Паметта на Истанбул

Убиват един по един всеки, който е навредил на Истанбул

Нямаше никакво съмнение, че тази глава принадлежеше на нов труп, оставен най-малко преди четирийсет и осем часа от нашите убийци. Най-неочаквано бяха променили стратегията си и бяха пренесли среднощните си ритуали посред бял ден. Дали това имаше някакъв особен смисъл, или просто се опитваха да ни объркат?

Изпратих Али подир куриера и казах на полуприпадналата в стола си Лейля, мъчеща се да преодолее шока, да се обади на прислужника и да отмени кафетата. Тя веднага го стори. Поисках ключовете от кабинета й и тя ми ги подаде, без да попита нищо. Заключих стаята отвътре — нямах никакво намерение случилото се да се разчуе из целия музей и всички служители да ни се струпат на главата. Директорката му беше започнала вече да се окопитва — дори по-бързо, отколкото бях очаквал. Помислих си, че всичко случващо се бе част от някакъв предварителен план. Служителят на входа при Баб-юс Селям беше казал, че рентгенът от два дни е повреден и не работи. Ако си беше наред, веднага щеше да покаже съдържанието на кашона — отрязаната човешка глава, и така тя никога нямаше да попадне у директорката, с която бяхме заедно в този момент, нито щяхме да станем свидетели на преживения от нея шок. За да се случи това, извършителите предварително са били сигурни, че рентгенът не работи. А това означаваше едно — че убийците знаеха всичко, което се случваше тук. Тоест можеше да е седящата срещу мен директорка или някой друг служител в музея. Освен това само един човек знаеше, че ще дойдем по това време — самата Лейля Баркън. Сутринта ми се беше обадила по телефона и лично ме бе поканила на срещата. От друга страна обаче — за какво й беше да го прави? Нямаше защо да разсъждавам дълго, за да намеря отговора на този въпрос — ако, както твърдеше Адем Йездан, извършителят е Намък, а съучастничката му — Лейля, сигурно бяха усетили, че постепенно обръчът около тях се затяга. Най-малкото знаеха, че охранителят на „Конаците на Ая София“ ги е видял снощи в белия микробус. От друга страна, може да са предположили, че ще разговаряме и с Адем Йездан, и естествено, да са се досетили какво щеше да ни каже този печен бизнесмен. За да премахнат всички тези съмнения, на тях им е трябвало да направят някакво показно, като например да изпратят на Лейля отрязана глава в картонена кутия. При това — пред нашите очи. Така че всичките тези припадъци на директорката отпреди малко може да са парекселанс театър. Погледнах я в лицето с намерението да разбера дали е така наистина. Но тя ме разбра погрешно, или пък беше невероятно добра актриса!

— Не се притеснявайте, Невзат бей, добре съм… Наистина съм добре!

Какво друго можех да направя, освен да се престоря, че съм й повярвал!

— Да, изглеждате по-добре. Радвам се, че се оправяте — казах аз и погледнах към кашончето. — Ще поискам нещо доста трудно от вас…

— Какво?

— Да погледнете главата в кутията…

Преглътна, точно както трябваше да се очаква, че ще направи, и положи уплашена гримаса върху лицето си, но аз не й позволих да отклони това, за което я бях помолил.

— Много ще ни помогнете, ако можете да идентифицирате кой е, и по този начин да разберем дали има връзка с другите жертви…

— Значи… значи, тази глава е продължение на предишните убийства? — почти запелтечи тя.

Вместо да обсъждам моите предположения с нея, по-скоро исках да разбера нейните.

— Не мога да знам… Но трябва да има някакъв смисъл в това, че са я пратили до вас… Не е ли така? Как мислите?

Отмести поглед от мен и страхливо заоглежда кутията.

— И аз не знам.

Погледът й зашари за известно време върху проклетия пакет.

— Ако го идентифицирам…

— По-лесно ще стигнем до някакъв резултат — окуражих я аз. — Най-малкото ще знаем дали нещастникът в кутията има някакво отношение към нашето разследване, или не.

Все още стоеше нерешително, но пое дълбоко въздух, сякаш да събере сили, и се надигна от фотьойла.

— Добре, ще го направя… Но моля ви, стойте до мен…

— Разбира се — усмихнах й се аз, за да я поуспокоя. — Така или иначе, не мога да изляза навън. Шегувам се. Но вие се опитайте да мислите за главата не като за част от човешко тяло, а като за експонат. Така правят докторите, извършващи аутопсии…

— Лесно е да се каже…

Въпреки думите си, се изправи с лекота и погледна в кутията. Сега вече аз трябваше да си свърша работата. Взех ножа от бюрото и започнах внимателно да разрязвам кашона, опитвайки се колкото се може по-малко да се докосвам до него. Освободих предната страна и главата се показа в целия си блясък. Само че изглеждаше като в мъгла заради найлоновия плик, в който беше поставена, и не можеха да се различат подробно чертите на лицето. Затова срязах и найлона — от горе надолу. Хванах отрязаните краища и ги разтворих настрани. Първо се видя дългият нос на жертвата, след това широкото му чело, а после и къдравите му коси. Нямаше никаква кръв, също както и при предишните трупове. А това означаваше, че главата е отрязана след смъртта на мъжа. Много фина хирургическа работа, мина ми през ума. Но разбира се, не го казах на глас. Всъщност отрязаната от тялото на нещастника глава не изглеждаше толкова страшно. Трябва да беше на някой четирийсетгодишен мъж. Застиналият поглед на тъмните му очи под плътните вежди не засенчваше по никакъв начин красотата му, нещо повече, дръзката усмивка върху устните му придаваше закачливо-весел вид, все едно се подиграваше с онези, които го гледаха.

— Това… това е Фазлъ бей — проговори стоящата отстрани до мен Лейля, сякаш страхът й я беше напуснал напълно. Сякаш гледаше физиономията на някой близък сред хорската тълпа. — Фазлъ Гюмюш.

За пръв път чувах това име, но отстъпих назад и го погледнах, все едно го познавах.

— Кой е този Фазлъ Гюмюш?

— Заместник-кметът — отвърна тя, сякаш ми казваше: „Как може да не го познавате?“. — Тоест бившият заместник-кмет. Имахме много работа с него.

— Какъв човек беше?

— Как какъв?

Беше малко чоглаво да казвам това пред подигравателно вторачения в нас поглед, но се налагаше да обясня какво точно исках да разбера:

— Ами дали е бил забъркан в някакви далавери и тъмни дела? Знаете, всичките ни жертви до един не са били света вода ненапита…

Сбърчи прекрасното си бяло чело.

— Да, беше, за съжаление, името му се споменаваше като замесен в някакви злоупотреби и корупция. В същото дело — онова, срещу Адем Йездан.

Отново се сблъсквахме с този Адем Йездан. Ако питате Лейля, този алчен бизнесмен беше виновен за всичко случващо се. От друга страна, тя неслучайно подметна тази фраза, че убитият е бил подсъдим по делото, по което е съден и този враг на историята, подвизаващ се в туристическия бизнес.

— Кое по-точно?

— Ако си спомняте, оня ден ви бях разказвала. Делото за падането на стена от една от цистерните, останали от византийската епоха… Когато загинаха петима души от строителните работници, намиращи се там по това време. Съдът ги оправда, но общото мнение беше, че и Адем Йездан, и Фазлъ Гюмюш са виновни за смъртта им. Защото това не беше обикновена злополука, падането на стената де, а саботаж на Адем Йездан, за да реализира големия си строителен проект. Но нали сме в Турция — свидетелите промениха показанията си. Прокурорите се срещнаха със съдиите — и ето ти я оправдателната присъда! Нашето Дружество за защита на Истанбул обаче опита всички законови начини да промени това и три години водихме дела. Накрая Касационният съд отмени съдебното решение. И сега делото отново е върнато за разглеждане, а нашето дружество ще се яви в съда — от една страна, като неправителствена организация ищец, а от друга — като страна по делото.

— Възможно ли е и другите жертви да са свързани с това дело?

— Не знам. Но ако проучите вещите лица по делото, може да намерите отговор на въпроса си.

Най-накрая Лейля изплю камъчето! Уж разправяше, че не знаела, но намекът й беше пределно ясен!

— Ще проверим, Лейля ханъм! Ако се наложи — ще разпитаме всеки, който е замесен по това дело.

По доволната усмивка на лицето й се разбираше, че е постигнала целта си. Пак погледна към главата на бившия заместник-кмет.

— Къде ли е тялото на този нещастник?

Разговора ни прекъсна силното и продължително звънене на телефона ми. Търсеше ме Зейнеб.

— Ало, господин главен инспектор…

— Да, Зейнеб!?

— Още един убит са намерили, шефе. В градината на джамията „Фатих“. Обаче обезглавен.

Ни най-малко не се учудих, закрих с ръка телефона си и казах на Лейля:

— Намерили са тялото на нещастника при джамията „Фатих“.

— Амиии! — възкликна Лейля, но сякаш много не се учуди на новината.

Отново приближих телефона до ухото си.

— В личната карта, която намерихме в джоба на сакото му, пише, че е Фазлъ Гюмюш — продължи устния си доклад разтревожената ни криминоложка. — Но понеже не намерихме главата му, не можем да сме сигурни дали е същият човек като от снимката на документа.

— Той е, Зейнеб. Жертвата е Фазлъ Гюмюш. Бившият заместник-кмет. Вероятно е бил началник на Мукаддер Кънаджъ.

— Откъде знаете, господин инспектор?

Беше направо смаяна, но това сега нямаше значение.

— Главата на жертвата е при нас.

— Каквооо? Къде?

— В музея „Топкапъ“, в кабинета на директорката. Пристигна с пратка по куриер.

Кратко мълчание обгърна невидимото пространство помежду ни.

— Ясно — най-сетне проговори Зейнеб със спокоен тон. — Джамията „Фатих“, дворецът „Топкапъ“… Значи, убийците искат да подчертаят две отделни места…

— Две различни места, но един и същи владетел… Султан Мехмед Фатих.

— Да, накрая стигнахме и до Фатих, значи… Има и още нещо, господин главен инспектор. И двете длани до китките на жертвата са отрязани…

— И китките на ръцете му ли са отрязани? — повторих аз развълнувано. — Как така?

— Много точно е направено, като от умел хирург. А ръцете му са оставени до тялото.

— Ръцете му ли са отрязали? — попита с някакво ново вълнение Лейля, която, без да иска, слушаше разговора ни със Зейнеб.

— Да, от китките…

— Атик Синан — потрепериха от страх побелелите й устни. — Също като на Атик Синан, първо са му отрязали ръцете, а после — и главата.

За какво говореше тази жена? Кой пък беше тоя Атик Синан? Но преди да разбера, първо трябваше да довърша разговора си със Зейнеб.

— Добре, ти остани в джамията, а ние ще дойдем след малко — набързо й наредих аз.

— Както заповядате, шефе!

Докато затварях телефона, Лейля вече беше престанала да слуша разговора ни и видях, че се опитваше да разчете адреса на подателя върху картонената кутия.

— Разбира се! — тупна се тя по главата. — Мехмед ІІ, султан Фатих, Завоевателя179…

За какво говореше? Откъде й хрумна за Фатих, докато се взираше в адреса — не можах да разбера. Тя забеляза, че я гледам неразбиращо.

— Разбрахте ли? Мехмед ІІ. Изпратили са каргото от негово име. Ето пише — подател Мехмед Икинджи180. Все едно се подиграват с нас.

Все още не загрявах и само повторих:

— Мехмед ІІ. Да, султан Мехмед ІІ Фатих. Права сте — него са визирали в посланието си — Фатих.

Всъщност не се бях сетил, че Мехмед ІІ е Фатих. Убийците не само бяха умни, но и с чувство за хумор. И още по-лошо — може би нашата директорка на музея, която сега се правеше на ни лук яла, ни лук мирисала, беше една от режисьорите на всичко това? Затова отново върнах разговора ни първо на китките, после на Синан с отрязаната глава…

— Този Синан, когото споменахте, Мимар Синан ли е?

— Не, Атик Синан, бил е убит, преди да се роди Мимар Синан. Нещастникът изградил джамията „Фатих“. Според слуховете султанът не я харесал, а според една версия се ядосал, че не била голяма колкото „Ая София“. Има и друго мнение, според което падишахът, като разбрал, че на архитекта Атик Синан са му дълги ръцете и бърка в кацата с меда, прехвърляйки акчета на своя сметка чрез учредения от него вакъф181, първо му отрязал ръцете, а след това, като не могъл да овладее гнева си, го осъдил на смърт.

— Явно, че убийците са повярвали повече на втората версия — казах аз, гледайки към главата на бившия вече заместник-кмет, подигравателният израз от лицето на когото нямаше да изчезне, докато не изтлее напълно. — И вземайки за модел този случай, векове по-късно са го използвали в собственото си престъпление.

— Много жестоко… много объркано… — прозвуча гласът й отчаяно. Или така й се искаше да прозвучи. — Какво искат да направят тия? Каква е целта им?

Може би аз трябваше да обясня онова, което на самата нея й се искаше да стори:

— Мисля, че са се опитвали да възстановят справедливостта. По някакъв начин да отмъстят. Отмъщение от името на града. Убиват един по един всеки, който е навредил на Истанбул. И искат всички да разберат за това. Също като акциите, които вие предприемате във вашето Дружество за защита на Истанбул… — Думите ми я стреснаха, но аз продължих. — Извинете ме за сравнението, но няма нищо лошо в това. И убийците също като вашето дружество искат да владеят този град. Само че методите им са различни. Можем да кажем, че правят своеобразна демонстрация. Вие по-добре знаете сигурно, че едно време са принасяни жертви на боговете. И убийците правят жертвоприношение на града. Освен това избраните от тях личности изобщо не са невинни. Дори си мисля, че не са случайни, а специално подбрани, за да може да накарат обществото да научи за техните престъпления срещу града. „Ние ще унищожим онези, които унищожават нашия Истан-бул.“ Ето какво искат да ни кажат. Може би по този начин ни призовават самите ние да станем господари на собствения си град. И затова да поставят монети на владетелите и императорите, които са го украсили с най-хубавите паметници — крал Визас, основал града, Константин Велики, направил го имперска столица, Теодосий ІІ, оградил го с непревземаеми крепостни стени, Юстиниан, въздигнал отново Константинопол от руините…

— Султан Мехмед Фатих, създал престолния град на Османската държава от този уморен, стар и обсаден от всички страни град — добави тя, наблягайки на всяка дума, сякаш искаше да подчертае тази всеизвестна истина. Но…

Щях да повярвам, че споделя моите мисли, ако с игрив блясък в пъстрите си очи не беше казала това „но“:

— Но ако убийците са искали да смятаме така? Ако истинската им цел е била да премахнат хората, които им пречат на самите тях? И по този начин да убият с един куршум два заека — поставяйки монетите в дланите на жертвите, да хвърлят съмнение върху хората, защитаващи града, и от друга, да насочат вниманието на обществото към важните паметници, като оставят труповете до тях?

Отново беше запратила стрелите на съмнението към Адем Йездан. Макар че самата Лейля не будеше по-малко подозрения от него. Но щеше да е глупаво да й го кажа.

— Както и да е — отвърнах аз, приближавайки се към бюрото, за да затворя отново главата в кутията, — и в двата случая едно е несъмнено — че убийците ни насочват към султан Мехмед Фатих.