Паметта на Истанбул

Невзат е късметлия да има приятели като вас

Двуетажната къща на Демир, наследена от баща му, също като моята беше потънала в тъмнина насред просторната градина. Трябва да беше заспал вече. Слязох от колата и спрях пред градинската порта на къщата, която помежду си наричахме „балатския сарай“, и позвъних три пъти едно след друго. Изчаках малко с надеждата, че ще видя някакво раздвижване по прозорците или ще чуя някакъв звук от вътрешността на къщата. Но нищо не последва. Толкова дълбоко ли беше заспал? Пак натиснах копчето на звънеца. Отново поизчаках — и пак нищо. Дявол го взел, май не си беше вкъщи! Спогледахме се с Евгения, която още седеше в колата до Бахтияр. Безпомощно разперих ръце — къде ли може да е отишъл по това време? С последна надежда позвъних отново, но къщата беше безмълвна като гробница.

— Кой знае къде е отишъл? — рекох на Евгения, навеждайки се през прозореца на колата.

— Защо не му звъннеш по телефона? Нямаш ли мобилния му?

— Демир не е от това време, не използва такъв — отвърнах притеснено. — Но чакай — сетих се изведнъж, — може да е отишъл при Йекта.

— Приятел ли му е? Или роднина?

— Не му е роднина, наш общ близък приятел е.

— Никога не си ми говорил за тези твои близки приятели…

— Дълга история, после ще ти разправям — рекох й аз, отваряйки вратата на колата. — Да вървим да видим, може пък наистина да е при Йекта…

Качих се, смених скоростите и докато се готвех да потегля, фаровете на някаква кола, заслепявайки ме, блеснаха точно срещу мен.

— Какво прави пък тоя? Да не е луд! — нервно извиках аз.

Колата приближи и спря на около пет метра от нас. Познах го, чак като изгаси фаровете — беше джипът на Йекта.

— Върна се! — с облекчение рекох на Евгения. — Имали сме късмет!

Нервно слязох от колата, но двамата ми приятели май изобщо не бързаха. Седяха си в джипа, сякаш чакаха аз да отида при тях. Дали не ме бяха познали? Невъзможно! Но ако зърнеха само моята старица, веднага щяха да разберат, че съм аз. Докато през ума ми преминаваха тия мисли, двете врати на джипа изведнъж се отвориха и пръв от него се измъкна едричкият Демир. Почти веднага след това от другата врата се появи и силуетът на хилавия Йекта. И двамата ме гледаха странно — сигурно се чудеха какво правя пред вратата им посред нощ. Лицето на Йекта изглеждаше разтревожено, а Демир, както винаги, не излагаше на показ чувствата си, само в тъмните му очи се четеше въпрос.

— Къде си, братко? — с лек упрек се обърнах към Демир. — Колко време вече ти звъня на вратата…

— Бяхме на риба… Защо? Какво се е случило?

— Бахтияр… — разтревожено му заразправях аз. — Бахтияр е ранен, ударила го е кола.

— Стига бе! Нещо сериозно ли е? — притеснено рече Йекта, докато на Демир не му трепна и окото.

— Май краката са му счупени — обърнах се към Демир, който беше специалистът в тези неща. — Боя се да няма и някакви вътрешни кръвоизливи.

Върху широкото лице на ветеринаря не се появи ни най-малка сянка на загриженост или тревога. Само попита:

— Къде е Бахтияр?

Посочих към старичкото си рено.

— В колата, в едно одеяло.

С бързи крачки се приближи до колата ми, а ние се мъчехме да не изоставаме. Надникна вътре и малко се слиса, като видя Евгения, но тозчас се окопити и спокойно я поздрави:

— Здрасти!

— Много се мъчи — отговори му тя. — Непрекъснато стене, милият!

— Светни в колата, Невзат! Нищо не се вижда! — обърна се той към мен.

Светнах. Раненият ни приятел продължи да скимти още по-силно.

— Бахтияр, какво ти стана, синко?

Бахтияр, познал доктора си, проскимтя отново, сякаш го молеше за помощ. Демир го оглеждаше и му говореше като на човек:

— Добре, синко, добре! Бъди смел! Сега ще ти мине!

Свърши първия преглед и каза:

— Задният му ляв крак е счупен. За десния не мога да кажа със сигурност, надявам се само да е наранен. Като влезем вътре, пак ще го видя и ще съм по-наясно какво му е. Невзат, би ли минал отсреща да хванеш одеялото от другия край, да го пренесем, но трябва да внимаваме да не го клатим много-много.

Евгения слезе от колата, за да мога аз по-спокойно да хвана одеялото с просналия се в него Бахтияр. Минах откъм задната седалка и хванах краищата му. За миг обаче изгубих равновесие и голямото тяло на животното се удари във вратата. Горкичкият издаде хрипкав звук, нещо средно между лай и скимтене.

— Бахтияр, потърпи малко! — опита се да го поуспокои Демир. — Свърши вече, сега отиваме у дома, а после ще си поспиш малко.

И наистина, всичко мина, както обещаваше Демир — без никакви проблеми! Пренесохме Бахтияр в лечебницата през двора с грамадния кестен и го сложихме на операционната маса в голямата стая в края на коридора. Щом светнахме лампите, Бахтияр се размърда неспокойно. Присви страхливо светлокафявите си очи и заскимтя още по-силно. Демир моментално взе една спринцовка от стъкления шкаф и умело я заби в левия му крак. Облече бяла престилка и сложи гумени ръкавици, за да прегледа Бахтияр отново. Прекара пръсти по корема и гърба му, провери цвета на кожата му под козината. Кучето се раздвижи и изръмжа заплашително с оголени зъби.

— Я го хванете, какво само гледате така? Животното ще си навреди само…

Двамата с Йекта се опитахме да го задържим неподвижно, като внимавахме да не му причиним болка, но кучето започна все повече да се дърпа.

— Няма ли да заспива вече това създание? — панически попита Йекта. — Виж го само как се мъчи!

— Няма нищо, само го дръжте здраво, до няколко минути ще се е унесло вече — заобяснява ни безстрастно Демир, докато продължаваше да го опипва по корема.

Така и стана. След две минути движенията на Бахтияр се забавиха, скимтенето му утихна, най-сетне упойката го хвана и той се унесе.

— Имал е късмет! — рече Демир, който беше свършил да преглежда корема на животното. — Не е бил ударен по корема. Все пак ще му сложа една инжекция за всеки случай, да не вземе да получи вътрешен кръвоизлив. Но както казах, счупен е левият му крак, на десния има само наранявания.

Всички се успокоихме, след като Бахтияр беше заспал.

— А сега да ви запозная — обърнах се аз към тях с чувството, че върша нещо, което отдавна е трябвало да направя. — Това е Евгения, както сигурно сте предположили вече.

По болнавото на вид лице на Йекта се разля широка усмивка.

— Много ми е приятно, Евгения! Много сме слушали за вас. Колкото пъти се срещаме, Невзат все за вас говори!

Демир не каза нищо, само леко поклати глава, поздравявайки Евгения с кимване.

— И на мен ми е приятно! — отвърна им Евгения с неустоимата си топла усмивка. — Само че жалко, Невзат никога не ми е споменавал за вас!

Това беше упрек към мен, но и приятелите ми можеха да се засегнат. Но не се обидиха. Демир отново взе да оглежда Бахтияр, а Йекта се опита да ме спасява от положението.

— То няма и бог знае какво да ви разправя за нас. Аз съм един безделник, прахосващ наследството си. А Демир е просто един ветеринар, посветил се на животните. Животът ни е съвсем обикновен и сив. Но вие май държите механа в „Куртулуш“? И кой знае с колко интересни хора се срещате!

— Моля ви, Йекта бей — любезно се възпротиви Евгения, — животът на всеки човек е интересен. Невзат не ви е споменавал сигурно защото е толкова зает, но колко хора в този град са запазили приятелството си толкова дълго?

Ласкавият син поглед на Йекта потъмня леко. И Демир вдигна глава от упоеното тяло на Бахтияр и я погледна особено. Макар да ми се стори развълнуван, отново не продума и думичка. А пред очите ми моментално изплува едно видение от младежките ни години — Демир, Йекта, Хандан и аз. Не знам къде бяхме и защо се бяхме събрали, но сега този спомен ме прониза дълбоко. В мен започна да се надига някакво смесено чувство на тъга и вяра, но гласът на Йекта ме върна от миналото в настоящето.

— Тук сте много права! Ако за нищо не ставам на тоя свят, стига ми само да имам тези двама приятели.

Тук вече не издържах.

— Не ги слушай какво приказват, Евгения! Йекта е поет, но същевременно е и архитект. Повечето от стиховете му са за Истанбул. Знае всичко за този град! Къде каква чешма има, кой султан е построил еди-кой си дворец, кой му е архитектът и така нататък, дата по дата, улица по улица може да ти изброи всичко в града ни. Написал е и куп книги. Аз не разбирам от това, но баща ми казваше, че бил много добър поет.

Йекта обичаше да го споменават като поет и рече:

— Както винаги, Невзат преувеличава, Евгения! Какъв поет съм аз? Драскам си по нещо.

Личеше си обаче, че се радва и че се е разтопил от удоволствие.

— И аз не разбирам много от поезия — вметна Евгения, но има един гръцки поет, Кавафис…

Йекта веднага реагира:

— Как да не го знам? Кавафис е велик поет!

— Майка му и баща му са били истанбулчани кореняци. Дядо ми познаваше роднините му и ми даваше да чета книгите му. Много обичам стиховете на Кавафис!

— Така е, има превъзходни стихове!

Пое дълбоко въздух и започна да рецитира с чувство, намерил подходящия момент:

Ти каза:

За кратък миг погледите ни с Евгения се срещнаха. Дали искаше да ми каже: „Това стихотворение сякаш е написано за твоя живот“, или пък аз го възприех така — не съм сигурен, но щом Йекта свърши, тя се обърна към него и каза:

— Да, спомням си го това стихотворение. А вашите стихове за какво са?

Йекта стеснително се усмихна.

— Е, моите не са толкова добри…

— Струва ми се, че сте несправедлив към себе си. Какво ще кажеш, Невзат? — впери тя зелените си очи със синкави оттенъци в мен.

— Така си е, Евгения, предположението ти е правилно… И стиховете на Йекта са много добри, само той не ги оценява…

— Ще ни изрецитирате ли някое?

— С удоволствие, но май ще е по-добре да ви пратя по Невзат някоя моя стихосбирка.

— Май в библиотеката имам една — наруши мълчанието си Демир, почти почистил вече раната на Бахтияр. — „Балатски бележки“ или нещо такова.

— „Балатски дневници“ — поправи го Йекта. — Така и не запомни заглавието на книгата ми.

— Коя по-напред да запомня, братко! Те са толкова много твоите книги, че… Но тази е най-добрата, „Балатски дневници“, да — обърна се към Евгения той. — Разказва се за детството ни в „Балат“. За Златния рог по онова време. Може да я вземете от библиотеката ми в хола.

— Благодаря! Но тя е ваша?

— Е, живият оригинал е винаги до мен, и да го караш да замълчи — той пак ще ти ги издекламира! — отвърна й с пакостливо изражение Демир.

Йекта засрамено погледна със сините си очи.

Този път аз поскастрих нашия ветеринар:

— Я не се жалвай толкова! Йекта нямаше да ти чете стихове, ако ти не искаше да го слушаш!

Широка усмивка се разля по лицето на Демир, сякаш изсечено от парче голяма скала.

— Шегувам се бе! Евгения, така си е — Йекта не чете стиховете си наляво и надясно, трябват му подходяща атмосфера и специално настроение. — Позамисли се и запита: — Вярно, защо не ни дойдете утре на гости? Днешният улов беше доста добър — поне две-три кила лаврак сме хванали. Утре вечер ще го приготвяме. Може и Йекта да ни прочете няколко реда! — погледна закачливо към приятеля ни той.

— В петък вечер пък вие заповядайте при мен — отговори им моята храбра Евгения. — Може да не е толкова добър като вас, но и нашият готвач умее добре да приготвя рибата. Тъкмо ще чуем и повече от стиховете на Йекта бей!

— Речено-сторено тогава! — намери най-доброто решение Йекта. — Утре вие сте ни на гости, а в петък ние ще дойдем при вас!

Евгения замълча нерешително, зелените й очи гледаха въпросително в празното. Значи, аз трябваше да реша.

— Е, тогава да не обиждаме Евгения, приятели! — обърнах се престорено строго към Йекта. — Речено-сторено — утре вечер сме при вас, но ти непременно ще ни прочетеш някое твое стихотворение!

— Дадено! Ще ви прочета, но ако не ви харесат, аз няма да съм виновен — засрамено, но щастливо ни погледна със сините си очи Йекта.

Видът му разчувства Евгения.

— Как няма да ги харесаме? Сигурна съм, че стиховете ви са много добри.

— Без да сте ги чули, не бъдете толкова сигурна — промърмори Демир, без да вдига поглед от упоеното животно.

Нашият благовъзпитан Йекта направо щеше да изпуши:

— Ти пък какво ли разбираш от поезия, животински докторе?

— Я не се засягай толкова! Занасяме се, не виждаш ли? — вдигна очи към Евгения Демир. — Истината е, че са му много хубави стиховете на Йекта.

— Нямам търпение да ги чуя! — учтиво рече Евгения.

Не го казваше само от любезност, не. Наистина й се искаше да чуе стиховете му.

— Тогава ви чакаме утре вечер към осем и половина!

— С удоволствие ще дойдем, но да не забравите — в петък се срещаме в „Татавла“!

— В „Татавла“ ли? — беше приятно изненадан Йекта. — Значи, името на таверната е „Татавла“, старото име на „Куртулуш“. Много добре сте го подбрали, Евгения!

— Не съм аз, а баща ми.

— Чудесно е направил! Защото старите имена на кварталите взеха да се забравят вече. А градовете са като хората — ако забравят миналото си, ако се откъснат от историята си, се прощават и с идентичността си. Нищо свое не им остава! Стават еднакви и посредствени, като хората! А Истанбул не е като всички останали градове, той е много по-особен.

— Пак захвана с мантрите си — промърмори Демир. — Вместо да приказваш, да беше ми подал тоя пакет с памука.

Нашият поет изобщо не се засегна, но не пропусна и той да ухапе приятеля си:

— И такива хора има, Евгения! Невежи, които дори не забелязват града, в който живеят… Във водата газят, жадни ходят, както се казва…

— Хайде бе, Йекта, давай го тоя памук, че трябва да направя тампон на крака, иначе животното ще изгуби много кръв — подкани го пак Демир.

— Ако го нямаше тоя град — не се озаптяваше Йекта, — нямаше да те има нито теб, нито Бахтияр върху масата ти.

Тоя път обаче Демир не се заяде, само пое памука, подаден от приятеля му.

— Благодаря ти, скъпи ми Йекта!

Поетът също не се беше докачил и отново заговори на Евгения:

— Той си е такъв от малък, Евгения, не му обръщайте внимание. Но се радвам, че се запознахме.

— Благодаря!

Съвсем неочаквано за мен се обади и Демир, без да оставя и за миг работата си:

— Много се радваме за Невзат! — обърна се той любезно към нея. — Голям късмет има, че ви намери!

Тези думи развълнуваха Евгения, бузите й пламнаха, зелените й очи се разшириха.

— Много сте мили според мен, най-големият късмет на Невзат е, че има такива приятели като вас.

Вълнението, изпълнило тази миришеща на лекарства стая, ми идваше малко в повече. Тъкмо щях да питам за Бахтияр, колкото да сменя темата, и мобилният ми телефон се раззвъня. Погледнах — беше Али. Съвсем ги бях забравил! Нали щяха да ходят в „Сепетчилер“! Да разпитат Лейля. Може да са получили някаква информация, която щеше да ни е полезна. Веднага отговорих на обаждането.

— Ало, кажи, Али, слушам те!

— Още една жертва имаме, инспекторе!

— Каквооо?

— Открихме още един труп, но този път не на Сарайбурну, а на площад „Чемберлиташ“.

За две подобни престъпления ли ставаше въпрос?

— Има ли монета? — попитах го аз, без да обръщам внимание на любопитните погледи, които ми хвърляха Евгения и приятелите ми.

— Да, в дланта на жертвата.

Когато видях монетата, намерена в убития вчера, не съм си и помислял, че тази история ще продължи, че ще има още убийства, но явно съм се лъгал.

— Разбирам, Али! — казах на помощника си, който безмълвно ме чакаше на отсрещния край на линията. — Къде сте?

— Със Зейнеб сме в квартала при местопрестъплението. И Шефик е тук, даже екипът вече започна работа.

— Добре, веднага идвам!

От всички в стаята най-напрегната беше Евгения.

— Убили ли са някого? — попита тя. — Пак ли има някакво престъпление?

Потръпна, сякаш беше видяла трупа със собствените си очи.

— Не е ясно… Но трябва да тръгвам веднага — опитах се да избегна отговора аз. Погледнах я извинително: — Да ти поръчам едно такси?

— Има си хас! Аз ще закарам Евгения у тях! — с присъщата си вечна любезност предложи Йекта.

— Благодаря — отвърна му тя. — Но аз съм свикнала да си ходя сама. Пък и вие трябва да помогнете на Демир… Дори ако трябва, и аз ще остана да помагам. Може да съм ви полезна с нещо…

— Не, няма нужда да се безпокоите! — любезно, но категорично каза Демир. — Достатъчно е Йекта да е тук. Имаме още много работа. Вие вървете, не си губете съня за няма нищо!

Евгения хвърли угрижен поглед към Бахтияр, който лежеше на операционната маса, без да разбере дори какво му се случва.

— Не се безпокойте! Повярвайте ми, Бахтияр ще се оправи! — настоя Демир.