Недостатъчно мъртъв

25

Залата за тежки произшествия в Съсекс Хаус заемаше по-голямата част от първия етаж на сградата. В нея се влизаше през врата с електронно четящо устройство в края на обширно разчупено фоайе, където бяха офисите на висшите служители на отдела за криминални разследвания и помощния им персонал.

За Рой Грейс атмосферата в тази част на централното управление на отдела за криминални разследвания беше съвсем различна от всякъде другаде в сградата, че и от другите полицейски сгради във и около Брайтън и Хоув. Коридорите и офисите на повечето полицейски участъци имаха овехтял институционален вид, но тук всичко изглеждаше ново.

Твърде ново, твърде модерно, твърде чисто, твърде, по дяволите, подредено. Твърде бездушно. Биха могли да бъдат офиси на заклети експерт-счетоводители или административната част на банка или застрахователна компания.

Диаграми върху бял картон, който също изглеждаше чисто нов, бяха закачени върху табла с червен филц на равни интервали покрай стените. Те отразяваха цялата информация по процедурите, която всеки детектив трябваше да знае наизуст, но понякога в началото на някое разследване Грейс отделяше време да ги прочете отново.

Той съзнаваше много добре колко лесно в самодоволството си човек можеше да забрави нещо. А наскоро прочете и една статия в подкрепа на това свое мнение. Според нея по-голямата част от най-страшните въздушни катастрофи през последните петдесет години се дължали на грешки на пилотите. И в повечето случаи това не било по вина на неопитния младши пилот — грешал старшият пилот на въздухоплавателната линия. Статията стигаше дотам да твърди, че ако в самолета, в който седите, откриете, че ще ви вози старши капитан на въздухоплавателната линия, веднага слизайте от него!

Самодоволство. Същото беше и в медицината. Неотдавна един консултиращ хирург-ортопед в Съсекс беше ампутирал здравия крак на някакъв пациент. Нищо и никаква грешка. Почти със сигурност причинена от самодоволство.

Ето защо малко преди шест часа вечерта Грейс се спря в горещия задушен коридор на входа на залата за тежки произшествия, с риза, залепнала за гърдите от жестоката следобедна жега, и новината за Санди в Мюнхен, запечатана в главата му. Той кимна на Брансън и посочи първата диаграма на стената, веднага след вратата на офиса на системния мениджър на ХОЛМС28, под надслова „ВЪЗМОЖНИ МОТИВИ“.

— Какво означава всъщност „да поддържаш активен стил на живот“! — попита Брансън, след като прочете диаграмата.

В средата бе оградена в кръгче една-единствена дума „мотив“. Около нея на края на различни стрелки бяха подредени думите ревност, расизъм, гняв/страх, обир, власт/контрол, желание, печалба, разплащане, хомофобия, омраза, отмъщение, психично заболяване, сексуалност и „поддържане на активен стил на живот“.

— Да убиеш някого, за да му наследиш парите — отговори Грейс.

Глен Брансън се прозина.

— Има едно нещо, което липсва — после свъси вежди. — Всъщност две неща — каза мрачно.

— Кои?

— „Кефене“. И „слава.“

— Кефене ли?

— Да-а. Онези хлапета, които бяха запалили една стара просякиня под навес за автобуси миналата година. Полели я с бензин, докато спяла. Не са я мразили, просто са искали да направят нещо, нали? Да се изкефят.

Грейс кимна. Мозъкът му всъщност не работеше. Той все още мислеше за Санди. Мюнхен. Господи, как щеше да се оправи с всичко това? В момента искаше само да се качи на някой самолет за Мюнхен.

— И слава, нали? — каза Глен. — Влизането в банда е един от начините да добиеш тежест на улицата, нали?

Грейс премина към следващото табло. То беше озаглавено „ЦЯЛОСТЕН КРИМИНОЛОГИЧЕН ПРЕГЛЕД“. Той хвърли поглед към списъка, където думите в момента се сливаха безсмислено. „Оценка на потенциалната информация, разузнаване, свидетели. Преоценка. Разработване и прилагане на съдебна стратегия.“ После с ъгълчето на окото си видя напет, енергичен на вид мъж в началото на петдесетте, облечен с модни бежови панталони, бежова рижа и кафява вратовръзка, който крачеше към тях. Тони Кейс — началник поддръжка на сградата.

— Здрасти, Рой — каза той бодро. — Приготвил съм ти Зала 1 и магнетофоните са готови за рокендрол. После се обърна към детектив сержанта и раздруса енергично ръката му — Глен — каза той. — Добре дошъл пак сред нас! Мислех, че още си в отпуск.

— Бях.

— Сега ще трябва да внимаваш, когато пиеш, нали? Да не изтече през дупките в корема ти.

— Да, нещо такова — отговори Глен, без да откликне на шегата, или нарочно, или защото мислеше за нещо съвсем друго — Грейс не можа да определи защо.

— Ще остана още малко тук — каза Кейс безгрижно. — Ако имаш нужда от нещо, кажи — той потупа мобилния си телефон, напъхан в джоба на ризата.

— Автомат за прясна вода? Ще ни трябва в тази жега — каза Грейс.

— Вече го имате.

— Чудесен човек — той погледна часовника си. Оставаха малко повече от двайсет минути до оперативката, която беше свикал в шест и трийсет. Имаше достатъчно време. Той поведе Глен Брансън покрай стаите с доказателства от местопрестъплението и стаите на екипа за външни разследвания, после зави рязко вдясно към залата за разпит на свидетели, която бяха посетили по-рано този следобед.

Влязоха в малката тясна стаичка за наблюдение до залата за разпит. Два разнородни стола бяха придърпани до работен плот по цялата дължина на стаята, върху който се мъдреше металната кутия на машината за видеозаписи и цветен монитор, който непрекъснато показваше досадното цветно изображение на масичката за кафе и трите червени стола в празната зала за разпит на свидетели от другата страна на стената.

Грейс сбърчи нос. Миришеше, като че ли някой беше ял къри, вероятно от деликатесния отдел на супермаркет АСДА през улицата. Надникна в кошчето за боклук и видя доказателствата — куп картонени кутии. След аутопсия винаги му трябваше известно време, преди да се сети за храна, а в този момент, след като току-що беше видял остатъците от нещо като кашмирско блюдо със скариди сред съдържанието на стомаха на Кати Бишоп, нездравият лъх на къри в помещението хич не му беше по вкуса.

Грейс се наведе, вдигна кошчето за боклук и го тръсна пред вратата. Миризмата не се разсея, но поне той самият се почувства малко по-добре. После седна пред монитора, поприпомни си контролните механизми на видео машината и натисна бутона за пускане.

Като през цялото време не спираше да мисли. Мислеше._„Санди обичаше къри. Корма29 с пиле. Любимото й.“_

Разпитът на Брайън Бишоп, който проведоха по-рано, се появи на екрана. Грейс превъртя бързо, наблюдавайки тъмнокосия мъж с дизайнерско сако в защитен цвят, с крещящи сребърни копчета и двуцветни обуща за голф в бяло и кафяво.

— Тези обуща приличат на гети — каза Брансън, като седна до него. — Като на гангстерите във филмите от трийсетте години на миналия век. Гледал ли си „Някои го предпочитат горещо“? Гласът му беше безизразен, лишен от обичайната си енергия, но, изглежда, полагаше свръхчовешки усилия да бъде жизнерадостен.

Грейс осъзна, че именно тази част от деня сигурно беше особено трудна за него. Ранната вечер. Обикновено, ако си беше у дома, щеше да помага да сложат децата да си легнат.

— Онзи с Мерилин Монро ли?

— Да, и с Тони Къртис, Джак Лемън и Джордж Рафт. Ами, брилянтен. Спомняш си онази сцена, нали, когато вкарват тортата и от нея изскача един с картечница и разстрелва всички наоколо, а Джордж Рафт казва: „Нещо в тази торта май не му е понесло!“

— Модерна трактовка на троянския кон — каза Грейс.

— Искаш да кажеш, че е бил римейк? — попита Брансън озадачен. — „Троянският кон“? Не си го спомням.

Грейс поклати глава.

— Това не е филм, Глен. А онова, което гърците са направили в Троя!

— Какво са направили?

Грейс изгледа свирепо приятеля си.

— Ти май си получил цялото си образование от гледане на филми, а? Да си учил нещо по история?

Брансън сви отбранително рамене.

— Достатъчно.

Грейс забави лентата. На екрана Глен Брансън попита: „Може ли да ми кажете кога за последен път видяхте съпругата си, мистър Бишоп?“

Грейс спря лентата.

— Сега искам да се концентрираш върху очите на Бишоп. Искам да преброиш колко пъти примигна. Искам бройката примигвания в минута. Имаш ли секундарна стрелка на тази контролна кула на НАСА, която носиш на ръката си?

Брансън се втренчи в часовника си, като че ли объркан от въпроса. Той имаше модерен голям хронометър „Касио“, от онези с твърде многото циферблати и копчета, за които Грейс все се чудеше дали приятелят му имаше представа за какво служат и половината от тях.

— Трябва да има някъде — отговори Брансън.

— Окей, започни да засичаш сега.

Глен се обърка няколко пъти. После на екрана Рой Грейс застана в центъра на стаята и започна да разпитва Бишоп.

— Двайсет и четири — обяви Глен Брансън, премествайки поглед от часовника си върху екрана, а после обратно.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре. Повтори го.

На екрана Грейс попита Бишоп:

— Отново двайсет и четири!

Грейс спря лентата.

— Интересно — каза.

— Кое точно? — попита Брансън.

— Това е експеримент. Пробвам нещо, което прочетох онзи ден в един бюлетин по психология, за който съм абониран. Авторът твърдеше, че в една университетска лаборатория… мисля, че беше в Единбург… са установили, че хората примигват повече пъти в минута, когато казват истината, отколкото, когато лъжат.

— Наистина ли?

— Примигват 23,6 пъти в минута, когато казват истината, и 18,5 пъти в минута, когато лъжат. Факт е, че лъжците седят много неподвижно… трябва да мислят по-усилено от хората, които казват истината… а когато мислим по-усилено, сме по-неподвижни — той пусна отново лентата.

Брайън Бишоп все повече се вълнуваше, като най-сетне стана и започна да жестикулира.

— Твърдо двайсет и четири — каза Брансън.

— И езикът на тялото му потвърждава това — каза Грейс. — Прилича на човек, който казва истината.

Но съзнаваше пределно ясно, че това е само един индикатор. Беше му се случвало да разчете погрешно езика на тялото и преди и беше загазвал зле.