Недостатъчно мъртъв

84

Бишоп седна до детектив Никол на задната седалка на неозначената полицейска вектра. Минаваше осем и половина и светлината зад прозорците на колата все още беше ярка.

Градът, който преминаваше покрай тях като филм без звук, прожектиран върху прозорците на колата, му се стори различен от града, който познаваше… и който беше познавал през целия си живот. Като че ли за пръв път виждаше улиците, къщите, магазините, парковете. Нито един от полицаите не проговори. Тишината се прекъсваше само от случайното пращене и размазания глас по радиостанцията на дежурния в контролния център. Бишоп се чувстваше като чужденец, който наднича в успоредна вселена, към която не принадлежи.

Колата внезапно забави и сви към зелените порти от профилна стомана, които започнаха да се отварят. Вдясно имаше висока ограда с шипове, а зад нея висока запусната тухлена постройка.

Те спряха пред синя табела с бели букви, на която пишеше БРАЙТЪНСКИ ЦЕНТЪР ЗА ЗАДЪРЖАНЕ, докато се отвори достатъчно място, за да минат. После продължиха по улична рампа покрай нещо, което приличаше на фабрични товарно-разтоварни помещения отзад на тухлената сграда, и свиха наляво в едно от тези помещения. Изведнъж вътре в колата се смрачи. Бишоп видя право пред себе си затворена зелена врата с малко прозорче за наблюдение.

Детектив сержант Брансън изключи двигателя и излезе, като слабата светлина от покрива не успя да разсее мрака в колата. После отвори задната врата и посочи с жест на Бишоп да излезе.

Бишоп, с оковани в белезници зад гърба си ръце, се измъкна неловко настрани, после извади краката си от колата и стъпи на бетонното платно. Брансън го подхвана да не изгуби равновесие. След няколко минути зелената врата се отвори и въведоха Бишоп през тясна, абсолютно гола стая, петнайсет на осем стъпки, с още една зелена врата с прозорче за наблюдение от другата страна.

Там пък изобщо липсваха мебели, само твърда пейка по цялата дължина.

— Седнете — каза Глен Брансън.

— Ще постоя — каза Бишоп непокорно.

— Може да се наложи да почакаме.

Мобилният телефон на Бишоп иззвъня. Той за миг сви рамене, като че ли забравил, че ръцете му са оковани.

— Може ли някой от вас да отговори вместо мен?

— Боя се, че не е разрешено, сър — каза детектив Никол, измъквайки телефона от джоба му и прекъсвайки разговора. Младият детектив разгледа телефона, за да го изключи, и го върна в джоба на Бишоп.

Брайън Бишоп се загледа в ламинираната пластмасова табелка, закрепена за стената със скоч. На нея пишеше със сини букви КРИМИНАЛЕН ОТДЕЛ, а отдолу беше добавено:

После прочете още един надпис над втората зелена врата:

И трети, който гласеше:

Двамата детективи седнаха. Бишоп остана прав. В гърдите му напираше гняв. Но като поразсъди, си помисли, че имаше работа с два робота. Нямаше да спечели нищо, ако си изпусне нервите. Просто за момента трябваше да преживее нещата.

— Можете ли да ми кажете за какво става дума? — обърна се към двамата.

Но докато говореше, вратата се отвори. Брансън мина през нея. Детектив Никол посочи с ръка на Бишоп да го последва.

— Насам, сър.

Бишоп влезе в голямо кръгло помещение, доминирано от издигнат в средата отсек като команден център за филма „Стар Трек“, помисли си Бишоп, изненадан от футуристичния му вид. Беше направен от лъскав, пръскан композитен материал, който му напомняше за гранитните работни плотове, които Кати беше избрала за невъобразимо скъпата им кухня. Няколко мъже и жени, няколко полицаи и персоналът на „Релайънс Секюрити“51, облечени в униформени бели ризи с черни еполети, седяха пред отделни компютри в отсека. От външната страна на извънредно ярко осветеното помещение бяха разположени тежки зелени врати с вътрешни прозорци, които гледаха към чакални.

Цареше дисциплинирано спокойствие. Бишоп забеляза, че отсекът беше проектиран с издължени ръкави пред всяко работно място, за да се отделят местата едно от друго. Татуиран младеж с обръсната глава и размъкнати дрехи стоеше нещастно между двама униформени полицаи в един такъв ръкав. Всичко изглеждаше абсолютно сюрреалистично.

После по една централна конзола го отведоха в облицовано с мрамор пространство и тезгях на височината на врата му. Зад него седеше пълен, късо подстриган мъж по риза. Черната му вратовръзка беше забодена със златна игла на английския отбор по ръгби, който притежаваше облигации в Туикънам, сети се той.

На синия екран на монитора, поставен отпред, точно под нивото на очите му, Бишоп прочете:

Брансън изложи на надзирателя обстоятелствата на ареста на Бишоп. После мъжът по риза се обърна директно от по-високото си място долу към него с безразличен глас, лишен от емоции.

— Мистър Бишоп, аз съм надзирател. Чухте какво казаха. Считам, че арестът ви е бил законен и необходим. Разрешавам задържането ви с цел осигуряване и запазване на доказателства и за да могат да ви разпитат съгласно обвиненията.

Бишоп кимна, без да знае какво да отговори в момента.

Надзирателят му връчи сгънат жълт лист, формат А4, под надслов СЪСЕКСКА ПОЛИЦИЯ, ОБЯВЕНИ ПРАВА.

— Това може да ви бъде от полза, сър. Имате право да информирате някого за ареста си и да се срещнете с адвокат. Ще искате ли служебен адвокат или свой собствен?

— Може ли, моля, да се обадите на мистър Глен Мишон да му кажете, че няма да мога да дойда на вечеря тази вечер?

— Може ли да ми дадете номера му?

Бишоп му даде номера. После каза:

— Бих искал да говоря с адвоката си Робърт Върнън от „Елис, Черил и Ансел“.

— Ще се обадя от ваше име — каза надзирателят. — Междувременно разрешавам на арестувалия ви полицай, детектив сержант Брансън, да ви претърси — след което надзирателят извади два зелени пластмасови подноса.

За свой ужас Бишоп видя детектив сержант Брансън да навлича чифт латексови хирургически ръкавици. Брансън започна да го опипва от главата. От горния джоб на Бишоп извади очилата му за четене и ги постави на подноса.

— Хей! Имам нужда от тях… не мога да чета без очила! — каза Бишоп.

— Съжалявам, сър — отговори Брансън. — Трябва да ги отстраня заради собствената ви безопасност.

— Не ставайте смешен!

— Може би по-късно надзирателят ще ви разреши да ги оставите, но засега трябва да идат в торбата с вашите принадлежности — отвърна Брансън.

— Не ставайте глупав! Няма да се самоубия! И как, по дяволите, да прочета този документ без тях? — каза Бишоп, размахал листа А4 в лицето му.

— Ако се затруднявате с четенето, ще уредя някой да ви го прочете на глас, сър.

— Вижте, хайде да бъдем разумни по този въпрос!

Игнорирайки нееднократните молби на Бишоп да му върнат очилата, Брансън му взе ключа от хотела, портфейла, мобилния телефон и блекбърито, като поставяше всеки предмет на подноса. Надзирателят си отбеляза всички вещи, преброи наличните пари в портфейла му и записа това отделно.

Брансън махна венчалната халка на Бишоп, часовника му „Марк Якобс“ и една медна гривна от дясната китка и също ги постави на подноса.

После надзирателят връчи на Бишоп един формуляр с описа на неговите вещи и химикалка за подпис.

— Вижте какво — каза Бишоп, подписвайки се с явна неохота, — идвам с желание да ви помогна да проведете разпитите си. Но това е смехотворно. Трябва да ми оставите инструментите на моята работа. Трябва да имам електронна поща, телефона и очилата си, за Бога!

Без да му обръща внимание, Глен Брансън каза на надзирателя:

— Предвид тежестта на престъплението и потенциалното участие на заподозрения, искаме да изземем дрехите на това лице.

— Разрешавам — каза надзирателят.

— Какво, по дяволите? — изкрещя Бишоп. — Какво искате…

Хванали по една от ръцете му, Брансън и Никол го отведоха от конзолата през друга тъмнозелена врата. Минаха по наклонен под с тъмнокремави стени от двете страни и червена паник лента по цялата дължина отляво, покрай жълт стълб с предупредителен триъгълник на него, на който беше изобразен падащ човек и беше написано с едри букви В ПРОЦЕС НА ПОЧИСТВАНЕ. После завиха в коридор с арестантски килии.

В момента, в който видя вратите на килиите, Бишоп се паникьоса.

— Аз… имам клаустрофобия. Аз…

— Ще има човек, който да ви наблюдава денонощно, сър — каза Ник Никол любезно.

Те отстъпиха встрани, за да пропуснат жена с количка, натоварена с оръфани книги с меки подвързии, после спряха пред полуотворената врата на една килия.

Глен Брансън я бутна да се отвори още и мина през нея. Никол, стиснал здраво ръката на Бишоп, го последва.

Първото нещо, което порази Бишоп при влизане, беше натрапчивата, нездрава миризма на дезинфекционно средство. Смаян, той огледа малката овална стая. Кремавите стени, кафявия под, същата твърда пейка като в стаята на входа, със същото фалшиво гранитно покритие като отсека отвън и върху нея тънък син матрак. Огледа зарешетеното прозорче с непряка светлина, което не гледаше наникъде, огледалото за наблюдение високо на тавана, под ъгъл към вратата, и камерата за наблюдение също на недостъпно място, насочена към него, като че ли беше участник в „Биг Брадър“.

Имаше модерна на вид тоалетна, със седалка от фалшивия гранит и бутон за пускане на вода на стената, и изненадващо модна мивка, вградена в същия пръскан материал. Забеляза решетка на интерком с две копчета, отдушник, покрит с мрежа и огледало на вратата.

Исусе. Усети как в гърлото му се събира буца.

Детектив Никол държеше в ръце вързоп, който започна да развива. Бишоп видя, че това е памучен комплект. Млад, около двайсетгодишен мъж, облечен в бяла риза с емблемата на „Рилайънс Секюрити“ и черни панталони, се приближи до вратата с няколко пликове за доказателства, които връчи на детектив сержант Брансън. После Брансън затвори вратата на килията.

— Мистър Бишоп — каза той, — моля, свалете всичките си дрехи, включително чорапите и бельото.

— Искам адвокат.

— Свързват се с него — той посочи решетката на интеркома. — Щом надзирателят се свърже с него, ще ви го прехвърлят тук.

Бишоп започна да се съблича. Детектив Никол поставяше всяка част от облеклото в отделен плик за доказателства; дори за всеки чорап си имаше свой плик. Когато остана съвсем гол, Брансън му протегна памучния комплект и чифт черни гуменки без връзки.

Когато навлече комплекта и се закопча, интеркомът се включи и той чу спокойния, уверен, но тревожен глас на Робърт Върнън.

Със смесица от облекчение и неудобство Бишоп се приближи, босоног.

— Робърт! — каза. — Благодаря, че ми се обади. Много ти благодаря.

— Добре ли си? — попита адвокатът му.

— Не. Не съм.

— Виж какво, Брайън, представям си какво нещастие е това за теб. Надзирателят ми обясни някои неща, но очевидно не разполагам с всички факти.

— Можеш ли да ме измъкнеш оттук?

— Ще направя всичко, което мога, за теб като приятел, но не съм специалист в тази област на закона, а ти трябва такъв. В моята фирма не разполагаме с такъв човек. Най-добрият тук е някой, когото познавам. Името му е Лейтън Лойд. Има много добра репутация.

— Кога можеш да се свържеш с него, Робърт? — Бишоп изведнъж осъзна, че е сам в килията и че вратата е затворена.

— Ще се опитам да го направя веднага и да се надяваме, че няма да е на почивка. Полицията иска да започне да те разпитва тази вечер. Засега са те прибрали за разпит и могат да те държат само двайсет и четири часа, мисля, че така беше, с възможност за продължение от още дванайсет часа. Не разговаряй с никого и не прави и не казвай нищо, преди Лейтън да се свърже с теб.

— Ами ако е заминал? — попита Бишоп в паника.

— Има други добри адвокати. Не се тревожи.

— Искам най-добрите, Робърт. Най-добрите. Не става дума за пари. Смехотворно е. Не трябва да съм тук. Това е абсолютна лудост. Не зная, по дяволите, какво става.

— По-добре да освободя линията, Брайън — каза адвокатът малко рязко. — Трябва да се заема с търсене.

— Разбира се.

Бишоп му благодари, а после интеркомът се изключи. Осъзна, че сега е сам и вратата е затворена.

В килията цареше абсолютна тишина, като че ли беше в звукоизолационна камера.

Той седна на синия матрак и мушна крака в черните гуменки. Бяха му твърде тесни и му убиваха на пръстите. Нещо го безпокоеше около Робърт Върнън. Защо човекът не прояви малко повече съчувствие? По тона му в момента си личеше, като че ли бе очаквал това да се случи.

Защо?

Вратата се отвори и го въведоха в стая, където го снимаха, взеха му отпечатъци на електронна плака и ДНК проба от устата. После го върнаха в килията.

При обърканите му мисли.