Недостатъчно мъртъв

58

Рой Грейс се взираше в съобщението на Клео на дисплея на телефона си: „Изясни си нещата в Мюнхен. Обади ми се, когато се върнеш.“

Без подпис. Без целувка. Голо, сърдито съобщение. Но поне най-сетне му беше отговорила.

Той измисли рязък отговор и веднага го отхвърли. После измисли нов и отхвърли и него. Беше я подвел за неделния обяд, за да отиде в Мюнхен и да се опита да намери жена си. Как ли й е прозвучало всичко това?

Но сигурно би могла да прояви малко съчувствие? Той никога не е крил изчезването на Санди — Клео знаеше всичко. Имаше ли друг избор? Сигурно всеки на негово място щеше да постъпи така.

Изведнъж под влияние на умората, стреса, непрестанното слънце, което печеше, той изпита изблик на гняв към Клео. „По дяволите, жено, не можеш ли да разбереш?“

Улови погледа на Марсел Кулен и сви рамене.

— Жени.

— Всичко ли е наред?

Грейс остави телефона си и обхвана тежката халба с две ръце.

— Тази бира е наред — каза той. — Повече от наред — дръпна голяма глътка. После отпи от горещото кафе — Нищо друго не е. Знаеш ли?

Германският главен комисар се усмихна несигурно.

На съседната маса един мъж пушеше лула. Димът стигаше до тях и миризмата изведнъж напомни на Грейс за баща му, който също пушеше лула. Спомняше си всички ритуали. Как баща му чистеше мундщука й с тънки бели чистачки за лула, които бързо ставаха кафяви. Как остъргваше ръба на чашката със специален месингов инструмент. Как смесваше тютюна с големите си пръсти и пълнеше чашката, как го палеше с кибритена клечка, а после го натъпкваше и палеше отново. И всекидневната се изпълваше с изкусителен аромат на синьо-сив дим. А когато бяха за риба на малка лодка или в края на Палас Пиър, или пък на вълнолома на пристанището на Шорхем, Рой следеше откъде духа вятърът и заставаше от подветрената страна, за да вдишва аромата.

Мислеше си какво ли би направил баща му в тази ситуация. Джек Грейс обичаше Санди. Когато лежеше болен в старческия дом, умирайки твърде млад, на петдесет и пет години, от рак на стомаха, тя прекарваше часове край леглото му, като разговаряше с него, играеха на думи, изчиташе му „Спортинг Лайф“, за да определи залозите си и после залагаше вместо него. Или просто седеше и си бъбреха. Бяха най-добри приятели от деня, в който Грейс за пръв път я доведе у дома да се запознае с родителите му.

Джек Грейс беше човек, доволен от онова, което имаше, щастлив да остане сержант на канцеларска работа до пенсионирането си, който се занимаваше с коли и в свободното си време гледаше конни надбягвания, без никаква амбиция да се издигне в полицията. Но той беше обстоятелствен човек, придържаше се строго към детайлите, процедурите, обичаше всичко накрая да е ясно. Щеше да одобри идването на Рой тук, разбира се, че щеше. Нямаше съмнение в това.

„Дяволска работа — помисли си Рой внезапно. — Мюнхен просто е пълен с призраци.“

— Кажи ми, Рой — попита Кулен, — инспектор Поуп познаваше ли добре Санди?

Върнат обратно в действителността, към задачата за деня, Грейс отговори:

— Бяха най-добрите ни приятели… години наред ходехме заедно на почивка.

— Значи не би могъл да бъде лесно подвел… а-а… подведен?

— Не. Нито пък съпругата му.

Млад мъж, висок и як, в жълта риза и червени панталони разчистваше чашите от местата, които се бяха освободили до тях. Русата му коса беше оформена с гел в модна прическа.

— Извинете ме — каза Грейс. — Говорите ли английски?

— Като нищо! — ухили се младежът.

— Вие сте австралиец?

— Струва ми се, че да!

— Чудесно! Може би ще можете да ми помогнете. Бяхте ли тук миналия четвъртък?

— Тук съм всеки ден. От десет сутрин до полунощ.

Грейс измъкна от джоба на сакото си снимка на Санди и му я показа.

— Виждали ли сте това лице? Била е тук в четвъртък на обяд.

Младежът взе снимката и я разгледа внимателно.

— Миналият четвъртък?

— Да.

— Не, приятел, нямам спомен. Но това не значи, че не е била тук. Тук идват стотици всеки ден — той се поколеба. — Мамка му, виждам толкова лица, че ми се сливат. Мога да попитам колегите, ако искате.

— Моля ви — помоли Грейс. — Наистина е важно за мен.

Младежът се отдалечи и се върна след няколко минути с цяла група млади чистачи — всичките с еднакви униформи.

— Съжалявам, приятел — каза той. — Това е сбирщина от най-тъпите хора на планетата. Но е най-доброто, което мога да ви предложа!

— Що се не разкараш, Рон! — каза един от младежите, нисък и набит австралиец с прическа, която приличаше на игленица. Той се обърна към Грейс. — Не му обръщайте внимание, той е бавноразвиващ се. Още по рождение… опитваме се да не му кършим хатъра.

Грейс се усмихна насила и му връчи снимката.

— Търся това лице. Мисля, че е била тук по обяд миналия четвъртък. Чудя се дали някой от вас, момчета, не я е виждал?

Набитият австралиец взе снимката, разгледа я внимателно, после я предаде на останалите. Всеки поред поклати глава.

Марсел Кулен бръкна в джоба си и извади куп визитни картички. Изправи се и връчи по една на всеки от екипа. Изведнъж те всички станаха по-сериозни.

— Аз ще се върна утре — каза полицаят. — Ще донеса по едно копие от тази снимка на всеки от вас. Ако тя се появи, моля ви, обадете ми се незабавно по мобилния телефон на картичката или на номера на полицейската служба. Много е важно.

— Няма проблеми — каза Рон. — Ако тя се върне, ще се обадим.

— Ще съм ви много благодарен.

— Сигурна работа.

Грейс им благодари.

Докато те се връщаха към задълженията си, Кулен вдигна халба и я протегна към Грейс, като го погледна в очите.

— Ако жена ти е в Мюнхен, аз ще я открия, Рой. Как го казвахте вие в Англия? Каквото и да струва?

— Почти — Грейс също вдигна халба и я чукна в халбата на германеца. — Благодаря ти.

— Освен това съм направил списък — Кулен извади малък бележник от вътрешния си джоб. — Ако предположим, че е тук, тя през целия си живот е живяла в Англия. Може би има неща, които ще й липсват, нали?

— Като например?

— Някои видове храна? Има ли видове храна, които биха й липсвали?

Грейс се замисли за момент. Това беше добър въпрос.

— Мармайт42! — каза той. — Страшно го обичаше. Всяка сутрин си го мажеше на препечена филийка.

— Добре. Мармайт. Във Viktualienmarlct43 има магазин, който продава английски храни за вашите изселници. Ще ида да проверя. Имаше ли някакви медицински проблеми? Може би алергии?

Грейс се замисли.

— Нямаше алергии, но имаше проблем с пикантните храни. Нещо генетично. Получаваше страхотно разстройство, ако ядеше пикантни храни… пиеше лекарство за това.

— Знаеш ли как се казва лекарството?

— Нещо като „Хломотил“. Мога да проверя в аптечката вкъщи.

— Мога да проверя клиниките в Мюнхен… ще открием има ли някой, който да отговаря на описанието й, да поръчва такова лекарство.

— Добра идея.

— Има много неща, които бихме могли да проверим. Каква музика обичаше? Ходеше ли на театър? Имаше ли любими филми или любими филмови актьори?

Грейс бързо състави списък.

— И спорта? Занимаваше ли се със спорт?

Внезапно Грейс осъзна накъде биеше германецът. И онова, което само преди часове му се струваше невъзможна по обем задача, вече се стесняваше до нещо изпълнимо. Което пък му показа колко замъглено беше собственото му мислене. Онази стара поговорка да не виждаш гората от дърветата беше толкова вярна.

— Плуване! — каза Грейс, чудейки се защо, по дяволите, той не се беше сетил за това. Санди беше маниачка на тема добра фигура. Не тичаше и не ходеше на гимнастика, защото имаше лабилно коляно. Плуването беше голямата й страст. Посещаваше обществените плувни басейни в Брайтън всеки ден. В „Кинг Алфред“ или в „Риджънси“, а ако беше достатъчно топло — плуваше в морето.

— Значи можем да проследим басейните в Мюнхен.

— Добър план.

Поглеждайки в бележките си отново, Кулен попита:

— Обича ли да чете?

— Католик ли е папата?

Германецът го погледна озадачен.

— Папата ли?

— Забрави. Това е английска поговорка. Да, обичаше книгите. Особено криминалетата. Английски и американски. Елмор Ленард беше любимият й автор.

— На ъгъла на „Шелингщрасе“ има книжарница, наречена „Мюнхенска читалня“. Държи я американец. Много англоговорещи ходят там… могат да обменят книги, знаеш ли? Да си ги разменят? Правилно ли се изразих?

— Отворена ли е днес?

Кулен поклати глава.

— Това е Германия. В неделя всичко е затворено. Не е като в Англия.

— Трябваше да подбера по-подходящ ден.

— Утре ще проверя вместо теб. Сега ще хапнеш ли нещо?

Грейс кимна с благодарност. Изведнъж му се появи апетит.

А после, докато отново се взираше в морето от лица, той мярна жена с късо остригана руса коса, която вървеше към тях с група хора, но внезапно се обърна и забърза в друга посока.

С чувството, че сърцето му ще се пръсне, Грейс скочи на крака, блъсна се в един японец, който правеше снимки, и затича, сновейки през група младежи, които смъкваха раниците си, приковал поглед в жената, настигайки я.