Недостатъчно мъртъв

93

— Гос’ди чвече! Затвори т’ва шибано, скапано, гадно нещо! Звъни цялата шибана сутрин! Не мойш ли вдигна или що?

Скункс отвори едното си око с усещането, като че ли го бяха треснали с чук. Главата му. Отгоре на всичко сякаш някой пилеше мозъка му с ножовка. А цялата каравана се люшкаше като лодка, подхвърляна от буря.

Биип-биип-бъъззз-биип-биип-бъъззз. Осъзна, че телефонът му подскача на пода, вибрира, святка и звъни.

— Вдигни ти бе, малоумник такъв! — измърмори той на последния си неканен квартирант за деня — някаква отрепка, която срещна в една дупка в Брайтън в ранните утринни часове, която го изнуди да го приюти за през нощта. — Тва да не ти е „Хилтън“! Нямаме обслужване по стаите двайсет и четири часа в денонощието.

— Ако вдигна аз, момче, ще ти го завра право в гъза толкова надълбоко, че щ’трябва да бръкнеш чак до шибаните си сливици да го намериш.

Скункс отвори и второто си око, после го затвори, след като ослепителната утринна светлина го прониза като лазерен лъч право в мозъка, минавайки през тилната част на черепа и дълбоко в земната кора, забождайки главата му в прогизналата неравна възглавница, както карфица пробожда муха. Той затвори очи и направи усилие да седне, възнаградено от силен удар с глава в тавана на караваната над него.

— Мамка му! Шибана работа!

Такава беше благодарността, задето оставяше проклетите безполезни нищожества да се намърдват в дома му! Вече съвсем буден и на път да повърне, той протегна ръка, която сякаш беше напълно отделена от останалата част на тялото му, сякаш някой му я беше зашил с няколко бода за рамото през нощта. Изтръпналите му пръсти зашариха по пода, докато не напипаха телефона.

Той го вдигна с трепереща ръка, с треперещо тяло, натисна зеления бутон и го доближи до ухото си.

— Рър-р-р? — каза.

— Къде, по дяволите, ходиш бе, лайно такова?

Беше Бари Спайкър.

И изведнъж Скункс се почувства съвсем буден, с куп объркани мисли, които се бутаха из мозъка му.

— Още е среднощ — каза той мрачно.

— Може би на твоята планета, говньо. На моята е единайсет сутринта. Пак си пропуснал светото причастие, нали?

И тогава Скункс се сети. Пол Пакър. Детектив Пол Пакър!

И внезапно се почувства по-добре тази сутрин. Споменът за сделката, която бе направил с детектив Пакър, изплуваше през мъгливия, гладен за дрога водовъртеж от болка, който представляваше съзнанието му. Беше обещал на Пакър. Да му каже, когато следващия път Бари Спайкър му възложи задача. Да изработи Спайкър щеше да е все едно да си отреже зорлем носа. Но удоволствието, което получаваше от мисълта, надделя. Спайкър му одра кожата при последната им сделка. Пакър му беше обещал пари.

Парите от полицията бяха направо нищо. Но ако се изхитреше достатъчно, щеше да поеме задачата и да си получи парите хем от Спайкър, хем от полицията. Ето това щеше да е върхът!

Дрън. Дрън. Дрън.

Както обикновено, хамстерът му Ал въртеше, без да спира колелото си, въпреки шинираната си лапичка. Трябваше да заведе Ал отново на ветеринар. Дължеше пари на Бет. С един удар — два заека! Спайкър и Пакър. Ал и Бет! Беше сигурна работа!

— Всъщност току-що се връщам от черква — каза той.

— Добре. Имам работа за теб.

— Целият съм слух.

— Това ти е шибаният проблем. Само слух, никакъв мозък.

— Та какво имаш за мен?

Спайкър го инструктира.

— Искам я тази вечер — каза. — По всяко време. Ще съм тук през нощта. Сто и петдесет, ако не оплескаш спецификациите този път. Ще се справиш ли?

— Във форма съм.

— Да не прецакаш нещата.

Разговорът приключи.

Скункс седна възбудено. И без малко отново да си разцепи черепа в тавана.

— Мамка му! — каза.

— Мамк’ти, Джими! — долетя глас от другия край на караваната.