Недостатъчно мъртъв

115

Вените на Клео като че ли се наляха с ледена вода. Тя се обърна ужасена.

На сантиметри зад нея стоеше висока фигура с раздвоен чук за вадене на гвоздеи. Беше облечена от главата до петите в маслиненозелен защитен костюм, който смърдеше на пластмаса, латексови ръкавици и противогаз. Изобщо не можеше да види лицето му. Взираше се в две кръгли, тъмни стъкла, монтирани в свободно прилепващия сив материал, с черен метален филтър отдолу като зурла. Приличаше на мутант, на злобно насекомо.

През стъклата различаваше с мъка очите. Това не бяха очите на Ричард. Не бяха очи, които познаваше.

Боса и с чувството, че е абсолютно беззащитна, тя направи крачка назад, изтрезняла на мига, разтреперана, с писък, заседнал дълбоко в гърдите й. Направи още една крачка назад, опитвайки се отчаяно да мисли разумно, но мозъкът й даваше накъсо. Гърбът й се опря във вратата, притисна се в нея, като се чудеше щеше ли да й стигне време да я отвори и да извика за помощ.

Само че току-що беше сложила проклетата верига, нали?

— Не мърдай и няма да те нараня — каза той с приглушен глас като на далек57.

Как ли пък не — помисли си тя. — Застанал си в къщата ми с чук в ръка и нямаш намерение да ме нараняваш.

— Кой… кой… кой? — думите изригнаха от устата й като струи във висок регистър. Очите й диво прескачаха от маниака пред нея към пода и стените в търсене на оръжие. После осъзна, че все още държи мобилния си телефон. На него имаше копче за интерком, което тя беше натискала няколко пъти погрешка и което караше деривата в стаята й да звъни като луд. Опитвайки се отчаяно да си спомни къде беше копчето, тя натисна тайно. Нищо не се случи.

— Имаше късмет да се отървеш с колата, нали, кучко? — дълбокият приглушен глас беше жлъчен.

— Кой… кой… — тресеше се толкова силно, с нерви, свити вътре на възли, които стягаха гърлото й като с въже всеки път, когато се опитваше да проговори.

Натисна второ копче. Веднага над тях се чу пронизителен звън. Той вдигна лице към тавана, разсеял се само за миг.

И в този миг Клео скочи и го удари отстрани по главата с всичка сила с телефона. Чу се едно „прас“. Чу го как изгрухтя от шок и болка и го видя да залита настрани, като за миг си помисли, че ще падне. Чукът падна от ръката му и изтрака върху дъбовия под.

Вътре от това нещо се виждаше лошо, осъзна милиардерът на време, като се дръпна рязко. Беше грешка. Липсваше му периферно зрение. Не виждаше проклетия чук. Виждаше само кучката с вдигната ръка, стиснала счупения си телефон. После тя се хвърли към пода и тогава той видя чука да просветва точно пред нея.

О, не, няма да можеш!

Той се хвърли към десния й крак, хвана босия й глезен, който стърчеше от джинсите, и го дръпна назад, като я усети как се извива, силна, жилава, бореща се като голяма риба. Видя чука и отново го изгуби от поглед. После внезапно зърна проблясък от стомана пред лицето си и остра болка в лявото рамо.

Беше го цапардосала.

Той пусна крака й, претърколи се напред, хвана кичур от дългата й руса коса и дръпна силно към себе си. Кучката зави от болка, препъна се, после се обърна, опитвайки се да се освободи. Той затегли още по-силно, като дръпна главата й толкова назад, че за миг си помисли, че й е счупил врата. Тя отново зави от болка и гняв, като се изви с лице към него. Той я удари с глава в слепоочието. Видя как чукът се върти по пода. Опита се да легне върху нея, като продължаваше да не вижда периферно, а после усети мъчителна болка в лявата китка. Кучката беше забила зъби в него.

Той замахна с дясната си ръка, удари я някъде по тялото, замахна отново, опитвайки се отчаяно да отскубне ръката си от зъбите й. Удари отново. И отново, като сам крещеше от болка.

Рой! — помисли си тя отчаяно, забивайки зъби още по-дълбоко, още по-дълбоко, опитвайки се да отхапе проклетата му ръка. — Моля ти се, ела, Рой! О, Божичко, ти беше на телефона. Да беше останал още само една секунда. Една секунда…

Усети удар върху лявата си гърда. После отстрани по лицето. После той хвана ухото й и го заизвива, извива, извива. Господи, болката беше непоносима. Щеше да й откъсне ухото!

Тя извика, пусна ръката му, изтърколи се настрани колкото можеше по-бързо в опит да стигне до чука.

Изведнъж глезенът й беше стиснат като в менгеме. Той я дръпна рязко назад и я повлече с лице по пода. Тя се опита да му се противопостави, после към лицето й се втурна една сянка, тя усети рязко, заслепяващо, агонизиращо хрущене и падна по гръб, като видя замаяно как лампите на тавана просветнаха край нея, излизайки от фокус.

Забеляза, че той отново е докопал чука, застанал на едно коляно, приклекнал, изправящ се на крака. Нямаше да се даде на това влечуго, нямаше да умре, не и в дома си, нямаше да позволи да я убие един луд с чук. Не и сега, най-вече не сега, не и в момента, когато животът й най-сетне влизаше в релси, когато беше толкова влюбена…

Оръжие.

Трябваше да има някакво оръжие в стаята.

Бутилката от вино на пода до дивана.

Той вече беше станал на крака.

Тя беше до шкафовете с книги. Издърпа една книга с твърда подвързия и я запрати по него. Не го уцели. Измъкна втора — дебел сборник на Конан Дойл, като с едно движение застана на колене и я запрати по него. Книгата го удари в гърдите, като го накара да залитне назад няколко стъпки, но продължи да държи чука. Да се приближава към нея.

Сега през болката и гнева си тя отново изпита страх. Като се огледа отчаяно наоколо, видя празния аквариум на Фиш. Хвърляйки се напред, Клео го сграбчи, вдигна го, разливайки вода. Толкова тежеше, че едва го удържаше. Метна срещу него цялото му съдържание — няколко галона вода и парчета миниатюрна гръцка архитектура. Тежестта на водата го изненада и го тласна няколко крачки назад. После с цялата си сила тя хвърли аквариума по него. Той го удари в коленете и го отхвърли назад като кегла, с приглушен сърдит вой на болка, а после се пръсна върху пода.

Все още държейки чука, той вече се изправяше на крака. Клео се огледа трескаво, опитвайки се да прецени възможностите си. В кухнята имаше ножове. Но трябваше да мине покрай него, за да стигне дотам.

Горе — помисли си тя. Имаше няколко мига преднина. Ако успееше да стигне горе, до спалнята си, да заключи вратата. Там имаше телефон!

Докато се изправяше, залитайки и пренебрегвайки разкъсващата болка, а звукът на собственото му дишане отекваше около него като в барокамера, той наблюдаваше с чиста, крайна омраза, оцветена със задоволство, как босите й крака изчезват нагоре по стълбата.

И изпита дълбоко убождане на похот.

Горе няма нищо, сладурче!

Познаваше всеки сантиметър от тази къща. Задрънча в джоба на панталона си вътре в защитния костюм с ключовете за вратата към покрива и ключалките на прозорците с трикамерен стъклопакет. Мобилният й телефон беше на дивана до една отворена папка с някакъв проект, по който тя очевидно работеше.

Сега вече беше възбуден. Беше се борила храбро, както Софи Харингтън, и това го възбуждаше силно. Той се усмихна при спомена за нощите, в които бе спал със Софи Харингтън, докато тя през цялото време си мислеше, че той е Брайън Бишоп.

Но най-възбуждащият момент беше сега. Мисълта, че след няколко минути ще прави любов с момичето на старши детектив Грейс.

Зло същество.

Друг път ще си помислиш, преди да наречеш отново някого ЗЛО СЪЩЕСТВО, старши детектив Грейс.

Закуцука напред, макар че левият глезен го болеше ужасно, коленичи и откачи шнура от леглото на безжичния телефон. Когато се изправи отново, видя рана на левия си крак, точно под коляното, откъдето капеше кръв. Лошо, не можеше да направи нищо сега. Той постави внимателно крак върху първото стъпало. Не беше много лесно с противогаз и не виждаше много добре точно пред себе си.

Освен това през последните няколко дни като че ли имаше проблеми с равновесието. Все още го тресеше въпреки лекарствата, които пиеше, а ръката му, изглежда, не зарастваше. Да сложи противогаза беше сериозно решение. Харесваше му мисълта да изплаши кучката. Но най-много му харесваше идеята, че когато намерят трета жертва с противогаз, старши детектив Грейс ще изглежда като глупак, защото ще стане ясно, че е затворил не когото трябва.

Това му харесваше особено много.

Всъщност противогазът беше майсторски щрих! За това трябваше да благодари на Брайън… беше намерил един случайно в шкафа до леглото на Бишоп, когато търсеше играчки да развлича Кати.

Това беше единственото нещо в целия му живот, за което трябваше да благодари на брат си.

Клео затръшна вратата на стаята, дишайки тежко. Почти в сляпа паника сграбчи една дървена викторианска ракла и я завлече да затисне вратата. После се хвърли към голямото легло, хвана го за единия крак и се опита да го изтегли. Но то не помръдваше. Опита отново. Не мърдаше. „Хайде, копеле, помръдни!“ Погледът й заскача из стаята какво друго да използва като барикада. Завлече малката си черна лакирана дървена тоалетка, после един стол, който залости между тоалетката и леглото. Не беше блестящо, но поне щеше да издържи, докато тя се обадеше на Рой или може би на 999.

Да, първо на 999, после на Рой.

Но когато натисна бутона да активира телефона, изскимтя от ужас. Линията беше глуха.

А металната дръжка на вратата се завъртя. Бавно. Невероятно бавно. Като че ли гледаше стопиран видео кадър бавно да се придвижва напред.

После се чу силно БУМ-БУМ-БУМ, като че ли риташе вратата или пък я удряше с чука. Сърцето й се сви от ужас. Вратата поддаде, съвсем малко. Тя чу звук на разцепващо се дърво и видя за свой ужас, че дървената ракла и столът от тоалетката й бавно се разпадаха.

В отчаяние изтича до прозореца. Беше на третия етаж, но може би щеше да успее да скочи. По-добре, отколкото да остане тук. Поне навън в двора, макар и ранена, щеше да е в безопасност, помисли си тя. После отново се разтресе от страх.

Прозорецът беше заключен и ключът липсваше.

Тя се огледа, обезумяла, за нещо тежко, плъзна поглед по шишенцата, лака за коса, обущата. Какво? Какво? О, Господи, какво?

До леглото й имаше метална лампа за четене. Тя я хвана за горната част и халоса с плоската кръгла основа прозореца. Основата отскочи.

Долу видя свой съсед, млад мъж, с който от време на време разменяше любезности, да изкарва велосипеда си през двора, погълнат в разговор по мобилния си телефон. Той вдигна очи, като че ли да види откъде идваше блъскането. Тя диво замаха с ръце. Той й отвърна с бодро махване, а после, продължавайки разговора си, тръгна с велосипеда към портите.

Зад себе си чу ново БУМ-БУМ-БУМ.

И отново се пръснаха трески.