Паметта на Истанбул

Не мога да причиня това на Евгения

Стигнах в „Балат“ на залез-слънце. Огнените му пламъци изгаряха безмилостно коя от коя по-грозните къщи, превзели отсрещните хълмове. Преди старичкото ми рено да завие към нашия квартал, хвърлих поглед към бавните води на Златния рог. Докато наблюдавах извивките на спокойните му мастиленосини води, разлели се чак до „Сютлюдже“34, не можех да не си мисля за легендарната Йо, за родената от нея Кероеса, за сина й Визас, първият владетел на града. Заедно с чезнещите слънчеви лъчи, проточилите се сенки на сградите скриваха неприятните гледки. В тази малко нереална атмосфера сякаш все повече започвах да вярвам в най-древните митове за Истанбул. Странно, не само Визас, но и неговата майка Кероеса ми се струваха толкова близки — също като съседката ми Надиде и сина й Тунч. Сега по-добре разбирах и стиха на Яхия Кемал: „Струва си цял един живот да обичаш дори само едно кътче от него“. И въпреки грозотата, пренаселеността, мръсотията му, усетих как сърцето ми се изпълваше с гордост, че и аз като певеца на Истанбул, Яхия Кемал, имах шанса да се родя и да живея в този град!

Преди да се впусна по тесните балатски улички, влязох в ресторанта на майстор Ариф, преселил се тук от Текирдаг. По-рано му бях оставил ключовете си. Всъщност той щеше да е героят в сянка на угощението, което щях да поднеса на Евгения тази вечер. Макар да й разправях как ще приготвям разните му мезета, ястия и прочее, голата истина беше, че изобщо не ме биваше в това. Затова и Ариф ефенди ми помагаше в приготовленията. Както винаги, пресрещна ме още на прага на ресторанта със сериозно изражение на лицето.

— Добър вечер! Заповядайте, господин инспектор!

Въпреки намусения си вид и свитите вежди, той беше приветлив и мил. Но кой знае защо, трябваше да обърне едно-две, за да му просветне лицето и да му се развърже езикът. Само тогава се превръщаше в най-дружелюбния, приятен и приказлив човек на света.

— Добър вечер, Ариф уста! — усмихнах му се аз. — Как е, всичко готово ли е вече?

Чудна работа, макар все още да не беше близвал ракия — никога не пиеше в работно време, и той ми се усмихна този път.

— Готово е, господин инспектор! Няма да ви посрамя! Не знам кой е гостът ви, но тази вечер ще се наслади на такава вечеря, каквато никога не е виждал в живота си!

— Сигурен съм, Ариф уста, да си жив и здрав!

— За мен е удоволствие! Толкова добрини сте ми правили през всичките тези години, господин инспектор, има си хас сега да се изложа! И масата съм наредил — мезетата, салатите по чиниите, гарафата е пълна догоре с ракия. Само рибата трябва да се метне във фурната, ще я хапнете задушена, да се пече на тих огън в собствения си сос, но не повече от половин час, че ще загуби вкуса си…

— Колко ти дължа? — попитах го аз, бъркайки в джоба си. — Колко ми е сметката, Ариф уста?

— Това е от мен…

— Не може. И преди това сме си говорили за това! — Приятелски го прегърнах през раменете. — И без това ми правиш голяма услуга! Няма да се чувствам добре, ако не ти заплатя!

Познаваше ме добре и реши повече да не се противи.

— Както обичате, господин инспектор! Ще ви взема парите, но сега не знам колко съм похарчил, утре ще го сметна и ще се разплатим.

— Виж, ако се опитваш да го отложиш, докато се забрави…

— Не, не — възрази ми той, вадейки от чекмеджето на касата ключовете ми от дома. — Да не съм си загубил ума! Че да се опитвам да правя такива работи… — Глътна една ракийка и лицето му смекчи чертите си. — Утре ще ви взема парите, честна дума!

Преди да отвори този ресторант за дребните търговци и занаятчии в „Балат“, Ариф уста въртеше една механа във временна постройка в „Кумкапъ“35 — малка, почти паянтова, но ястията, които спретваше Ариф уста, бяха превъзходни! Беше усвоил тънкостите на занаята първо в „Кочо“36, сетне — тайните на кулинарията в кухнята на „Имроз“37 в „Бейоглу“, за да се усъвършенства най-накрая в „При Кьор Агоп“38. Сега вече си беше истински майстор! И нямаше желание повече да работи за другите, а да отвори собствен ресторант. Разправяше се, че бил наел малък дюкян на изхода от железопътната гара в „Кумкапъ“, който превърнал в механа. Разработвал я цели три години. Всичко вършел със собствените си ръце и с огромно старание. И резултатът не закъснял — кръчмата му се пълнела даже и в делничните дни. Но един ден се появили трима келеши, които пиели ракията не с устата си, а със з… си, започнали да вдигат патърдии и да тровят атмосферата в механата. Келнерите ги обслужвали, както им бил заръчал Ариф уста, без да се разправят с тях, и си мълчали заради златното правило, че клиентът винаги е прав. Но като видели, че никой не им се опъва, тримата нехранимайковци съвсем се разпуснали. Като видял какво става, Ариф уста лично отишъл на тяхната маса, помолил ги да не буйстват и дори им поръчал ракия, само и само да се укротят. Но кой да го слуша? Когато единият от младежите започнал да притеснява една германка на съседната маса и да й посяга с ръка пред очите на всички, Ариф не издържал и му извъртял една яка османска плесница, та чак го повалил по средата на кръчмата. Но останалите двама му се нахвърлили! В някакъв миг обаче той успял да им се измъкне, хванал ножа от масата и така ги наредил и тримата негодници, че ако не се били притекли келнерите да ги разтърват — направо е щял да ги убие! В крайна сметка наръгал и ранил двама в краката, третия — в ръката, та ония тръгнали да го съдят. Добре, че съдията бил разбран човек, и като изслушал какво се е случило, му дал само два месеца. Не било много, но в затвора Ариф уста се размислил и решил да се откаже от кръчмарството. Всичко това ни го разказа една вечер, като се бяхме събрали Ариф, бръснарят Айхан, кметът Мухсин и аз в механата „Агора“, преди още да я затворят.

— Ами ако бях убил някой от тях? — угрижено, сякаш наистина е отнел нечий живот, се тюхкаше Ариф уста. — Щеше да е жалко за тях, за майките им и бащите им. Ами ако те ме бяха убили мен? Щеше да е жалко и за мен — две деца имам, едното още е в началното училище. Не, рекох си, Господ да ги накаже, а аз повече няма да се захвана с тая работа. И както виждате, зарязах я, инспекторе! — беше започнал да ни обяснява как и защо се беше отказал от занаята си.

Сега обаче въртеше този малък ресторант на еснафа в „Балат“. Не печелеше бог знае колко, но както обичаше да казва, стигаше „колкото да не умрем от глад“39. Беше ли щастлив? Не знам, но поне имаше спокойствието си.

Оставих и Ариф уста, и спокойствието му и излязох от ресторанта. Тъкмо влизах в колата, и той ме настигна, протягайки една франзела:

— Момент, господин инспектор, в бързината забравих хляба… Извинете ме!

Взех хляба, запалих колата и само след няколко минути бях пред бедната ми къщурка с еркера, която се съпротивляваше с все сила на времето. Бахтияр пак си беше избрал моята врата за колиба. Беше се проснал отпред с едрото си космато тяло и сладко си подремваше върху изтривалката, нещо, което впрочем правеше през целия ден. Като ме видя, стана от мястото си с мързелива прозявка, сякаш искаше да ми каже: „Ти пък откъде се взе сега?“. Докато затварях вратата на колата, се приближи до мен и с огромния си нос подуши хляба, който държах в ръка. Трябва да беше гладно, горкото. Да бях взел от Ариф уста няколко кокала и за него! Надявах се да хапне и хляб, затова откъснах голямо парче и му го протегнах. За мое учудване, той го хвана още във въздуха. Макар да бе улично куче, беше разглезен от вниманието на всички в махалата и като изисканите си събратя не ядеше каквото и да е. Сега обаче Бахтияр го излапа наведнъж! Добре, че ние и двамата с Евгения не ядяхме много хляб и не беше никакъв проблем да си поделим франзелата на Ариф уста с тоя прочут приятел на квартала. Беше се отдръпнал настрана и си похапваше хлебеца, а аз в това време успях да си отключа и да вляза вътре.

Моментално усетих отдавна забравената, но позната миризма на готвено. Затворих вратата и не можах да пристъпя по-натам. Докато стоях така и вдъхвах аромата на яденето, до мен долетя познатият ми глас:

— Невзат, ти ли си?

Глас, изпълнен с нежност, като на любяща жена, която с нетърпение очаква стълба на семейството — своя съпруг. Гласът на моята съпруга, който никога нямаше да забравя. Гласът, който никога вече нямаше да чуя. А след това и на малкото създание, което обикновено изскачаше от ъгловата стая да ме посрещне с радостна прегръдка… Дъщеря ми Айсун — слабичкото ми момиченце с грамадните очи…

Някаква буца заседна в гърлото ми. Тежката мъка, която не ме оставяше вече толкова години, отново се размърда вътре в мен. Усетих остра болка от лявата си страна, точно там, където беше сърцето ми. Зави ми се свят и щях да се срутя на пода. Облегнах гръб върху затворената врата, през която току-що бях влязъл. Всичко се завъртя пред очите ми — креслата с цвят на зелен мъх в хола, картините по стените, дървената маса, която баща ми сам бе направил, цветните петна на килима се смесиха пред погледа ми. Какво ми ставаше? Плачех, без дори да се усетя, а сълзите мълчаливо се стичаха по страните ми. Раната, която смятах за зараснала, сякаш пак изведнъж прокърви. Не бях ги забравил, никога нямаше да ги забравя. Те не бяха само моята жена и моята дъщеря. Бяха две невинни жертви на бомбата, която беше сложена за мен. Ако някой трябваше да умре — то това бях аз. Но това е съдбата, случайността или както и да го наречем, онази непреодолима връзка между събитията, водеща до непредвидими събития, които не бихме искали да се случат… Не биваше така лесно да се предавам… Не можех да причиня това на Евгения. Не, и на себе си не биваше да го причинявам. И Гюзиде, и Айсун не биха желали това. Наистина ли не биха искали? Не знам… Нямаше смисъл сам да си причинявам толкова много страдание… не биваше сам да се изтезавам по този начин. Но не успявах да спра безмилостното наказание от измъчващата ме съвест, която не ми даваше покой, не можех да се измъкна от заливащото ме блато на отчаянието. Значи, Евгения ме познаваше по-добре от мен самия. Затова не беше сигурна трябва ли да дойде у нас, затова ме питаше за това — отново и отново…

Трябваше да се съвзема. След час Евгения щеше да е на вратата ми. Оставих пистолета си и хляба на малката масичка в антрето и бързо влязох в банята на долния етаж. Уж, за да се поосвежа, да поизмия лицето и ръцете си. Уж бях твърдо решен да се освободя от тази болка, неутихваща с годините, уж щях да се отърва от това загнездило се в душата ми страдание. Но щом влязох в банята и видях лицето си в почналото да се лющи огледало, цялата ми решителност се изпари. От огледалото ме гледаше един човек с хлътнали в орбитите си очи, с провиснали надолу рамене. Не беше останала и следа от премерения и винаги уверен в себе си полицай, който само допреди няколко часа задаваше въпроси на Лейля, притискаше хирурга Намък, раздаваше команди на подчинените си в управлението. Беше го сменил този човек, така и не успял да забрави миналото, носещ в сърцето си веригите на злочестата съдба, разбила щастието му. Онзи в огледалото изглеждаше толкова клет и нещастен, толкова печален, че очите му отново се напълниха със сълзи. От години вкоренилата се в мен скръб сякаш съвсем се беше разюздила, и сега се опитваше да превземе не само сърцето ми, но и ума, и цялото ми тяло. Ако се оставех да ме покори, щях да се разпилея. Ако се оставех да ме победи — щях да причиня най-голямата злина и на Евгения, и на себе си. Пуснах крана и сложих ръцете си под течащата вода. Беше студена. Напълних шепи и си наплисках лицето. Не беше достатъчно и мушнах глава под крана. Стоях така, без да мръдна, под струята вода — да отнесе скрилата се във всяка моя клетка, в кожата ми, в цялото ми тяло нескончаема болка и да отмие скръбта от загубата, разкъсала сърцето ми.