Паметта на Истанбул

Може да е бившата му любовница?

Макар градината да беше облята в светлина, вътрешността на къщата тънеше в полумрак. Още на прага ни лъхна ухаещата на лавандула прохлада. Жертвата Недждет Денизел явно беше избрал този аромат, за да премахне мириса на мухъл, така характерен за крайбрежните къщи, страдащи от всепроникващата влага. Докато вървяхме през мрачния хол към открехнатата врата на стаята, през която едва се процеждаше слънчевата светлина, дочухме странен дрезгав глас:

— Здравейте!… Аз съм Крал Визас, добре дошли в двореца ми…

И тримата грабнахме оръжията си. Не очаквахме да има някой в къщата, защото, доколкото знаехме, убитият е живеел съвсем сам — най-близките му роднини били чак в Анкара. Тихо запристъпвахме към вратата на стаята, притискайки се към стената на тясното холче. Щом стигнахме дотам, отново чухме същия глас:

— Здравейте!… Аз съм Крал Визас, добре дошли в двореца ми…

Спогледахме се. Със знаци посочих на Али да отвори вратата, а Зейнеб да остане зад нас, за да ни пази гърбовете. Али мигом ритна вратата, а аз насочих оръжието си към онова място в стаята, откъдето идваше гласът. Светлината ме заслепи, но това нямаше значение.

— Не мърдай! Полиция! — извиках високо.

Гласът отново прозвуча, повтаряйки все същото, без ни най-малък признак на уплаха.

— Здравейте!… Аз съм Крал Визас, добре дошли в двореца ми…

Щом очите ми привикнаха към светлината, огледах се и не можах да сдържа смеха си — там, накъдето бях насочил оръжието, в доста голямата си клетка един сив папагал с червена опашка непрекъснато повтаряше добре заучената фраза.

— Здравейте!… Аз съм Крал Визас, добре дошли в двореца ми…

Али и Зейнеб, влезли след мен, след преживяното нервно напрежение избухнаха в неудържим смях.

— Това бил, значи, нашият прочут крал! — рече Али. — Е, сега вече ще можем да разберем всичко каквото се е случило преди хиляда години.

— Я го попитай и за тая работа с полумесеца и звездата — подкачи го и Зейнеб, прибирайки пистолета си обратно. — Любопитно ми е защо гърците са използвали този символ?

— Имам още по-добра идея — отвърна Али, приближавайки клетката с птицата. Наведе се в поклон пред нея, като пред велик владетел, и попита: — Могъщи кралю! Ще благоволите ли да ни кажете кой уби Недждет?

Крал Визас се разходи напред-назад по пръта в клетката, но вместо да отговори, само повтори въпроса на Али:

— Кой уби Недждет? Кой уби Недждет?

Докато Зейнеб се кикотеше, Али свърши едно добро дело — взе празната съдинка пред клетката и я напълни с храна за птицата.

— Не знаем, ваше величие! Надявахме се вие да ни кажете нещичко.

Като видя как напълно непознатият човек му сипа храна в паничката, Визас развълнувано плесна с криле.

— Надявахме се да ни кажете, надявахме се да ни кажете!

Зейнеб, която наблюдаваше разговора между Али и птицата, промърмори сякаш на себе си:

— Само на един археолог може да му хрумне да кръсти папагала си Визас! Обаче май кралят няма никакво намерение да ни помогне! — продължи тя, подхващайки шегата на майтапчията Али.

— Няма намерение, няма намерение! — повтори папагалът, поспирайки за малко да кълве храната от паничката си, сякаш благодарейки му по някакъв свой си начин.

— Да, май птицата ще ни е съвсем безполезна — съгласи се с нея Али и се обърна към мен. — Опасявам се, господин инспекторе, че май сами ще трябва да си свършим работата.

Което и направихме. Всички заедно започнахме да оглеждаме светлата стая. Кафяви кресла, удобен диван, плазмен телевизор, до него черна музикална уредба, отляво — сидита, на отсрещната стена — подредени дървени еднометрови долапи. Вниманието ми обаче привлякоха гравюрите върху стената. Седем на брой. Най-напред тази до входната врата. На нея беше изобразена почетна процесия пред султанския дворец в Сарайбурну. Султанът седи с цялото си величие на трона, пред него са държавните служители в странното си облекло, високопоставените придворни, еничарите, изправени като струни и очакващи заповедите му. На друга гравюра беше изрисуван „Чемберлиташ“6. Виждаха се жителите на града, спокойно насядали или изправени пред историческия паметник, бавно и невъзмутимо разхождащи се около него… Вляво, на стената с прозореца, закрит с избеляло синьо перде, се виждаше трета гравюра — с изображението на може би най-внушителния храм в света — „Ая София“ („Света София“). Първо го бяхме обърнали от църква в джамия, а сега — в музей. В това светилище се покланяха хора от две религии, изобразени само като силуети в двора й. Не се разбираше от коя точно народност, раса, племе са, на коя вяра принадлежат. На съседната гравюра се извисяваше другият не по-малко забележителен молитвен дом — символът на Завоеванието, джамията „Фатих“. Художникът беше я нарисувал по същия начин, като „Ая София“ — с поглед отвън, откъм двора. Някои вземаха абдест7, други се готвеха за намаза8, трети си говореха за нещо… кой знае за какво. Това бяха нашите съграждани, живели стотици години преди нас. Гравюрата на отсрещната стена пък не изобразяваше храм, а обиталището на великата Османска династия — дворецът „Топкапъ“. Художникът сякаш го гледаше откъм днешния Салъпазаръ9. С кулите, кубетата, комините си напомняше на огромен кораб, плаващ в приказно море. На гравюрата вляво се издигаше шедьовърът на Мимар Синан — джамията „Сюлейманийе“. Въпреки внушителния си вид, с четирите минарета в двора й, прострени към небето с упование, напомняше на някой отчаян и безпомощен човек. А на единствената гравюра, окачена на стената точно до вратата за към другата стая, се виждаше „Йедикуле“10. Пред портата на величествените стени на крепостта стоеше човек с кош, пълен със зеленчуци, а зад него — две босоноги дечица… Дали бяха негови, или от бездомните деца на тогавашния Истанбул, не се разбираше ясно…

— Недждет Денизел е бил вещо лице, господин инспектор…

Али се беше изправил пред шкафа точно под гравюрата с изображението на двореца „Топкапъ“ и държеше в ръце някаква дебела синя папка:

— Вижте, тук има някакви доклади, и всичките — подписани от нашия човек…

Взех папката, която ми подаде. Прав беше — вътре имаше много документи и доклади с подписа на жертвата.

— При това доста търсен специалист — промърморих под носа си. — Я гледай на колко доклада стои името му.

— В този тук пише, че са спрели строителството на някакъв хотел…

Тъкмо да погледна листовете, които ми показваше Али, и от другата стая долетя гласът на Зейнеб:

— Инспекторе, инспекторе!

Не бях забелязал кога е излязла от хола.

— Елате тук!

Гласът й не беше нито развълнуван, нито тревожен, но ако не беше намерила нещо важно, нямаше да ни вика така настойчиво.

Беше в банята.

— Тук трябва да е убита жертвата — каза тя, посочвайки парченцето кафеникава мазилка по края на ръчното ножче, което държеше в ръката си, и докато ние с Али го разглеждахме, продължи: — Вижте, мазилката между плочките горе е бяла или бежова, но по-надолу е кафеникава с червеникав оттенък. Сигурно кръвта на жертвата е променила и цвета на фугите.

— Освен ако човекът не си е изпрал калния панталон или ризата му не е пуснала при прането? Или ако мазилката не се е изцапала с нещо друго? — възрази й Али.

Може думите му да звучаха логично, но Зейнеб посочи препаратите за миене на пода.

— Подът е почистен с течен препарат, не усещаш ли, че навсякъде мирише на лавандула?

Наведох се и погледнах пластмасовата опаковка на препарата — наистина, на етикета пишеше, че е с лавандулов ароматизатор. Започнах да си мисля, че Зейнеб беше права, но нашият твърдоглавец не мирясваше:

— Това нищо не доказва! — заинати се той.

Не дай си боже пак да започнат да се препират! Но слава богу, Зейнеб само вметна:

— Ще се разбере, драги ми Али, достатъчно е да се изследва в лабораторията.

Тя не само говореше напълно убедено, но и вярваше, че така само ще се потвърди нейната теза. От друга страна, аз също се надявах да е права! Защото това щеше да означава, че сме открили местопрестъплението и че имаме огромния шанс да намерим евентуално и оставените от убийците следи.

— Кога ще се разбере, Зейнеб?

— Много скоро, господин инспектор!

— Добре! Ти събери пробите от мазилката, а ние ще огледаме вътре.

На излизане забелязах, че вратата на отсрещната стая е полуотворена. Отразената от банята светлина се процеждаше вътре и осветяваше някакъв постер върху стената. Приближих се до него, а Али ме следваше. Светнах лампите и срещнах синия поглед на Мустафа Кемал. Гледаше ме леко обидено изпод черния си калпак, сякаш искаше да каже: „Аз нямам нищо общо със смъртта на тоя археолог!“.

— Човекът е бил почитател на Ататюрк! — разочаровано промълви Али. — При това положение пълна стъкмистика би било да си мислим, че е бил принесен в жертва на Мустафа Кемал…

Макар още от самото начало да не бях приел възторжено това предположение на помощника ми, все пак бях длъжен да взема предвид всичко, дори и пропуските в тази хипотеза.

— Защо да е измишльотина? Човекът може да е пожертван именно защото е обичал Ататюрк.

Али не възрази, даже бе доволен, че съм приел догадката му на сериозно. Но както винаги съм казвал — рано бе да се правят каквито и да било заключения. Претърсих с поглед стаята. Недждет сигурно я бе използвал като кабинет. Имаше маса с компютър върху нея, а на отсрещната стена беше монтирана библиотека… Минах зад масата и дръпнах горното чекмедже. Али в това време оглеждаше библиотеката. В чекмеджето имаше същите папки като оная, която бяхме намерили в хола. Отнасяха се все за защитени зони и исторически места. Като отварях второто чекмедже, мярнах снимка с изкривена рамка. Нагласих я и погледнах — оттам ми се усмихваше кестенява жена с къси коси, очертани скули, леко дръпнати кехлибарени очи и смел поглед, който сякаш предизвикваше целия свят. Но по-важното бе, че ми изглеждаше странно позната.

— Красива жена е била! — обади се Али с явно одобрение.

Като не бе открил нищо полезно в библиотеката, бе дошъл при мен и през рамото ми се взираше в снимката.

— Какво ще кажете, инспекторе? Може да е била бившата му любовница?

— Не знам, но ще разберем — отвърнах му аз.

Разхлабих рамката и извадих снимката. Огледах гърба й: нямаше дата, но хартията все още не бе пожълтяла, цветовете не бяха избледнели, което означаваше, че не е правена чак толкова отдавна.

— Да поразровим тук, може да излязат и други снимки?

Наистина, в най-долното чекмедже открихме цели дузини фотографии на жертвата и на жената с лешниковите на цвят очи, снимани заедно. И за да не остане капчица съмнение за отношенията им, открихме една вече пожълтяваща и очевидно по-стара снимка от сватбата им. Недждет Денизел — в черен смокинг, а светлооката жена — в бяла булчинска рокля, като лебед, плавно носещ се по водата. И двамата бяха поне с десетина години по-млади, и двамата бяха щастливи, и двамата радостно гледаха в обектива.

— В личните документи на убития не пишеше, че е женен — напомни помощникът ми. — Да не би да са се развели?

Сигурно това се бе случило, но явно Недждет не бе забравил бившата си жена.

Като не получи отговор от мен, Али посочи към някакъв документ точно до снимката:

— Вижте, господин инспектор, май че е брачното им свидетелство.

Прав беше. Старо брачно свидетелство, на което под снимките на мъжа и жената бяха изписани имената им, датата на сключване на брака, подписът на служебното лице, а също и моминското име на съпругата.

— Лейля Баркън… Май съм чувал преди това име?

— Лейля Баркън, да — повтори помощникът ми, сякаш очакваше аз да си спомня. — И на мен ми се стори познато. Дали не беше писателка?

— Коя? Коя да е била писателка? — питаше Зейнеб, застанала на рамката на вратата с найлоновия плик с доказателства в ръце.

Али й показа снимката с разместената рамка.

— Тази жена е бившата съпруга на убития… И се казва Лейля Баркън — рече той.

Зейнеб се приближи и погледна с нескривано любопитство. Сетне се обърна към мен:

— Не е писателка, господин капитан. Директорка е. На музея „Топкапъ“. Ако си спомняте, запознахме се с нея преди две години, по време на разследването на съмнителната смърт на един от пазачите на музея.