от нетърпение да се обади на Клео, преди да влезе за следващия разпит на Брайън Бишоп, като остави Денис Пондс — старши полицейски служител за връзки с обществеността, да раздава снимките. Но само на няколко метра от електронно отварящата се врата на своя офис чу как някой го извика по име. Той се обърна и с раздразнение видя младия репортер за криминални случаи на „Аргъс“ Кевин Спинела.

— Какво правите тук? — попита Грейс.

Спинела се облегна на стената близо до едно табло, на което беше забодена диаграмата „Модел за разследване на убийства“, с нахална физиономия, дъвчейки дъвка, с отворен тефтер и химикалка в ръка. Беше облечен в евтин тъмен костюм, за който като че не беше дорасъл, бяла риза, която също му беше твърде голяма, и тъмночервена връзка с голям непохватен възел. Късата му коса имаше модния разрошен вид в стил „току-що-станах“.

— Исках да ви попитам нещо на четири очи, старши детектив.

Грейс поднесе електронната карта до вратата. Ключалката щракна и той я отвори.

— Току-що казах всичко, което имах да казвам на пресата. Нямам повече коментари на този етап.

— Мисля, че имате — каза Спинела, а самодоволната му физиономия дразнеше Грейс все повече. — Нещо, което пропуснахте.

— Ами говорете с Денис Пондс.

— Щях да повдигна въпроса на конференцията — каза Спинела, — но нямаше да ми бъдете благодарен затова. За противогаза?

Грейс се завъртя рязко, шокиран, и направи стъпка към репортера, като остави вратата да се затвори отново зад него.

— Какво казахте?

— Чух, че на местопрестъплението е открит противогаз… че може би е бил използван от убиеца… някакъв откачен ритуал или нещо такова?

Мислите на Грейс препускаха. Кипеше от гняв, но ако му дадеше воля, това нямаше да помогне. Беше се случвало и преди. Преди няколко месеца, когато една жизненоважна информация за нещо, открито на местопрестъплението — в случая вид бръмбар, — не беше съобщена на пресата, но беше издадена от някого на „Аргъс“. И ето че сега се случваше отново. Чие дело беше това? Макар за противогаза да не бе споменато на пресконференцията, половината съсекска полиция вече знаеше за него.

Вместо да се разкрещи на Спинела, Грейс го огледа преценяващо. Момчето беше умно и очевидно престъпленията бяха неговата стихия. Много вероятно беше до година-две да се премести от местния в някой по-голям, дори национален вестник; нямаше да спечели нищо, ако го превърне в свой враг.

— Окей, оценявам, че не сте го повдигнали на пресконференцията.

— Вярно ли е?

— Записвате ли ме или не?

Спинела предвидливо затвори бележника си.

— Не.

Грейс се поколеба, все още беше предпазлив доколко може да се довери на репортера.

— На местопрестъплението беше намерен противогаз от Втората световна война, но не знаем свързан ли е с убийството.

— И си мълчите, защото само истинският убиец ще знае, че е бил там?

— Да. И много ще ни помогнете, ако не споменавате за него… засега.

— И какво ще спечеля аз от това? — контраатакува веднага Спинела.

Грейс се хвана, че се захили на безочливостта на младежа.

— Сделка ли се опитвате да сключите?

— Това означава, че ми оставате длъжник. За в бъдеще. Ще задържа информацията. Разбрахме ли се?

Грейс кимна и се ухили отново.

— Нагла маймуна такава!

— Радвам се, че се разбираме.

Грейс отново се обърна към вратата.

— Само още един бърз въпрос — каза Спинела. — Вярно ли е, че вие и помощник-началничката на брайтънската полиция Алисън Воспър не се разбирате много?

— Продължавате ли да не ме записвате? — попита Грейс.

Спинела кимна и вдигна затворения бележник.

— Без коментар! — Грейс се усмихна с най-киселата си усмивка и този път влезе в офиса си, като затръшна вратата зад себе си.

Десет минути по-късно Грейс и Брансън седяха в червените, подобни на кофи, столове в залата за разпити на свидетели срещу Брайън Бишоп, който изглеждаше отчаян. Полицай Маги Кембъл, която чакаше отвън, го беше докарала от хотела му.

Грейс, без сако и по риза с къси ръкави, остави бележника си на масичката за кафе, после попи потта от челото си с носна кърпа. Брансън, облечен в бяла тениска, тънки сини дънки и маратонки, днес не изглеждаше толкова отчаян.

— Имате ли нещо против отново да записваме, за да спестим време, сър? — попита Грейс Бишоп.

— Както желаете.

Брансън включи апарата.

— Часът е дванайсет и три минути на обяд, събота, 5 август. Старши детектив Грейс и детектив сержант Брансън разпитват мистър Брайън Бишоп.

Грейс отпи вода, като отбеляза, че Бишоп е облечен в същите дрехи като вчера с изключение на ризата — днес носеше лимоненозелено поло. Изглеждаше много по-разсипан от скръб от вчера, като че ли осъзнал факта на загубата си. Може би вчера караше на адреналин от шока, което се случваше понякога. Скръбта поразяваше хората по различен начин, но имаше отдавна изпитани стадии, през които преминаваха повечето скърбящи. Шок. Отричане. Гняв. Тъга. Вина. Самота. Отчаяние. Постепенно приемане. И Грейс беше наясно, че някои от най-хладнокръвните убийци, с които се беше сблъсквал, можеха да изиграят всички тези настроения за номинация за „Оскар“.

Наблюдаваше Бишоп, който, наведен напред на стола си, много съсредоточено разбъркваше с пластмасова лъжичка кафето, което му беше донесъл Брансън, и се намръщи, когато забеляза израза на интензивна концентрация върху лицето му. Дали пък не броеше колко пъти го разбърква?

— Как ви е днес ръката? — попита Грейс.

Бишоп вдигна дясната си ръка, за да я видят добре. Грейс отбеляза зарасналите драскотини.

— Добре е — каза. — По-добре е. Благодаря.

— Случват ли ви се често злополуки? — продължи Грейс.

— Не бих казал.

Грейс кимна, а после замълча. Брансън му хвърли насмешлив поглед, който той игнорира.

Ако Бишоп беше убил жена си, би могъл да се нарани по време на това. Или пък просто да нарани ръката си поради непохватност. Бишоп не изглеждаше непохватен човек. Напълно възможно бе, разстроен от мъката, да не преценява правилно, но имаше и други възможни обяснения за нараняването му. Повечето престъпници се превръщаха в торба оголени нерви в часовете след престъплението.

„В червена мъгла ли сте, мистър Бишоп!“

— Докъде стигнахте? — попита внезапно Брайън Бишоп с прегракнал глас, като погледна двамата един подир друг. — Имате ли някаква улика кой би могъл да направи това?

„Да, имам и имам чувството, че е пред мен“, помисли си Грейс, но направи всичко възможно това да не проличи.

— Боя се, че не сме напреднали кой знае колко от снощи, сър. Вие сетихте ли се за нещо? Има ли някой, когото да сте подразнили с мисис Бишоп? Някакви врагове, за които да се сещате?

— Не… не… съвсем не. Мисля, че някои хора ни завиждаха.

— Мислите.

— Ами, Кати и аз… ние… ние сме… бяхме… знаете ли… една от златните двойки на града. Не го казвам във вулгарния и фуклив смисъл. Просто като факт. Начинът ни на живот.

— Който ви беше наложен, нали? — не се удържа Грейс и забеляза, че Брансън се подсмихва.

Бишоп се усмихна безрадостно.

— Не, всъщност ние си го избрахме. По-скоро… Кати… тя обичаше светлините на рампата. Винаги е имала големи социални амбиции.

Една муха се стрелна на зигзаг из стаята. Грейс я проследи с поглед, преди да каже:

— Това набиващо се на очи бентли, което карате… то ваш избор ли беше или на жена ви?

Бишоп сви рамене.

— Марката избрах аз… но Кати май настоя за цвета… наистина го харесваше.

Грейс се усмихна, опитвайки се да го обезоръжи.

— Много дипломатично от ваша страна, сигурен съм. Жените могат да се запънат за играчките на момчетата, ако не участват и те — и му хвърли остър поглед. — Понякога и обратното.

Детектив сержантът му направи гримаса.

Бишоп се почеса по тила.

— Вижте… аз… аз имам… аз имам нужда от вашата помощ… за… трябва да уредя погребението… какво да правя?

Грейс кимна съчувствено.

— Боя се, че ще зависи от съдебния следовател кога да освободят трупа. Но междувременно би било добра идея да се ангажира погребален агент. Линда Бъкли може да ви помогне с това.

Бишоп се втренчи в кафето си и изведнъж заприлича на изгубено малко момченце, сякаш приказките за погребален агент направиха нещата твърде непоносими за него.

— Аз искам само да преговорим поредицата от събития с вас — каза Грейс, — за да съм сигурен, че съм записал правилно.

— Да? — Бишоп го погледна почти умолително.

Грейс се наклони над масата и прелисти назад няколко страници от бележника си.

— Прекарали сте четвъртък вечер в Лондон, после сте отишли с колата до Брайтън, за да играете голф рано в петък сутрин — Грейс прелисти още една страница и за момент се зачете внимателно. — В шест и половина сутринта вчера вашият портиер Оливър Даулър ви е помогнал да натоварите стиковете ви за голф и багажа в колата, така ни казахте. Вярно ли е?

— Да.

— И сте прекарали нощта в Лондон, след като сте вечеряли с финансовия си съветник мистър Фил Тейлър?

— Да, той може да потвърди това.

— Той вече го направи, мистър Бишоп.

— Хубаво.

— И портиерът ви потвърди, че ви е помогнал да натоварите багажа в колата около шест и трийсет сутринта.

— Би трябвало да го направи.

— Наистина — каза Грейс. Той се зачете отново в бележките си. — Сигурен ли сте, че не сте излизали никъде между вечерята с мистър Тейлър и тръгването ви сутринта?

Брайън Бишоп се поколеба, сещайки се за странния телефонен разговор със Софи вчера, в който тя твърдеше, че е преспал с нея след вечерята с Фил Тейлър. Нямаше никакъв смисъл. Невъзможно е да е шофирал час и половина до апартамента й в Брайтън, а после да се е върнал в Лондон, без да го запомни.

Като погледна към двамата полицейски служители един подир друг, той каза:

— Не съм. Не. Абсолютно не.

Грейс забеляза колебанието му. Дали не беше сега моментът да му разкрие информацията, която имаше, че бентлито на Бишоп е било засечено от камера на път за Брайтън в единайсет и четирийсет и седем в четвъртък вечер?

Грейс разполагаше с няколко детективи в съсекската полиция, които бяха обучени специално в техники на разпита и можеха да окажат натиск върху Бишоп. Той реши да задържи засега информацията, за да могат да му я съобщят ненадейно в подходящия момент.

Процесът на истинския разпит щеше да започне, когато Грейс реши официално да третира Бишоп като заподозрян. А той се доближаваше бързо до това решение.