Паметта на Истанбул

Раните по вратовете на жертвите не са от скалпел

Макар да бях обещал на Евгения, много трудно щях да стигна навреме до „Демирлер“. Ако от „Султан Ахмед“ успеех веднага да се спусна до „Балат“, всичко щеше да е наред и още преди осем и половина щях да съм при приятелите си, но освен това трябваше да се отбия и в управлението. Бях се подготвил да изтърпя укорите на Евгения, затова затворих телефона и натиснах газта. Въпреки вечерния трафик имах късмет и към осем вече разглеждахме със Зейнеб и Али намерените улики и резултатите от разследването в кабинета ми. Нашият буен младеж бе в добро настроение, понеже бе открил Ниязи бей, колега и близък приятел на Мукаддер, в общината.

— Изглежда, не му е бил само приятел, но и другар в ордена, който, ако съдя по думите му, е от по-умерените религиозни организации. Обаче любимият на дъщеря му, Йомер, е член на радикална групировка от рода на „Ал Кайда“.

Не бях обърнал внимание на това негово предположение, което повтаряше под път и над път още от момента, в който беше зърнал Йомер, но на лицето на Зейнеб се изписа дълбока тревога.

— „Ал Кайда“ ли?

— Възможно е. „Ал Кайда“ има много гъвкава организация. Вярващите в едно дело могат да създадат организация в Истанбул и да действат от името на „Ал Кайда“. Много е възможно и групата, в която членува Йомер, да е някаква подобна.

Не му позволих повече да представя предположенията си за чиста истина и го прекъснах:

— Няма никакво доказателство за това.

— Но имаме показанията на Ниязи бей — възрази моят помощник. — Той познава и двамата — и Мукаддер, и Йомер. А за Йомер каза, че е от „децата на Даджал“105, „невежи, които ще донесат само вреда на ислямската вяра“. Мукаддер е бил против годежа на дъщеря си с Йомер, защото е споделял мнението на приятеля си за него.

— Макар Ефсун да каза, че баща й най-много е желаел брака с Йомер.

— Излъгала е, шефе! И обяснението, което ни даде, е невярно. Тя ни каза, че вчера, тоест във вторник сутринта, баща й е ходил на работа. Но не е.

Това беше важно.

— Ниязи ли ти каза?

— Да. Видял го е за последно на работа преди два дни, тоест в неделя, в края на работното време. Горкият човечец, не е знаел какво ще му се случи! Пожелал „Лека вечер!“ на Ниязи и си тръгнал. На следващия ден изобщо не се появил на работа. Изглежда, са го убили, след като се е върнал у дома си.

Толкова си беше повярвал на версията, че излагаше размишленията си, все едно бяха самата истина. Зейнеб обаче го спря:

— Според часа на смъртта това не е възможно!

— Как не е възможно?

От умората нервите на Зейнеб бяха опънати и тя започна да му обяснява с остър и твърд тон:

— Ами така — според доклада от аутопсията смъртта на Мукаддер Кънаджъ е настъпила някъде около 10 часа сутринта във вторник. Когато открихме трупа му, той все още не беше започнал да се подува и вените му все още не бяха се очертали, което показва, че към тоя момент все още не са минали 24 часа. Следователно — той не е бил убит в неделя, след като се е върнал от работа.

Това обаче не смути нашичкия.

— Добре де, значи, са го убили на следващата сутрин.

И аз взех да се дразня вече от неговата натрапваща се настойчивост.

— Чакай малко бе, Али! Как може да си чак толкова сигурен в това?

— Защото Мукаддер е бил против брака на дъщеря си с тоя Йомер. Дори по едно време не е разрешавал на Ефсун да излиза от къщи. Но кой е той? Оня глуповат и уж смотан младеж заедно с трима негови приятели заплашили Мукаддер, че ще го убият.

Май този път Али имаше нещо повече от ужасното си предубеждение, но и то не беше достатъчно, за да повярваме, че двете престъпления са майсторски замислени и перфектно извършени от един разгневен кандидат-зет.

— И още нещо много интересно ми каза Ниязи бей — не отстъпваше Али, опитвайки още веднъж късмета си. — Когато ми го каза, не му обърнах много внимание, но като четях преди малко доклада от аутопсията, направо се шокирах…

Впи пламтящия си поглед в мен, сякаш очакваше какво ще кажа и аз. Но аз наистина нямах повече възможност да чакам, гледайки как стрелките на стенния часовник се гонеха една друга, приближавайки критичното време — осем и половина!

— Хайде, Али, да не гадаем цяла вечер!

— Добре, шефе! — отвърна той, сякаш готвейки се да каже набързо всичко, което беше научил, но вместо това се задоволи да подхвърли само един въпрос: — Знаете ли го тоя Йомер какво учи?

Зейнеб ме изпревари с отговора:

— Медицина ли?

— Да, учи последна година в Медицинския факултет „Джеррахпаша“ — потвърди Али, доста доволен от себе си, но като видя, че не сме твърде развълнувани, с напрежение в гласа продължи: — В доклада за аутопсията пише, че и двете жертви са убити, като са им прерязани вратовете на едно и също място. Срезовете са точни и почти еднакви по размер до милиметър.

— И?

— Значи, това го е свършил специалист!

— Прав си — отвърна Зейнеб, все още без да разбира накъде води разказът на Али. — Освен това трябва да е бил и специалист анестезиолог, защото смятаме, че преди да ги убие, ги е упоил. Затова и хирургът Намък Караман се вписва повече в профила на убиеца.

Погледът на Али потъмня, но беше такъв инат, че продължи да спори:

— Добре, може да е и Намък, но според мен Йомер много повече пасва на профила. И има по-сериозни мотиви за убийство. Пък и доколкото знам, студентите по медицина ходят и на курсове по анестезия и работят с трупове. Учат се на всичко — как е устроено човешкото тяло, как се използва скалпел, как се правят разрези…

Капнала от умора, Зейнеб отегчено започна да му обяснява:

— Онези разрези върху вратовете на жертвите не са направени със скалпел, Али! Убиецът почти им е прерязал гърлата! А това не може да се направи с малък скалпел, за това е нужен някакъв по-як инструмент! Нещо остро и режещо, което трябва да е държал не с няколко пръста, а с цялата си ръка! Най-добре — остър нож!

Естествено, Али не се предаваше толкова лесно.

— Както и да е, нека е използвал какъвто си иска инструмент, но в крайна сметка извършителят трябва да е бил някой, който разбира от медицина и от хирургия. Тоест лице, което има медицинско образование.

Този спор можеше да продължи до безкрайност, затова се обърнах към Зейнеб, сменяйки темата:

— Успя ли да проучиш и оня Адем Йездан?

— Да — отговори ми тя, отваряйки папката пред себе си. — Интересна личност. Произхожда от някакъв племенен клан в Хаккяри106. Той е най-големият от трите си сестри и осемте си братя. И естествено, е предводител на рода, който притежава девет села. На последните избори дори са излъчили свой депутат. Родът е бил замесен в тъмни дела още преди смъртта на бащата на Адем Йездан.

Али, който преди това не отдаваше голямо значение на тази личност, сега, като чу „тъмни дела, Хаккяри, племенен клан“, остави настрана въпроса с Йомер и наостри уши.

— И с тероризъм ли са забъркани?

Зейнеб се усмихна многозначително.

— Зависи от гледната точка. Племенният род на Йездан винаги е имал оръжие. Но винаги са били на страната на държавата, дали са стотици пазители на страната. Двайсет и трима от рода са загинали в боевете, много други са били ранени. Като споменах за „тъмни дела“, имах предвид контрабанда с добитък. Няма данни, но може да са забъркани и в наркотрафик. Защото семейството е забогатяло изведнъж. А земята там не е много плодородна. Гранична зона е, от едната страна е Иран, от другата — Ирак. Може и местните сили за сигурност да са си затваряли очите за техните дела. Както и да е — като умрял бащата, начело на племенния клан застанал Адем. Учил е в университет, явно е умен човек. Нали Министерството на финансите проведе операцията за амнистиране на мръсните пари, тоест позволи узаконяването на капиталите, които не са били регистрирани. И Адем Йездан се е възползвал от нея и започнал да влага парите си в законни сделки. Най-много в туризма. Основал фирмата „Дерсаадет“… — Замълча за миг и ме погледна доволно: — Сигурно знаете, шефе, че Дерсаадет е едно от старите имена на Истанбул.

Отвърнах й със същото самодоволно изражение на лицето си:

— Едно от имената, използвани от османците. А знаеш ли какво означава „дерсаадет“?

— „Врата на щастието“… Вярно ли е?

— Браво! Добре си научила урока си! Но да се върнем към разследването. Както спомена преди малко, нямаме никакви доказателства, с които да обвиним Адем Йездан. Все пак обаче да го държим под око. Даже още утре трябва да отидем и да разговаряме с него.

— За съжаление, бил заминал за Москва! Щял да се върне в сряда вечерта.

— Тогава ще чакаме да се върне и ще говорим с него.

— Според мен не бива да оставяме и оня Йомер — пак захвана старата си песен Али. — Може да не вярвате, но това момче крие нещо.

— Възможно е, възможно е както да крие нещо, така и самият той да е убиецът. Но колкото се съмнявам в Йомер, не по-малко се съмнявам и в Намък. Сега пък и тоя Адем Йездан… като едното нищо и той може да се окаже убиецът. Въпросът е най-вече в това — с колко неоспорими доказателства разполагаме и колко силни свидетели имаме. Разбира се, няма да изоставяме нито една следа. Няма да сваляме съмненията си от нито един заподозрян, напротив, ще ги разследваме още по-внимателно — отговорих аз с желанието да не изглежда така, сякаш омаловажавам съображенията на моя заместник. — И разбира се, още по-детайлно ще проучим Йомер и Ефсун. Али е прав, след казаното от Ниязи вероятността те да са убийците става доста по-голяма. Да проучим и въпроса с тази радикална ислямистка групировка…

— Тогава да се обърнем към Отдела за борба с тероризма — раздвижи се нашият нервак. — Сигурен съм, че при тях има негово досие — на Йомер.

— Дадено, ще отправим запитване към тях. Що се отнася до списъка на вещите лица, дали успя да разбереш кои са в него, Али?

Лицето му помръкна, защото не бе изпълнил тази си задача.

— Ще научим кои са, шефе. Не можаха веднага да ми извадят списъка. Имали някакъв компютърен проблем. Ниязи бей нареди на някакъв служител да го оправят. И да не прави нищо друго, докато не го оправи. Утре до обед ще разполагаме с имената на хората, които са били вещи лица в една експертна комисия с Недждет Денизел и Мукаддер Кънаджъ.

Това бе добра новина, не успяхме да получим файловете, но ако можехме да определим потенциалните жертви, щяхме да сме по-близо до убийците.

— Добре, но сега спешно трябва да свършим и нещо друго — да разположим цивилни екипи около двореца „Топкапъ“.

Не разбраха за какво им говорех.

— Та нали дворецът „Топкапъ“ е най-великият паметник, създаден от султан Мехмед Фатих? Ако убийците с ново престъпление биха искали да направят препратка към Мехмед ІІ или неговото управление, биха положили трупа било пред джамията „Фатих“, било пред двореца „Топкапъ“. Вероятността е еднаква и в двата случая.

Зейнеб не се беше сетила за това.

— А посоката, която сочат пръстите на втората жертва? Всяка една сякаш ни указва някой паметник — малко виновно ме погледна тя, преди да продължи: — Нали така, шефе? Дори вие самият открихте това. Трупът на Мукаддер Кънаджъ сочеше по посока на джамията „Фатих“, не на двореца „Топкапъ“.

Беше права, но не беше забелязала онази подробност, която от вчера вечерта ми човъркаше ума.

— Всъщност ръцете на Мукаддер Кънаджъ не сочат към джамията „Фатих“, Зейнеб. Помисли отново — сочат към Чемберлиташ. Тоест по посока на „Баязид“, „Аксарай“… Не съм сигурен. Днес като разговаряхме с Лейля Баркън, я запитах кои са важните за града владетели и тя, без да се колебае за миг дори, каза: „Мехмед Фатих“. Не знам, може би се заблуждаваме от това лъковидно разположение на труповете. А може убийците просто да са искали да вържат ръцете на жертвите си. Свързването на двете жертви с двамата владетели, основали този град, е нещо по-сигурно. Следователно при трето престъпление биха направили препратка към султан Мехмед Фатих.

— Добре тогава — стана Али. — Да изпратя нови екипи пред двореца, началник? Аз ще ги ръководя.

— Не, Али.

Застина разочаровано на място. А аз размахах показалеца си:

— Не, ти няма да ги ръководиш. Екипите са тръгнали, ти иди да ги провериш. Отбий се и до джамията „Фатих“, и до двореца „Топкапъ“, но след това направо си заминавай вкъщи. Трябва да си починеш малко.

Обърнах се и към Зейнеб:

— И ти също… Тази вечер и двамата трябва рано да се приберете и да се наспите. Не знаем какво ни очаква тепърва. Все още не сме разбрали с кого си имаме работа, кои са евентуалните убийци. Затова вие ми трябвате свежи и отпочинали…

Зейнеб изглеждаше доволна, но в очите на Али проблясваха непокорни пламъчета. Познавах го добре и затова трябваше да бъда още по-категоричен:

— Това е заповед! После да няма това-онова, и да не съм чул приказки от сорта на „ама приятелите от екипа ме повикаха, нямаше как, трябваше да ида“. Прибирате се и заспивате като бебета! Разбрахте ме! Нали?

— Разбрано, шефе! — отвърна Али. Апашките пламъчета бяха изчезнали от погледа му. — След като проверим екипите, трябва веднага да се приберем и да почиваме.

— Добре! Утре ще е тежък ден! Сигурно и другиден! Няма смисъл така вандалски да си хабим силите!