Паметта на Истанбул

Обществото ни е прогнило, откъдето и да го пипнеш — се разпада

Разбира се, че някой, избягал от зверствата, може да приложи насилие. Когато един свят, изграден с толкова много труд и с толкова много усилия и страдания, е застрашен, разбира се, че можеше да убие някого дори без да му мигне окото, още повече че това е залегнало и в културата му. Естествено, не произнесох на глас тези свои мисли. Щеше да е открито обвинение, въпреки че уликите, с които разполагахме, все още не ни даваха възможност да го приберем на топло. Тръгнах си от „Дерсаадет“, чийто първи етаж беше в римски стил, вторият — в османски, а улицата, на която се намираше, отразяваше особеностите на републиканския период, с едно-единствено от тази среща — че Адем Йездан криеше важни неща от нас. Дали неизречените от него тайни бяха свързани с все още неоткритите от нас извършители на петте убийства, или със закононарушенията на фирмата му, не беше лесно да се каже или докаже. Едно бе сигурно обаче — че и убийствата, и извършените от Адем Йездан нарушения бяха свързани с петимата загинали при нещастния случай отпреди години.

Открих Зейнеб на пейката, огряна от мързеливото пролетно слънце, проникващо в двора на управлението през листата на старите сливови дървета. Ядеше сандвич, но като ме видя — веднага скочи.

— Сядай, сядай! — спрях я аз и сам приседнах до нея. — Много е приятно тук бе!

Топлият майски полъх разнасяше и дъха на топъл хляб, сирене и домати.

— Я да видим какво си хапваш? — полюбопитствах аз.

— Искате ли, шефе? Сандвич със сирене, домати и зелена салата.

Какво да крия — дояде ми се!

— Дай малко.

Тя отчупи, кажи-речи, половината от сандвича си и ми го подаде.

— Какво правиш, Зейнеб?

— Хапнете си, шефе, хапнете си! На мен и без това ще ми е много! — отвърна тя с безгрижна усмивка.

Взех сандвича и я попитах:

— Как вървят нещата? Успяхте ли да се доберете до папките от онова дело? Срещу „Дерсаадет“ имам предвид…

Бързо преглътна залъка в устата си, за да ми отговори:

— Вчера закъсняхме. Когато ми казахте, вече минаваше обяд. В понеделник ще имаме всичко. Четох за разследването във вестниците. Разбира се, доколкото е било отразено. Делото са завели от Дружеството за защита на Истанбул с твърдението, че не е било нещастен случай, а саботаж, като са накарали хората си да разрушат и без това готовата всеки миг да падне стена. Така Адем Йездан е искал да си спечели правото да строи на този парцел каквото си поиска. Това е било казано на делото. Но е имало и такива, които са защитавали точно обратното становище. Най-вече оня убитият журналист, Шадан Дуруджа. Държал се е като пиар на фирмата.

Още преди това бяхме разбрали, че тоя нечистоплътен журналист е получил като подарък цял апартамент за това, че е защитавал изграждането на незаконната сграда.

— И затова Адем Йездан му е дал апартамента! — измърморих аз. — Светът се е сбъркал бе, Зейнеб! От една страна, безсъвестни журналисти, от друга — безскрупулни строители, от трета — кофти архитекти, от четвърта — корумпирани общинари. А за нашия колега Ерджан? За него какво да кажем? За да се подмаже на шефа си, нощем върши всякакви безобразия. Накъдето и да погледнеш — все едно и също! Обществото ни е прогнило, откъдето и да го пипнеш, все се разпада.

— Прав сте, господин главен инспектор! Хората много се развалиха! Но си мисля, че тоя Шадан Дуруджа никой не може да го надмине! Като му четох писанията — и ми се доповръща. Няма скрито-покрито! Съвсем откровено си ги възхвалява! Така превъзнася всичко, което „Дерсаадет“ правят, ще си помислиш, че са някакви герои. А завелите делото срещу Адем Йездан прави на пух и прах! Най-вече ръководителите на Дружеството за защита на Истанбул. И естествено, описва Намък Караман като бивш терорист! Уж всички са продажници и предатели на държавата! Врагове на нацията и на богатите!

В разследването ни имаше нещо странно. Всички убити бяха забъркани в мръсни дела, най-малкото бяха си затворили очите за незаконни неща. Ако твърденията на Дружеството за защита на Истанбул бяха верни, в резултат от това петима души са загубили живота си. Имахме две групи заподозрени — едната, макар и заради убежденията си, се стремеше да защити историята на този град, а другата бе фирма, стремяща се да натрупа пари, използвайки историческото богатство на Истанбул, дори с цената на разрушението. Честно казано — никак не ми се щеше Лейля и Намък да се окажеха виновни. Макар да нямахме много общо, може би заради отношението им към Истанбул някак си хранех топли чувства към тях. Ако Адем Йездан се окажеше престъпник — ни най-малко нямаше да се притесня. От друга страна, не бих одобрил извършването на престъпления дори за постигането на най-благородните цели. Веднъж извършено убийство, не можеше да върне убитите към живот, само сублимираше смъртта.

— Ами жертвите? — рекох притеснено. — При инцидента са загинали петима души, какво казват семействата им за това? Участвали ли са в делото?

— Струва ми се, че не са. Ако бяха обвинили „Дерсаадет“, журналистите не биха могли да игнорират с лека ръка подобна новина. Ако близките на загиналите бяха казали нещо за „Дерсаадет“ или за Адем Йездан — това би излязло във вътрешните страници на всички вестници. Разбира се, сега делото се подновява и може би и те ще променят поведението си. — Погледна сандвича в ръцете ми и не се сдържа: — Защо не ядете, шефе! Така си стои сандвичът ви.

Отхапах една хапка и докато дъвчех, я попитах:

— Не сме получили и списъка с вещите лица по делото, нали?

— За съжаление, така е! Това го няма в материалите от печата. Но в понеделник ще сме научили всичко, ще получим и списъка заедно с папките от делото.

Както стана ясно, не бяхме напреднали и на сантиметър. Залъкът в устата ми сякаш нарасна няколкократно при тая мисъл.

— Има ко̀ла, шефе!

Знаеше, че мразя тая гадост, но като видя, че едва преглъщам, не издържа и ми предложи да пия от нея. Взех едната от двете кутийки в найлоновото пликче отстрани до нея и я поднесох към устата си. Някаква безвкусна, сладка течност се изля в гърлото ми. Но все пак ми помогна да преглътна залъка си. Като я оставях обратно на пейката, погледът ми попадна на другата кутийка, която беше доста различна от моята.

— Какво е това, Зейнеб?

Първо се засрами като хваната на местопрестъплението, после с вид, който сякаш търсеше разбиране, каза:

— Енергийна напитка, шефе! Помага ми за свежестта на ума!

Взех кутийката и я приближих до очите си. Процентът на кофеин в нея бе твърде висок.

— Недей, Зейнеб! Това е по-вредно и от ко̀лата!

Присви рамене с безразличие.

— Нищо няма да ми стане, пък и не съм пристрастена. Само да свърши това разследване, няма и да я погледна повече.

Безсмислено беше да споря.

— Добре тогава! А какво стана с буса на Дружеството за защита на Истанбул?

Заобяснява, без ни най-малкия признак на вълнение:

— Показахме микробуса на очевидците. На охраната на хотела „Конаците на Ая София“ и на хората от джамията „Фатих“. Не бяха сигурни, не били огледали внимателно. Но на пластмасовата постелка отзад открихме петно от кръв.

Това може би беше важно.

— Какво петно? Прясно ли? — развълнувано я заразпитвах аз.

— От около пет дни. Опитахме се да я сравним с кръвта на жертвите. Съвпадна с кръвната група на Недждет Денизел. Но за окончателните резултати ще ни трябват още два дни.

Ако има съвпадение, ще значи, че сме разрешили случая. Но кой знае защо, Зейнеб не изглеждаше толкова развълнувана.

— Май нямаш големи надежди, а? Мислиш, че няма да има съвпадение?

— Рано е да се каже със сигурност, шефе. — Огледа без особена надежда двора на управлението. — Но си имаме работа с група убийци, които са извършили пет престъпления за пет дни. И то без изобщо да се издадат! Ако наистина са от дружеството, не мисля, че биха оставили петно от кръвта на някоя жертва върху собствената си кола.

Думите й звучаха логично, но след всяко престъпление остават доказателства, следи, свидетели, улики. И това не зависи само от смелостта, хладнокръвието и уменията на извършителите. Можеше да се случи нещо най-случайно — например в квартала на жертвата да се появи някакъв неочакван свидетел или кръвта на жертвата да прокапе от някой пробит найлонов плик, или пък някой неопитен съучастник да провали и най-умно измислените планове и така да издаде и най-умелите убийци. В професионалния ми живот съм разкривал много престъпления от неизвестен извършител благодарение на най-неочаквани обрати в живота, подобни на головете в последната минута на някой мач. Петното кръв в белия бус можеше да се окаже точно такава важна и насочваща улика, която да ни помогне да разкрием престъплението.

— И да не си съвсем сигурна, това кърваво петно може да съвпадне с ДНК-то на Недждет Денизел — обърнах й внимание аз. — Дори най-незначителната на пръв поглед улика може да се окаже много по-ценна, отколкото сме предполагали, Зейнеб.

— Никога не съм изпускала от погледа си тази вероятност, господин инспектор, целият състав на съдебната медицина работи в момента върху това.

— Това про… — попитах я аз, преди да съм отхапал следващата си хапка. — Как му беше името? Този химикал, който показва дали жертвите са били упоени преди убийството, или не?

— Пропофол ли?

— Да, именно. Нали колегите от съдебната медицина казаха, че ще проверят за него.

Лицето й отново потъмня.

— Не се сърдете, шефе, не мога да ви зарадвам много днес. Жалко, но аутопсиите са извършени поне четирийсет и осем часа след настъпването на смъртта. През това време веществото отдавна се е превърнало в нещо друго. Така че не са открити следи от пропофол в телата.

Уморените й очи сякаш потънаха още по-дълбоко в орбитите си. Раменете й се отпуснаха. За пет дни нямахме нито някаква полезна следа, нито някакво доказателство, нито някаква улика.

— Не се притеснявай, Зейнеб! Тези случаи не се разрешават отведнъж. Но убийците непременно ще оставят някаква следа, винаги оставят — опитах се да я разведря аз.

Но думите ми нямаха никакво въздействие. Може би трябваше да сменя малко темата. Погледът ми пак попадна на енергийната напитка в металната кутийка.

— И Али ли ги пие тия?

Какво можеше да ми отговори? Ако каже, че ги употребява, значи да натопи другарчето си, ако каже, че не ги употребява — значи да излъже. Присви очи, прехапа долната си устна. А аз всъщност бях я попитал, само и само да сменя темата! Де да не го бях правил! Но докато се укорявах, очите й изведнъж светнаха.

— Питайте него — отвърна ми успокоена тя. — Ето го, иде!

Обърнах глава и видях нашия хайта да се приближава към нас.

Усети погледа ми и нетърпеливо попита:

— Какво има, шефе? Случило ли се е нещо?

— Научих тайната ти, Али — отвърнах му аз весело. — Разбрах как издържаш на безсънието.

Присви очи, поглеждайки ту към мен, ту към Зейнеб и опитвайки се да схване за какво иде реч.

— Не гледай мен! — засмя се хубавата ни криминоложка. Лицето й направо светна от радост още щом нашият Ромео се появи на хоризонта. — Аз нищо не съм казала.

— Какво бе? Какво става тук? — впрегна се Али, явно без всякакво чувство за хумор.

Посочих му кутията с енергийната напитка.

— Ето това! Пиеш си кофеинчето и се разхождаш като върколак по цели нощи. Без сън, без умора! А аз се обвинявам, че съм остарял…

Широка и доволна усмивка плъзна по лицето му.

— Ами и вие пийте, господин главен инспектор! Не вреди…

— Не бъди толкова сигурен, Али! — не аз, а Зейнеб се обади сега. Но гласът й издаваше, че се шегува. — Прекалено многото кофеин не е съвсем безвреден!

— Виж ти кой го казва — обърнах се към нея аз. — Като че ли ти не го пиеш същото!

— Какво да се прави, шефе! — отвърна тя полу на шега. — Да вземем да си спим пред компютъра, така ли?…

Дотам беше. Сега каквото и да им кажеше началството, все тая. Най-добре щеше да е да отстъпя.

— Както и да е, после пак ще си поговорим за това. — Обърнах се към захиления си помощник: — Да видим сега какво си свършил — успя ли да се видиш със семейството на жертвата?

— Да, успях — рече той, настанявайки се на пейката до Зейнеб.

Телата им почти се докосваха. Май скоро щяхме да ходим да я искаме от баща й, преселник от България. Нашият кандидат-зет обаче нямаше представа за тези приятни мисли, които ми минаваха през ума, и започна със сериозен тон и съвсем делово да ми докладва:

— Не съм говорил с жена му, но със сина му успях. Нещастната жена още е почти припаднала, а синът току-що се завърнал от казармата. Казва се Тимур. До няколко години баща му щял да прехвърли цялата работа на него. Като казвам „работа“, както може да се сетите, не става въпрос за някаква си бакалница, а за строително предприемачество, покупко-продажби на парцели, гражданско строителство и т.н. Тоест златната мина на Истан-бул, където всяко парче земя е безценно, та както се казва, и те да понамажат… Така и не можах да разбера дали Тимур страда за смъртта на баща си, или се радва… Повече май беше объркан, отколкото скърбящ… За една нощ беше станал собственик на несметни богатства. Интересни неща ми разказа все пак. Преди десет дни в техния офис дошли Недждет, Мукаддер и Йездан. Макар да не чул какво са си говорили, знаел много добре за какво бил дошъл Адем Йездан. Защото още преди това Фазлъ му споделил притесненията си: „Трябва да се откъснем от този човек — му казал, — защото ще затъне, но иска и нас да завлече към дъното, този нещастник!“. Не му казал подробности, но Тимур ми спомена, че и останалите са искали да се държат настрана от Адем. Затова го попитах защо са се дърпали от него, но момчето не знаеше, само преди две седмици си било дошло от казармата. Можел само да предполага, че четиримата са били ортаци в нещо общо. Парите дошли от Йездан, той ги вложил. Нещата обаче тръгнали толкова накриво, че съдът спрял цялото им начинание и като не започнало строителството, тоя взел да губи парите си. Попитах го съвсем направо дали смята, че Адем Йездан може да е убил баща му. Подобна вероятност обаче изобщо не му беше минавала през ума. Доста дълго мисли и накрая ми отвърна следното: „Не знам дали би се осмелил чак на такова нещо!“. Но попита и мен: „А вие как мислите, господин инспектор? Адем Йездан ли е убил баща ми?“. Какво можех да му кажа? Рекох само, че все още не сме стигнали до подобно заключение. Но на него вече му беше влязло в главата и той ме попита дали пък да не отиде и да поговори с тоя Адем. Предупредих го в никакъв случай да не го прави и да не разговаря абсолютно с никого. Казах му, че непременно ще открием убиеца на баща му, и мисля, че го убедих да не предприема нищо.

— Добре, а какво казва Адем Йездан, шефе? — обърна се той след минута към мен.

Гърлото ми беше пресъхнало и ща не ща, пак отпих от колата.

— Всъщност каза неща, които потвърждават думите на Тимур. Загубил е много пари заради спирането на строежа. Разбира се, не приема, че това има някаква връзка с убийствата, и обвинява Намък Караман и Дружеството за защита на Истанбул. Сигурен е, че те са ги извършили. А те пък от своя страна смятат, че зад всичко това стои Адем Йездан.

Али, който също не можеше да достигне до някакво твърдо заключение, заби пръсти в гъстата си коса и я разроши.

— Хората на Адем Йездан или хората от дружеството на Намък Караман? Кои ли са убийците?

— Защо да се ограничаваме само с тези две групи заподозрени — изказа изведнъж Зейнеб онова, което ми беше минавало и на мен през ума. — Може да пропускаме вероятността да има и трета група? Която да иска да прехвърли вината върху Адем Йездан и Намък Караман? Или пък абсолютно независима от тези две групи заподозрени? Група, която има да си разчиства сметките с убитите за нещо съвсем друго? Може да е някой от мафията с парцелите? Или на контрабандистите на исторически произведения?…

Телефонът ми иззвъня, преди Зейнеб да си довърши мисълта. Прозвуча топлият приятелски глас на Йекта.

— Ало, Йекта, какво има?

— Нещо хубаво. Какво ще правиш довечера?

Да не би нещо да се е разколебал?

— Как какво? Нали отиваме в „Татавла“? Не сте се отказали, нали?

Питах го те да не са се отказали, но ако се появеше нова жертва? Аз щях да бъда този, за когото щеше да бъде невъзможно да отиде.

— Разбира се, че не сме — уверено ми отговори Йекта. — Нали обещахме на Евгения!

— Слава богу! Благодаря ти! Защото тя много искаше да дойдете… И ако нямате някаква работа, гледайте да не закъснявате. Пък и времето е хубаво — ще седнем в градината. Там е много по-свежо!

— Чакай само да питам Демир, че неговата не е много ясна.

След кратко мълчание отново чух гласа му:

— Ние сме окей. Шест часът добре ли е?

— Не ли малко рано?

— Рано ли? — В гласа му прозвуча нотка на недоволство. — Нали утре сутринта ще ходим на риба. Да се съберем по-рано, че и по-раничко да станем за риболова…

Мен дори не ме канеха на риба, но не се заядох. Всъщност колкото по-рано, толкова по-добре щеше да е и за мен самия. Така по-бързо щях да се присъединя към момчетата, които дежуреха при кюллийето.

— Супер, да се видим в шест тогава. Чакайте само да ви кажа адреса, да си го запишете!

— Няма нужда, като стигнем до площад „Куртулуш“, ще питаме накъде да вървим. Близко е до площада, нали така?

— Съвсем близо, веднага в задната уличка е.

— Добре, до довечера тогава!

— До скоро, и не закъснявайте!